сряда, 1 юни 2016 г.

Едни и същи

Историята е осъдена да се повтаря. Едни и същи грешки се въртят на колелото. 
Обречени сме от собствените си дела. 
Вихрушката вилнее и помита всеки, дръзнал да постави крак върху таз земя. Всеки, понечил да говори. Или да мълчи. Всеки, заграбил жадно първата си глътка въздух и помислил, че може да лети. 
Ударът е тъй жесток в мига, в който осъзнаеш: неусетно си престъпил всичките си принципи и доброволно си качил и теб на колелото. 


събота, 12 март 2016 г.

Ега ти

Има дни, в които съм сигурна, че сценаристите се ебават с мен от скука. И тъй като до вчера явно им беше жал, защото страдах от адски зъбобол (за който късно снощи най-накрая реших да направя нещо и с подвита опашка изтичах до най-близкия спешен кабинет), то днес нещата вече стоят по друг начин. Скуката им надделя и извадиха всеки каръшки трик, който успяха да намерят в торбата. То не бяха счупвания, падания, неработеща пералня и какво ли още не. Но кулминацията дойде, когато изпуснах/падна (така и не разбрах кое от двете) огромната ми тенджера върху левия ми крак. Не, че има голямо значение кой точно ще е пострадалият крайник. Убедена съм, че и другият щеше да е също толкова услужлив и да боли не по-малко. Ама някак си обидно ми стана, защото тая тенджера ми е скъпа. От години си я имам и освен да се ползва по предназначение, се е оказвала полезна в много и различни ситуации. Та затова ми стана криво. Разбираемо е. 
Ако можех да им се обадя, най-вероятно щях да ги напсувам. Обаче като ги познавам, тогава щяха да изсипят още нещо. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да го играя непукист. 
Те вадят от торбата, аз се смея. Да видим докога ще продължи. 


понеделник, 7 март 2016 г.

Сам

Слабост ли е, ако се предам, когато силите ми са привършили? Когато спра, а от пътя има още? Когато падна, а върхът остава горе? Там, далеч от мен. 

Но не мога. Нямам сили. Нямам и душа. Оставих я на пътя, за да не тежи. Обещах й да се върна, а тя е още там и чака. Да я взема и да я прегърна. Отново да се слеем в едно. Аз в нея. Тя в мен. 

Но силите ми се привършиха. Спрях, не стигнах. Малко ми остана, а назад е цяла вечност. 

Спрях. Не стигнах. Там останах.
Без сили, без душа. 

Сам с нищото до мен. И бездната отпред да ме прегърне. 
Сам, с копнежа за една милувка и спомена за другото ми аз. 
Сам. 


вторник, 26 януари 2016 г.

Нови грешки

Чувствам миналото ми да се надига и да ме преследва. Ти нямаш минало, което да те гони, казвам. 
Но не. Уви.
Имам миналите грешки, семената на бъдещия ми живот. Имам и несбъднати мечти, и неизживени сънища. И малките победи, недорасли до една голяма. А в калта, когато падах, все чаках някой да ме вдигне. Не запомних, че "някой" няма и сама съм там, в житейската си яма. 
Но вече знам: миналото ме преследва. Идва, за да ме научи. Да посее нови дни и нови грешки. Тези, за които сега ще съм готова. 


четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Естествен барометър

Напоследък усещам някакво пулсиране в лявото ухо. И след като чинно отидох на лекар и той ми каза, че не е нещо притеснително и най-вероятно ще отшуми, постепенно започнах да се вслушвам.

Установих, че се появява в моменти, когато кръвното ми скача поне до тавана. И логично. А такива моменти, както всеки знае, има доста в този живот. Стрес, ядосване, недоспиване и всички останали подобни "красоти". И тогава чувам онова туп-туп-туп, напомнящо за себе си. Но и за още нещо.

Вслушвайки се, осъзнах, че съм започнала да го възприемам като някакъв естествен барометър, който напомня за всеки удар на сърцето ми. И щом го чуя, си припомням, че съм прекарала предхождащите минути, часове, та дори и ден, робувайки на емоции, които не харесвам. Емоции, в които губя.

Туп-туп-туп. 
Губя ценни секунди живот.

Туп-туп-туп.
Губя с всеки удар на сърцето ми. Този естествен барометър на душата.

Туп-туп-туп.
Губя, потопена в забравата на ежедневието.

Губя и си мисля. Замислям се за всяка секунда, за всеки кратък миг. 
Губя и се осъзнавам. Няма смисъл. 
Губя, а мога да спечеля. 
Всяка секунда. Всеки кратък миг.

Туп-туп-туп.

Мога да съм весела, спокойна. Мога да обичам. Защото знам. Знам, че ежедневието няма да изчезне, но няма и да победи. Не бих го позволила. Не и след всеки удар, който чувам. Не и когато имам какво да ми напомня за изгубеното. 
За безспирния вървеж напред. 
За постоянно приближаващия край.

Туп-туп-туп.


петък, 20 ноември 2015 г.

Есенно



Есенно е. Навън е още слънчево, но започвам да усещам промяната наблизо. Мисля си за нея. Неизбежно е. Тя стои тихо в ъгъла и чака. Може би мен. Не знам. Някого със сигурност. Кого? Какво? Пак не знам. Някого. Нещо. Но ще дойде. Винаги идва. Защото тя е движение, мисля си. Освен, когато не е. Освен в случаите, когато променяме всичко, за да останем същите накрая. Но това е друга тема. Друг един живот.

Сега си мисля за нея. Онази истинска промяна. За новото. За счупеното старо. За другото. За смисъла да продължиш напред.

И какво тогава?

Пак не знам. И в това е смисълът. Това е интересното. Знаеш, че е там, но не знаеш какво, къде или кога. И чакаш. Или тичаш. Все едно е. Тя ще те намери, а ти ще си готов. Поне така си мислиш. Докато не дойде. Докато не връхлети с пълна сила в върху теб и не го направи. Онова, в което винаги успява - да те промени.

А ти дори не си разбрал кога. Въпреки че беше тъй готов.


петък, 6 ноември 2015 г.