петък, 19 декември 2008 г.

Весели празници!



Приключи и последният ми работен ден за 2008-ма! Сега вече официално съм САМО в празнично настроение и започвам да хвърча из града, за да пазарувам мно-о-о-о-о-го подаръци :)

Вълшебни коледни пожелания на всички от една мъничка принцеса-мечтател :))))


сряда, 17 декември 2008 г.

... но тази твар има човешка история...



Ето какво е написал Винсент на Тео на 17 декември 1883:

Скъпи братко,

Усещам какво майка и татко инстинктивно (и не казвай съзнателно) мислят за мен. Отдръпват се от мисълта, че трябва да ме приемат в къщата, както биха приели голямо рунтаво куче, което със сигурност би влязло в стаята с мокри лапи – а и е толкова космато и рунтаво. Би се пречкало на всеки. А и лаят му е толкова висок. Накратко, то е мръсна твар.

Много добре, но тази твар има човешка история и, въпреки че е куче, има човешка душа и, което е по-важно – душа, толкова чувствителна, че може да усети какво мислят хората за него, което никое нормално куче не може да направи.

И аз, признавайки, че съм нещо като куче, ги приемам за това, което са.

Тази къща е прекалено добра за мен. А и майка и татко, и цялото семейство са толкова префинени (макар и не чувствителни отвътре), и има толкова много пастори, множество свещеници.

Кучето усеща, че дори и да го държат, те само се примиряват с присъствието му в „тази къща”, така че то ще се опита да намери своята кучешка колиба някъде другаде.

Всъщност това куче някога беше син на баща си и именно татко беше този, който го остави на улиците прекалено дълго. Ето защо той беше обречен да стане по-груб, но виждайки, че татко е забравил за нещата от преди толкова много години и сякаш никога не се е замислял дълбоко за това какво означава връзката между баща и син. Но по-добре е да не казва нищо за това.

И също така – кучето може лесно да хапе, лесно може да стане бясно и селския полицай ще трябва да дойде и да го застреля.

О да, всичко това е съвършено вярно, нямам никакви съмнения в това.

От друга страна, кучетата могат също така да бъдат и пазачи. Но казват, че нямало нужда от това, че тук е мирно и не може и дума да става за някаква опасност. Затова няма да кажа нищо повече по въпроса.

Единственото нещо, за което кучето съжалява е, че се върна, защото то не беше толкова самотно в пустошта, колкото бе в тази къща – въпреки цялата добрина. Визитата на бедното същество беше слабост, която се надявам да бъде забравена и, която то ще избягва да повтаря за в бъдеще.

…………………….

Разбираш, нали, че аз съм сигурен в това, че ти спаси живота ми и никога няма да го забравя. Дори и след като сложим край на нашите взаимоотношения, което се страхувам, че ще ни постави в погрешната позиция, аз не само ще остана твой брат, твой приятел, но ще ти бъда и безкрайно задължен, защото ти протегна ръката си към мен и, защото продължи да ми помагаш…

Парите могат да бъдат изплатени, но не и доброта като твоята.

Така че остави ме да продължа сам. Единствено съжалявам, че пълното помирение се оказа невъзможно, но аз все се надявам, че би могло да се стигне до такова. Ала вие не ме разбирате и се страхувам, че никога няма да го направите.

…………………………….

Позволи ми да ти кажа, че никога не съм смятал, че човек на 30 години може да бъде наречен „момче”, особено след като той вероятно за тези 30 години е добил много повече опит от повечето хора. Но ако желаеш, смятай думите ми за думи на момче. Не съм отговорен за това как възприемаш това, което казвам, нали? Това си е твоя работа.

…………………………………

Може би е по-дипломатично човек да запазва мислите си за себе си, но винаги съм смятал, че спокойствието е дълг, особено за художника – независимо дали хората разбират това, което казвам, независимо дали ме съдят правилно или погрешно, доколкото ме засяга това не е нито тук или там, както ти веднъж ми изтъкна.

Е, братко, дори и да има разделение по какъвто и да е начин, знай, че аз съм твой приятел, може би много повече отколкото осъзнаваш или разбираш – а дори и приятел на татко.

Винаги твой, Винсент.

Във всеки случай аз не съм враг нито на теб, нито на татко, и никога няма да бъда.

Цялото писмо:

сряда, 10 декември 2008 г.

Сняг, моля, сняг!


Е, хайде... мисля, че е крайно време да завали сняг.
Това си е пълно безобразие и някой трябва да се оплаче. Аз явно не можах. Ама се опитах. Звънях до Северния полюс, писах всякакъв вид писма, имейли и факсове. Тц - не става. Никой не ми отговаря. Никакъв знак, че молбата ми е стигнала до съответната инстанция, която отговаря по въпросите за световните снеговалежи.
Но всъщност, мен не ме интересува света, а да има сняг в България. Ето защо търпеливо правех опити да се свържа и с дирекцията, отгаваряща за Централна и Източна Европа. Обаче Subscriber is not available, дето се вика. Бе-зо-бра-зие!

И като всеки себеуважаващ се сноубордист бих искала да подам най-официално оплакване. Не съм доволна и чакам от Северния полюс да се поправят!

вторник, 9 декември 2008 г.

Вторник вечер е...

Та затова се полага някаква мъдрост, явно :)

"Животът... е просто един лош четвърт час, съставен от прекрасни моменти"
Оскар Уайлд

вторник, 14 октомври 2008 г.

"Без дом", Хектор Мало

"Но има мигове, в които сърцето вижда по-добре и по-далеч дори и от най-острия поглед."

"Осъзнай в днешния ден, момчето ми, че много често животът е битка, в която не всеки прави каквото си поиска."

"Шегата може да окаже благотворен ефект, за да промени някой лош порок, но когато се отнася за незнание, тя е знак за глупостта на този, който я използва."

"- Ти си добро момче със смело малко сърце. Виждаш ли, има моменти в живота, когато човек е склонен да признае тези неща и да се разнежи. Когато всичко върви добре, човек следва своя път, без да мисли много за тези, които го придружават, но когато всичко върви зле, когато се чувства в безпътица, най-вече когато е стар, т.е. без вяра в утрешния ден, човек има нужда да се опре на тези, които го обкръжават, и да се радва, когато те са до него."

"... и през пролетта ще можем отново да тръгнем на път двамата, малък мой Реми, и никога повече няма да се разделяме, тъй като съдбата невинаги е жестока към тези, които имат смелостта да се борят."

"Когато на човек му хрумне нещо и е сам господар на себе си, той бързо изпълнява мисълта си."

"От ударите не боли, когато са понесени заради приятел."


неделя, 28 септември 2008 г.

"Роксолана", Павло Загребелни

"Има роби, които купуват, и роби, които са купувани. Но всички са роби."

"Винаги жадуваме за онова, от което сме лишени."

"Намерението е ценно, докато още не е помръкнало, когато иде от горенето на душата и няма върху себе си нищо от хладния разум."

"Паметта започва да работи у човека много по-рано от всички радости и нещастия, които е съдено да преживее."

"Защото ако низкият произход тласка човека към дребни подлости, величието го тласка към голямо зло."

"Може би когато си останал не само без риза на гърба, но и без надежди, тогава си най-безгрижният човек на света."

"Всички хора, навярно, живеят с очакването: нещо трябва да се случи, някакво събитие, някаква промяна, прелом в живота, щастие, чудо. И заради това може да се изтърпи всичко: глад, студ, унижение, позор, бедност, несправедливост, мъка."

"Животът човешки е ограничен и човек също е ограничен. само на малцина е съдено да разчупят и разрушат дори тъмниците, да се извисят над всичко и над всички, да проявяват величие на духа и да се устремят в безпределността на свободата. Те са велики хора."

"Любовта, мъдростта и птиците не знаят родина. Те са прелетни и са навсякъде като мъката и отчаянието."

"Като получаваш едно, губиш друго, може би дори и по-скъпо. Колкото повече намериш, толкова повече ще загубиш."

"Робите макар и да са по-ниско от тираните, стоят на собствените си нозе, а тираните - на глинени."

"Наистина красотата е в очите на онзи, който обича."

"Ние съществуваме дотогава, докато, приобщавайки се към всичко, което ни обкръжава, в същото време сме отделени от него с обвивката на своето тяло, със своя дух и неповторимостта си."

"Понеже любовта е като изкуството, обхваща и онова, което реално съществува, и онова, което трябва някога да настъпи."

"Всеки човек се стреми да бъде остров и властелините навярно добре го знаят и за нищо на света не искат да позволят на хората такава непристъпност и независимост."

"Завладяваш камъните, а не простора и не човешките души."

"Човека можеш да го лишиш от всичко - от щастие, от радост, от свобода. Но не и от смелостта."

"Не чакай вярност от оня, който веднъж вече е изменил."

"Вече беше успяла през краткия си живот да се убеди, че най-близките приятели се оказват безсилни и често те забравят веднага щом изчезнеш от очите им, затова пък враговете те помнят винаги, та дори ще те намерят и на ония свят."

"Ненавистта е като плод, узрее ли, трябва да падне."

"И ако човешката алчност и подозрителност са безгранични, безгранична е и човешката суета."

"Човек се стреми преди всичко към три неща. Първо: да живее. Винаги поне с ден или с час повече от другия, но да живее, да живее! Второ: да бъде щастлив. Щастие можеш да намериш дори в страданието от любов или ненавист, можеш да бъдеш щастлив и умирайки, но като се бориш, надмогваш и побеждаваш. Любовта може да стане най-голямото щастие, но за това трябва още много, понеже човек не може да живее само с любов. Неизбежно възниква трета предпоставка за човешкото съществуване: знанието. Дори детето не иска да живее в незнание. Да живееш, за да търсиш истината - това е щастието!"

"Наистина странен султан. Но могат ли да се обяснят постъпките на човек, над когото не стои нищо друго, освен вечността и смъртта?"

"Оправдание. Дори обикновеният, от най-нисък произход човек трябва да оправдава всяка своя постъпка пред хората и пред бога, а какво да се каже за онези, които имат власт и които се разпореждат със съдбините на държавите и дори на целия свят!"

"Жената стои като врата, на входа и на изхода на този свят."

"Който знае каквото е власт, той знае също и какво е страх."

"И ако човек търси своята вяра, не трябва да витае в облачните висини, а да се спусне на земята, да я намери в простите радости сред хората, в срещите и разговорите с тях, в любовта и щастието."

"- Моя султанке, от съдбата не се бяга - тя се приема. Цял живот."

"Умния можеш винаги да го предпазиш, или пък сплашиш по-лесно, отколкото глупака."

"Сега знаеше вече твърдо, че човек може да бъде щастлив само за нечия сметка. Сумата на щастието на земята е също така постоянна, както и количеството на въздуха или водата. Ако трябва да получиш повече, добре да знаеш: някой друг е ощетен и обиден, унижен и наказан."

"Само дребните грабители са безбожници. Големите са винаги набожни."

"Конете са винаги само коне, докато хората могат да се превърнат във всичко на света и никога не знаеш какво да чакаш от тях."

"Човек на този свят трябва да има свое оръжие. Както хищникът - зъби и нокти, както змията - отрова, както бог - гръмове и мълнии, както жената - красота и привлекателност."

"Тялото, накъдето и да го тласнеш, натам ще се наклони. А духът е неплокатим."

"Щастието не е присъщо на човека, защото дълбоко, дълбоко, в най-отдалечените кътчета на това щастие винаги живее отчаяние и страх пред нищото."

"Никъде не можеш да избягаш и да се скриеш от своето начало, от изворите си, защото човек започва като река, но се отличава от водата по това, че притежава памет - тази най-висша наслада, но и най-тежка мъка същевременно."

"Казаното вече не можеш го върна, но и неказаното също."

"Нищо в света не се губи, само понякога е трудно да бъде намерено."

"Никой не може да бъде упрекван в това, че не обича бесилото."

"Някога смяташе: слънцето над главата, здравето и животът - това е щастието за човека. Сега разбра: щастието е само там, където има надежди. Човек не може да живее в безнадеждност."

"И когато нейната памет и нейните спомени вече няма да ги има, ще се появи нечий спомен за нея и спомени за нейните спомени - и това ще бъде също залог и обещание за вечност, понеже човек идва на земята и под звездите, за да остави завинаги своя следа."

четвъртък, 18 септември 2008 г.

"Самуил", Димитър Талев

"В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила - докато е живо, докато се надява, докато вярва."

"... надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита."

"Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби."

"В земния живот всичко е с привидна стойност. Като се почне от царството, което е наше най-голямо притежание, и се стигне до собствената ни плът, всичко това има дотолкова истинска цена, доколкото може да ни послужи като изпитание. Ако ти понесеш смирено всяка телесна болка, ако се отречеш от всяка телесна наслада и от всички облаги, дори и от царския скиптър, пред тебе ще се отворят небесните врати и ще видиш Бога. Между тия неща са всички степени на отречението и на блаженството, до което може да стигне човек, а също и всички степени на греха."

"Даден ни е животът, за да го живеем. В него ще покаже човек и силата си, и всичките си слабости."

"... такава е истинската, живата вяра: да направиш нещо с нея, дело да сътвориш някакво според нея и тя да бъде в него."

"... и превърни вярата си в дело и каквато е вярата ти, такива ще бъдат и делата ти."

"Даден ти е животът и не го отричай, а приеми го и живей с добро."

"Каквото човек не знае, с ума си може да прозре."

"Такова е човешкото сърце - пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили."

"Което човек може да претърпи един път, не винаги може да претърпи и втори път."

"За всяка болка има и лек, докато човек е жив."

"Изпратени сме тук не по наша воля и не по наша воля ще бъдем повикани горе."

"Човешката мъка винаги има край, стига да може човек да го дочака, да претърпи мъката си."

"Няма по-здрава връзка от човешката привързаност, когато е за човека и неговите дела."

"Трудно е за нищия да задържи ръката си, когато има какво да вземе."

"Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?"

"Те помълчаха още някое време, като люде най-близки, които не се боят от мълчанието помежду им..."

"... в човешките работи за всичко има време и човек го пилее само, когато седи в безделие."

"Предателството е като зараза. Минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя."

"Тежко на всяко човешко сърце, което е останало незасегнато от любов, от пламъка на някоя страст, от каквато и да е човешка радост..."

"... и когато се променя толкова много животът на човека, лесно се променя и цялата му душа."

"И може би в човешкия живот е по-малко това, което може да се направи със сила, нежели това, което може да се направи без сила и насилие..."

"... пред Бога всички сме еднакви и само той е цар над всички."

"Всяко царство, което се разделя, запустява."

"Човек не вижда това, което е постоянно пред очите му."

"Човешката мисъл ходи навсякъде, търси истината и много повече се заблуждава."

"За Радомира мисля през целия си живот и само жената знае каква мъка е да криеш такива мисли, да се отказваш от човека, когото желае сърцето ти повече от всичко друго... Никога не ще устои една жена на мъжа, когото желае сърцето й. Такова желание и обич... това е само в женското сърце."

"... страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло."

"Ние всички се раждаме голи на този свят... и болката за всички е болка."

"Всеки жив човек се бои от смъртта и не се решава да тръгне направо срещу нея, ако няма какво да го подтиква, па макар и против волята му..."

"Баща си и майка си не можеш да избираш и променяш според угодата си и според каквото и да е. Те са едни, които са те родили, и от тях е кръвта в жилите ти, от тях иде името и езикът ти... Родителят, името и езикът не се разменят и продават за никакво земно благо."

"... а сърцето на потиснатия справедливост търси най-много."

"Такава е човешката душа - понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е и човешкото сърце - не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот... Такъв е духът човешки - минава през вода и най-силен огън."

петък, 22 август 2008 г.

четвъртък, 14 август 2008 г.

Песента ме омъжи

Вървях по улиците на града. Без цел, без посока. Наблюдавах хората. Всеки вглъбен в собствените си мисли и не обръща внимание на човека срещу себе си. Не знаех дали погледите не се спираха върху другия от страх или отчуждение. Кое царуваше над съзнанията на минувачите в този ден? В този час?
Вървях и сред толкова много хора се чувствах в призрачен град. Заобиколена от стотици, аз бях сама.
И тогава я видях. Беше седнала на перваза на една витрина и наблюдаваше хората. Хора, които дори за миг не спираха погледа си върху нея и не подозираха, че бабата с китка здравец в ръката може да притежава една от най-романтичните истории. От онези истории, които днес почти не се случват. Седнах до нея и я помолих да ми я разкаже.
Носи китното име Цветанка. На 91 години е и е родом от Панагюрище.В малкия град е прекарала детството си, а след 18-годишна възраст е намерила любовта и по стъпките на тази любов е заминала за София.
Току що навършила осемнадесет, с леля й решават да пътуват до София и да отидат на гости на роднини в столицата. Купуват билети за влака през Пловдив и когато пристигат в големия град, наемат файтон, който да ги закара до желания адрес на улица „Родопи”. Всички са много щастливи от тяхното гостуване и още същата вечер се събират на семейна вечеринка.
- А аз пеех много хубаво! – изведнъж каза. После ме погледна със своите все още искрящи и живи сини очи. И добави:
- Знаеш ли, че мен песента ме омъжи? Всички се бяха събрали в гостната стая и аз започнах да им пея една песен.
Поспря със своя разказ и около нас настъпи тишина. А след това? След това започна:
- Юнашко сърце ми плени…
Седях безмълвна до нея и усещах как с песента й образите от онази вечер бавно изплуват около нас. Беше се върнала там, където времето не съществуваше. Сякаш отново бе на осемнадесет и животът не беше нанесъл безмилостните си белези върху лицето й. Помълча за миг, след което сложи кокетно ръка пред устата си:
- Не ми останаха зъби да пея - и се засмя.
Засмях се и аз.
Имаше усмивка, устояла на живота, на трудностите и на човешката лошотия. Усмивка, през която все още се чуваха песните на един отминал живот.
Прекарваше дните си на улицата, молейки хората за малко милост. Животът й бе отминал,а съпругът й бе починал, оставил я сама във вечната борба. Въпреки всичко тя все още имаше сили да се смее, да се шегува. Бях изумена от силата на духа й. И в този момент си помислих колко хубаво би било да съумея и аз да запазя силите си като нея и да разбера най-простата истина в живота - да осъзная, че хората сме безпомощни пред смъртта, но и тя е безпомощна пред духа ни.
- Затова вечер като си лягам и си пея под завивката, не на глас – наум, но поне си пея – продължи. После замлъкна за малко, сякаш и сега си пееше. Не на глас. Наум.
- На всички много им хареса как пея и решиха да ме годяват, че да мога всеки ден да им пея така. И започнаха да изреждат познати момци и кой е подходящ за мен. Ама все не можеха да се решат. Все нещо не им харесваше. Накрая леля се сети за Драган – младо и хубаво 23-годишно момче. Всички единодушно решиха, че той ще бъде годеникът. На другия ден го поканили да дойде на гости у нас, но той не искал. И така три пъти, а той все мислел за шега, че ще го годяват. На четвъртия път решил да дойде и да види дали наистина се шегуват. И така се запознахме. Но той не искаше от един път да се видим и да се годяваме, та на другия ден реши да ме изведе на разходка. Дойде да ме вземе привечер и обикаляхме из улиците на столицата. Минахме покрай царския дворец и стигнахме до Борисовата градина. После ме погледна и ме попита: „Не си ли малка да се годяваш?”, а аз му казах: „Аз не се годявам, те хората ме годяват”. Почна да се стъмва и скоро щяха да затворят портите на градината. Той ме изпрати, а на другия ден се качих на влака за Панагюрище.
Спираше да говори, когато по улицата наближаваше трамвай. Изчакваше го да премине сякаш се съпротивляваше на приумиците на новото време. После погледът й светна – сети се за нещо и като настъпи отново тишина, ми каза:
- Тогава имаше много хубави платове, не като сега. Сега всички ходят с панталони!
Да, така беше. Дори и аз. Стана ми неудобно пред нея, но как да й обясня, че така е по-удобно. Тя не можеше да проумее, че днес е по-удачно да тичаш, отколкото да вървиш. Да пропускаш всичко и да не спираш погледа си върху света наоколо.
- Тогава – като бях в София, си купих няколко топа много красив плат. Един от тях беше прекрасен оранжев жоржет и като се върнах дадох да ми ушият рокля от него. Беше най-красивата рокля! Като я взех от шивачката я окачих вкъщи на куката на тавана. Мама имаше една кука на тавана, на която слагаше халвата за амкане. Знаеш ли какво е да се амкат децата? - погледна ме в очакване на отговор.
- Да знам – рекох й - но сега не правим такива неща. Сега живеем в други, „по-модерни” времена, а да помолим за прошка се сещаме рядко.
Погледна ме с недоумение. Цял живот беше казвала „Обичам те!” и дори смъртта не можеше да й попречи. Казваше го и сега и беше сигурна, че той все още я чуваше. И защо да не я чува? Сигурна съм, че продължава да е до нея и да й отвръща със същите слова.
- Та, закачих роклята на куката за амкане и мама като влезна в стаята ахна. Попита ме кога ще мога да облека такава хубава рокля, а аз й казах: „Като се сгодя!”
Погледна ме и добави с усмивка:
- Не след дълго облякох роклята.
Помълчахме за минута и тя се присети за нещо друго:
- В началото много се чудех дали Драган ще ме вземе. И като се прибрах в Панагюрище му написах писмо. Много голямо писмо – ей, като тази плочка! – протегна ръцете си във въздуха. - Целия лист бях изписала и от двете страни!
В този момент ме погледна, а очите й бяха пълни със сълзи. Сълзите на една отминала любов. Усетих я как за миг се пренесе там, преди толкова много години. И сякаш отново държеше писалката, с която изливаше сърцето си върху белия лист хартия. Там, когато все още бе млада и красива, когато целият й живот бе пред нея.
По болката в очите й разбрах, че все още го обича така, както го е обичала преди толкова много лета. Преди войната, когато България все още си имаше цар. Така, както го е обичала през целия им съвместен живот. И въпреки болката, тя беше най-щастливата жена на света.
Дано и мен да сполети такова щастие. Дано въпреки болката и сълзите в очите, да имам сили да се усмихна и да бъда благодарна за това, че съм имала възможността да обичам.
- Една нощ сънувах много хубав сън. Бях се качила на бърдото над града. Знаеш ли, че на бърдото при нас е бил Боримечката с черешовото топче? И като бях на върха гледах луната, а тя една такава голя-я-я-ма и ми се усмихваше. По едно време почна да слиза към мен и аз я прегърнах - протегна ръце в опит да прегърне луната отново. - Събудих се и вече знаех, че Драган ще ме вземе. Не след дълго за мен пристигна пратка. Беше най-красивата малка синя кутийка, а в нея имаше халка и писъмце, в което пишеше: „Мила ми годеничке, носи пръстена с моето име. Аз вече нося пръстен с твоето име”. След няколко дена дойде в града и отидохме на разходка, а аз бях облечена с моята оранжева рокля. Скоро се венчахме в София. Бях най-красивата булка и имах два метра воал,който го носиха едно момче и едно момиче – ей, такова като теб!
Бръкна в джоба си и извади късче от тази любов, устояла на времето, живота и смъртта. Подаде ми една фотография. Къс хартия, запазил чистотата на любовта и младостта им през всичките тези години. Погледнах снимката и ги видях. Млади, влюбени и грабещи от живота с пълни шепи. Къс хартия, който ми напомни, че всеки един от нас притежава история, достойна за уважение, независимо от това в какво положение ни е поставил живота.
- В началото бяхме много бедни и мама ни даде 5000 лева, с които да си купим мебели. Когато купихме всичко ни останаха малко пари и аз казах: „Хайде да си купим грамофон!” И си купихме. Когато той отиваше на работа, аз слагах иглата на плочата и започвах да играя сама в стаята.
Погледна ме с очите на дете, сякаш се опитваше да се оправдае. Но не беше нужно. И аз искам да пея под завивките и да „играя” на музиката, когато съм сама.
Тръгнах си с усмивка на устата и топлина в сърцето. А тя все така седеше на улицата и наблюдаваше хората около нея, които дори не вдигаха поглед да я видят.
Беше сама сред всички, гледаше ги с достойнство и сякаш им казваше: „Защо аз? Не сте ли вие безумците, които в забързания си бяг забравяте да спрете за минута дори и да видите, че небето е синьо?”