Утрин

Противно на всички мои очаквания за днешния ден, той започва да се очертава като не чак толкова черен и противен, но все пак се появи и един препъникамък. На милото му взеха шофьорската книжка за файтони с еленчета, защото засече един впряг с костенурки. Питам го аз защо така, а той ми отговаря: "Ама те какво ми се влачат". Дано да му я върнат докато отново завали сняг, че не знам как ще изкараме тази зима.
Ей такива работи засега. Дано да няма други инциденти за днес.

Шаш!

Не, че си нямам достатъчно работа в офиса, ама нали знаете как от време на време човек се зарейва из интернет пространството и... добре де - кръшках от работа. Ама само малко :)
И седейки пред компютъра и (не)вършейки работата си попаднах на един факт. Направо се стъписах, защото съм против колата (въпрекииии че от време на време пийвам по глътка, две, три... добре де - чашка). Та ето за какво става въпрос:

"Ако съществуваше гейзер с изпитата досега Coca-Cola, то той би текъл непрестанно в продължение на 1689 години".

Лошо, Седларов, лошо.

Обаче също така научих, че "Един 30-килограмов октопод може да се промуши през дупка с размерите на монета от 1 лев, защото няма кости".
Виж, това вече е много интересно и полезно да се знае. Никога не знаеш кога ще ти потрябва да бягаш от един 30-килограмов октопод и ще решиш да се промушиш през такава дупка, за да му избягаш. Очевидно не трябва да се прави, защото това няма да помогне.

Catalina Estrada

Днес получих календара на Каталина Естрада за 2010 година. Ужасно много ми харесва цялата тази шарения. Ето и снимки:

Сенки

И изправени пред стената на своя живот, безмълвно гледаме жестоката игра на сенките...

Разговор

- E, докъде я докара?

- До юношеството.

- Много бавно действаш – погледна ме и ми се усмихна.

- Какво очакваш? – отвърнах някак машинално, защото как се отговаря на Смъртта, която ти се усмихва в този момент?

- Когато дойдох да те прибера и се съгласих на молбата ти да си припомниш живота си, нямах предвид секунда по секунда.

- А аз имах точно това предвид, когато те помолих, за да мога да го изживея още един път.

- Един не ти ли беше достатъчен?

- А на теб вечността достатъчна ли ти е?

Вместо отговор, отново получих усмивка. Смразяващата усмивка на Смъртта. Не знаех как да я приема и дали означаваше нещо, защото никога не съм и предполагал, че Смъртта може да те погледне в очите и да ти се усмихне. Не предполагах и, че някога ще ми позволи да изживея живота си втори път. Вярно, че беше благодарение на известна доза хитрина от моя страна, но в крайна сметка можеше и да не ми позволи. Затова седнах и започнах да си припомням живота си отново. Ден по ден. Час по час. Минута по минута и така до всяка секунда. Не исках да го пусна. Не исках да тръгна след Смъртта, която стоеше търпеливо до мен и чакаше да приключа с жалкия си опит. В крайна сметка тя имаше вечността. А аз се опитвах да се забавя дори и със секунда. Нормална човешка реакция. Всички ни е страх от Смъртта и въпреки че знаем, че е неизбежна, не искаме да тръгнем след нея, когато дойде да ни прибере при себе си.

В крайна сметка приключих с всеки един миг от живота си. Беше време. Нямаше как да се забавя повече. Тогава тя ме попита какво наистина искам. Можех да поискам всичко и да го получа. Незнайно защо ми даде този шанс. Можех да поискам да ме върне и отново да изживея наистина живота си, да оправя всички мои грешки. Ала не. Знаех какво щеше да ме попита, ако й го бях предложил: „Да оправиш грешките си? Но не бяха ли именно те, които те водеха напред и не изживя ли живота си именно заради тях?”. И наистина – така беше. Живях живота си така, както е трябвало и заради това, което бях, а не въпреки това.

Дълбоко в умиращото си сърце знаех какво искам. И го поисках. Поисках за миг поне отново да усетя с босите си крака сутрешната роса върху пролетната трева.

Catalina Estrada

Реших да си направя деня малко по-шарен и се разрових в разни смътни спомени в моята не чак толкова подредена глава. И взех, че открих една изключително приятна илюстраторка, която навремето беше правила разни календари за Паулу Коелю, а ако не се лъжа и за 2010 година ще има такъв. Еми, приятни шарени моменти на ето това място :)

Как...

Последните дни в мен зее една голяма дупка самота. Ала не моя самота. Самотата на хора около мен, които виждам, че страдат. И си мисля как да помогна, как да намаля страданието, как...

Сядам и мисля. Дълго. Понякога нощем се събуждам с някаква мисъл, но и тя потъва в тъмнината на града и бавно заглъхва с шепота на всички неизречени слова...

И постепенно започва да ме задушава мисълта, че не съм способна да помогна. Не и този път. Не и аз. Помощта ми ще бъде изкривена през някаква моя призма и вместо да дам радост, неусетно и без да искам ще дам тъга. Не е нарочно. Просто съм в такъв етап от живота си. Намирам се на различни релси от тези, на които искам да помогна и вместо да направя добро, ще направя някоя беля. Несъзнателно. Да, любовта ни понякога наистина може да бъде и задушаваща.

Затова единственото нещо, което в миг като този мога да кажа на моите мили хора, е:

"В рецептата на нашия живот винаги ще има и щипка болка и докато няма как да не я усещаме, има начин да не я възприемаме".