четвъртък, 14 август 2008 г.

Песента ме омъжи

Вървях по улиците на града. Без цел, без посока. Наблюдавах хората. Всеки вглъбен в собствените си мисли и не обръща внимание на човека срещу себе си. Не знаех дали погледите не се спираха върху другия от страх или отчуждение. Кое царуваше над съзнанията на минувачите в този ден? В този час?
Вървях и сред толкова много хора се чувствах в призрачен град. Заобиколена от стотици, аз бях сама.
И тогава я видях. Беше седнала на перваза на една витрина и наблюдаваше хората. Хора, които дори за миг не спираха погледа си върху нея и не подозираха, че бабата с китка здравец в ръката може да притежава една от най-романтичните истории. От онези истории, които днес почти не се случват. Седнах до нея и я помолих да ми я разкаже.
Носи китното име Цветанка. На 91 години е и е родом от Панагюрище.В малкия град е прекарала детството си, а след 18-годишна възраст е намерила любовта и по стъпките на тази любов е заминала за София.
Току що навършила осемнадесет, с леля й решават да пътуват до София и да отидат на гости на роднини в столицата. Купуват билети за влака през Пловдив и когато пристигат в големия град, наемат файтон, който да ги закара до желания адрес на улица „Родопи”. Всички са много щастливи от тяхното гостуване и още същата вечер се събират на семейна вечеринка.
- А аз пеех много хубаво! – изведнъж каза. После ме погледна със своите все още искрящи и живи сини очи. И добави:
- Знаеш ли, че мен песента ме омъжи? Всички се бяха събрали в гостната стая и аз започнах да им пея една песен.
Поспря със своя разказ и около нас настъпи тишина. А след това? След това започна:
- Юнашко сърце ми плени…
Седях безмълвна до нея и усещах как с песента й образите от онази вечер бавно изплуват около нас. Беше се върнала там, където времето не съществуваше. Сякаш отново бе на осемнадесет и животът не беше нанесъл безмилостните си белези върху лицето й. Помълча за миг, след което сложи кокетно ръка пред устата си:
- Не ми останаха зъби да пея - и се засмя.
Засмях се и аз.
Имаше усмивка, устояла на живота, на трудностите и на човешката лошотия. Усмивка, през която все още се чуваха песните на един отминал живот.
Прекарваше дните си на улицата, молейки хората за малко милост. Животът й бе отминал,а съпругът й бе починал, оставил я сама във вечната борба. Въпреки всичко тя все още имаше сили да се смее, да се шегува. Бях изумена от силата на духа й. И в този момент си помислих колко хубаво би било да съумея и аз да запазя силите си като нея и да разбера най-простата истина в живота - да осъзная, че хората сме безпомощни пред смъртта, но и тя е безпомощна пред духа ни.
- Затова вечер като си лягам и си пея под завивката, не на глас – наум, но поне си пея – продължи. После замлъкна за малко, сякаш и сега си пееше. Не на глас. Наум.
- На всички много им хареса как пея и решиха да ме годяват, че да мога всеки ден да им пея така. И започнаха да изреждат познати момци и кой е подходящ за мен. Ама все не можеха да се решат. Все нещо не им харесваше. Накрая леля се сети за Драган – младо и хубаво 23-годишно момче. Всички единодушно решиха, че той ще бъде годеникът. На другия ден го поканили да дойде на гости у нас, но той не искал. И така три пъти, а той все мислел за шега, че ще го годяват. На четвъртия път решил да дойде и да види дали наистина се шегуват. И така се запознахме. Но той не искаше от един път да се видим и да се годяваме, та на другия ден реши да ме изведе на разходка. Дойде да ме вземе привечер и обикаляхме из улиците на столицата. Минахме покрай царския дворец и стигнахме до Борисовата градина. После ме погледна и ме попита: „Не си ли малка да се годяваш?”, а аз му казах: „Аз не се годявам, те хората ме годяват”. Почна да се стъмва и скоро щяха да затворят портите на градината. Той ме изпрати, а на другия ден се качих на влака за Панагюрище.
Спираше да говори, когато по улицата наближаваше трамвай. Изчакваше го да премине сякаш се съпротивляваше на приумиците на новото време. После погледът й светна – сети се за нещо и като настъпи отново тишина, ми каза:
- Тогава имаше много хубави платове, не като сега. Сега всички ходят с панталони!
Да, така беше. Дори и аз. Стана ми неудобно пред нея, но как да й обясня, че така е по-удобно. Тя не можеше да проумее, че днес е по-удачно да тичаш, отколкото да вървиш. Да пропускаш всичко и да не спираш погледа си върху света наоколо.
- Тогава – като бях в София, си купих няколко топа много красив плат. Един от тях беше прекрасен оранжев жоржет и като се върнах дадох да ми ушият рокля от него. Беше най-красивата рокля! Като я взех от шивачката я окачих вкъщи на куката на тавана. Мама имаше една кука на тавана, на която слагаше халвата за амкане. Знаеш ли какво е да се амкат децата? - погледна ме в очакване на отговор.
- Да знам – рекох й - но сега не правим такива неща. Сега живеем в други, „по-модерни” времена, а да помолим за прошка се сещаме рядко.
Погледна ме с недоумение. Цял живот беше казвала „Обичам те!” и дори смъртта не можеше да й попречи. Казваше го и сега и беше сигурна, че той все още я чуваше. И защо да не я чува? Сигурна съм, че продължава да е до нея и да й отвръща със същите слова.
- Та, закачих роклята на куката за амкане и мама като влезна в стаята ахна. Попита ме кога ще мога да облека такава хубава рокля, а аз й казах: „Като се сгодя!”
Погледна ме и добави с усмивка:
- Не след дълго облякох роклята.
Помълчахме за минута и тя се присети за нещо друго:
- В началото много се чудех дали Драган ще ме вземе. И като се прибрах в Панагюрище му написах писмо. Много голямо писмо – ей, като тази плочка! – протегна ръцете си във въздуха. - Целия лист бях изписала и от двете страни!
В този момент ме погледна, а очите й бяха пълни със сълзи. Сълзите на една отминала любов. Усетих я как за миг се пренесе там, преди толкова много години. И сякаш отново държеше писалката, с която изливаше сърцето си върху белия лист хартия. Там, когато все още бе млада и красива, когато целият й живот бе пред нея.
По болката в очите й разбрах, че все още го обича така, както го е обичала преди толкова много лета. Преди войната, когато България все още си имаше цар. Така, както го е обичала през целия им съвместен живот. И въпреки болката, тя беше най-щастливата жена на света.
Дано и мен да сполети такова щастие. Дано въпреки болката и сълзите в очите, да имам сили да се усмихна и да бъда благодарна за това, че съм имала възможността да обичам.
- Една нощ сънувах много хубав сън. Бях се качила на бърдото над града. Знаеш ли, че на бърдото при нас е бил Боримечката с черешовото топче? И като бях на върха гледах луната, а тя една такава голя-я-я-ма и ми се усмихваше. По едно време почна да слиза към мен и аз я прегърнах - протегна ръце в опит да прегърне луната отново. - Събудих се и вече знаех, че Драган ще ме вземе. Не след дълго за мен пристигна пратка. Беше най-красивата малка синя кутийка, а в нея имаше халка и писъмце, в което пишеше: „Мила ми годеничке, носи пръстена с моето име. Аз вече нося пръстен с твоето име”. След няколко дена дойде в града и отидохме на разходка, а аз бях облечена с моята оранжева рокля. Скоро се венчахме в София. Бях най-красивата булка и имах два метра воал,който го носиха едно момче и едно момиче – ей, такова като теб!
Бръкна в джоба си и извади късче от тази любов, устояла на времето, живота и смъртта. Подаде ми една фотография. Къс хартия, запазил чистотата на любовта и младостта им през всичките тези години. Погледнах снимката и ги видях. Млади, влюбени и грабещи от живота с пълни шепи. Къс хартия, който ми напомни, че всеки един от нас притежава история, достойна за уважение, независимо от това в какво положение ни е поставил живота.
- В началото бяхме много бедни и мама ни даде 5000 лева, с които да си купим мебели. Когато купихме всичко ни останаха малко пари и аз казах: „Хайде да си купим грамофон!” И си купихме. Когато той отиваше на работа, аз слагах иглата на плочата и започвах да играя сама в стаята.
Погледна ме с очите на дете, сякаш се опитваше да се оправдае. Но не беше нужно. И аз искам да пея под завивките и да „играя” на музиката, когато съм сама.
Тръгнах си с усмивка на устата и топлина в сърцето. А тя все така седеше на улицата и наблюдаваше хората около нея, които дори не вдигаха поглед да я видят.
Беше сама сред всички, гледаше ги с достойнство и сякаш им казваше: „Защо аз? Не сте ли вие безумците, които в забързания си бяг забравяте да спрете за минута дори и да видите, че небето е синьо?”

Няма коментари: