събота, 31 януари 2009 г.

Приказка за страха

Искаш да ти разкажа приказка? Добре, но каква да бъде?
Сетих се. Ще ти разкажа една приказка за страха. Да, точно така – за страха. Никак не е странно, защото харесва ли ни или не, той е основна движеща сила на света. За добро или за лошо…
А аз ли? Да, и аз се страхувам и то много. Страхувам се, защото не искам да приема, че благодарение именно на този страх, си поставям невидимите граници, които не спират погледа, но спират духа. Да, говоря точно за онова стъкло, което човек трябва да счупи, за да излезе навън. Но от страх не го прави.
Ала ето, че идва момент в живота на човека, когато трябва да погледне не навън, а навътре, в себе си. И когато погледне там, да види, да разбере, че напук на всички теории, страхът не е този, който ни помага да оцелеем. Напротив. Той е този, който ни кара да се скрием и затворени в черупката си да видим как животът протича покрай нас. Животът, който ти, аз и всички искаме, ала някак си не можем да докоснем. Питаш ме защо? Недей. Много добре знаеш отговора на този въпрос.
Вместо това си задай въпроса: „Защо пък не?”. Защо пък да не оставим страха да излети и да се слее с безкрая? Там, където няма да го видим повече. Знаеш ли, аз се опитах. Опитах се и успях да го захвърля. Все още не е в безкрая, ала е там, в ъгъла на моя живот. Онзи тъмен ъгъл, към който гледам да не пристъпвам. Там захвърлям всички емоции, които не искам да погледна повече. Ето, сега оставям и страха там. Протягам ръце, откъсвам го от сърцето си и го захвърлям в прашния ъгъл. Видя ли? Не беше толкова трудно. Той все още е част от мен, но аз не съм част от него. А това е важното.
И преди да забравя – приказката:

Недалеч в една обикновена страна имало един обикновен човек, който прекарвал всеки един свой обикновен ден работейки в обикновения си офис и живеейки обикновения си живот.
Всичко, което правеше беше следствие на подредения му график. Сутрин пиеше кафето си само по един и същи начин – в голяма чаша с две бучки захар. Едно от най-големите обърквания в живота му наставаше тогава, когато нямаше бучки захар. Не можеше да прецени точно колко лъжички се равняваха на количеството захар в две бучки. Веднъж бе решил да премери бучките, за да знае за всеки случай, колко тежат. Но после не намери начин как да събере всички захарни кристалчета от теглилката, за да ги сложи в чашата си и да има точното количество захар като за две бучки.
Сутрин отиваше на работа по един и същи маршрут и не можеше да си представи, че ще стигне до офиса, ако мине по друга улица. Купуваше си един и същи вестник от една и съща будка. Обядваше всеки ден на едно и също място и яденето му бе едно. Смяташе, че по този начин най-сигурно ще се предпази от някакви нежелани стомашно-чревни истории, които ненадейно биха могли да объркат графика му за деня. Купуваше си дрехите от един магазин и имаше точно определено облекло за всеки ден от седмицата. Изключение правеха само празниците, за всеки от които също имаше определен набор от дрехи.
И така минаваха дните му. Едни и същи. Еднакви. Без разлика. Безразлични. Безлични.
Една сутрин се събуди в странно настроение. Не беше спал добре, а не обичаше такива нощи. Някак си не се вписваха в неговото съществуване. Дните след такива нощи бяха извън графика му, както и настроението му. Всичко се случваше както обикновено и все пак имаше нещо, което не беше обичайно. Нямаше определение какво беше усещането му в тези дни. Някак си не-обикновено. Не-обичайно. Не-ежедневно. Не-нормално. Някак си… различно.
И тази сутрин беше различно. Трябваше му малко време да осъзнае, че точно това е думата, която търсеше. Различно. „Странна дума”, каза си, „Какво е различно? Кое е това усещане? Как да разбера в какво се състои и различно от кое?”. Не обичаше да му се случват такива неща. Някак си не беше по график. Реши да не обръща внимание на това странно чувство, за което още дори не беше намерил определение.
Отиде в кухнята да си направи кафе. Нямаше бучки захар. Естествено. Тогава направи нещо странно. Реши да пие кафето си без захар. Отпи първата глътка и се намръщи. Намръщи се от странния и необичаен вкус на кафето без захар. Някак си беше по-…., по-…, по-истинско.
Замисли се как беше започнал да пие кафето си със захар. Не можеше да си спомни кое го беше накарало, нито кога. Осъзна, че всички дни и спомени се сливаха в едно. Не можеше да различи кое и кога се е случило в живота му. Всичко се бе случило по един и същи начин. Всеки спомен, всяко изживяване, всеки празник. Всичко бе еднакво. Еднакво и сиво.
„Стегни се и престани да си мислиш такива глупости”, каза си. „Обличай се и отивай на работа, защото ако закъснееш могат да те уволнят и после какво ще правиш?”
„Какво пък, ще си намеря друга работа.”, чу сякаш чужд глас. Опита се да не му обръща внимание и отиде да се облече. Ала вместо дрехите за понеделник избра панталона за сряда с ризата за четвъртък и сакото за петък. Не можеше да си обясни причините за този си избор, но искаше да види какво ще стане, ако бъде някакъв непредвидим. Някакъв различен. Погледна се в огледалото и за свое най-голямо учудване се хареса. И отново се замисли. Защо досега не бе смесвал тези дрехи и цветове? Каква бе причината? Да, сети се – някак си незнайно как и кога бе решил, че трябва да се облича по този начин, защото хората нямаше да го харесат иначе и щяха да му се подиграват за неподходящата комбинация на цветове и материи. Но ето, че сега се облече по различен начин и се хареса. А това означаваше, че и другите трябва да го харесат. А ако ли пък не – просто щеше да си се харесва сам. И усети, че това бе напълно достатъчно.
Тази игра да открива различието му хареса и реши да отиде до офиса по друг маршрут. Учудването му беше особено голямо, когато разбра, че може да се мине и по толкова много други пътища. Улицата, по която тръгна, го отведе до един парк. Никога не бе и предполагал, че тук, в града, можеше да има такова късче непокътната земя. Зелена. Свежа. Свободна. Различна от всичко останало в града.
Осъзна, че можеше да се разходи в парка. Да, щеше да закъснее за работа и страхът от уволнение се прокрадна в главата му, но усети, че в този миг бе по-силна нуждата да се разходи из парка. Стъпи върху зелената трева и изпита нужда да събуе обувките си.
„Престани с тези глупости и се осъзнай! Отивай на работа, докато е време! А и как така ще си събуваш обувките – ще настинеш и после няма да можеш съвсем да си свършиш работата и всичко ще се провали!”
Осъзнаваше какво му казваше разумът, но някак си продължаваше да се води от онова чувство. Чувството, чието определение още не можеше да намери. Но, можеше да започне с това: различно.
И стъпи бос върху тревата.
Затвори очи и усети стръкчетата между пръстите си. Усети капките от сутрешната роса и мириса на свежата трева. Усмихна се.
Погледна нагоре и видя слънцето иззад короната на близкото дърво. Лъчите му проникваха през нея и стигаха до лицето му. Усети полъха на вятъра и играта на светлината върху кожата си, която той причиняваше с помръдването на листата. И продължи да се усмихва.
Осъзна, че в този единствен миг не съществуваше нищо друго и нищо не бе по-важно от тези усещания, от тази усмивка на лицето му. Та той дори не помнеше кога за последно се бе усмихвал така искрено. Не по задължение или защото някой го очакваше от него.
Продължи да се разхожда из парка и осъзна, че не е загубил толкова време, колкото предполагаше. Тогава защо се бе притеснил така? Пак щеше да отиде навреме на работа. Защо никога досега не бе ходил на работа по този начин? По-приятно е и по-различно. И отново осъзна, че му харесва.
И така прекара остатъка от своя ден. В офиса реши да подхожда по различен начин към работата си и осъзна, че някои неща вършеше по-добре. Обядва нещо различно, което се оказа много по-вкусно от ежедневното му меню. А и имаше разнообразие, което със сигурност се понрави на стомаха му и в никакъв случай не даде резултата, който той очакваше. Напротив.

Вечерта се прибра по трети маршрут и откри едно приятно кафене, където се спря да изпие една чаша топло кафе. Без захар.
След което се разходи преди да се прибере по още един маршрут, по който пък откри една прекрасна статуя и осъзна, че по тъмно не беше толкова страшно, колкото си представяше. Огледа се наоколо и видя своя град такъв, какъвто не го бе виждал никога до сега. А той беше красив със своите хиляди светлини.
Когато се прибра се замисли върху случилото се днес. И изведнъж осъзна, че за един единствен ден бе изживял много повече, отколкото за целия си живот. На какво се дължеше това? Защо доброволно се бе затворил в някаква рамка, от която не бе поискал да излезе? Кое го бе накарало да се затвори за света и всичко навън?
И изведнъж отново чу онзи глас от сутринта: „Как кое? Страхът, разбира се.”
„Страхът?”, учуди се. „Страх от какво?”
„От това да не направиш погрешния ход и да не разочароваш хората около теб.”
Да, наистина бе това. Страхът бе този, който го караше да живее по този начин. Ала осъзна, че нямаше нужда повече от него и реши официално да прекърши връзката си с него. Отиде до бюрото в ъгъла и седна да пише. Написа няколко реда, които преди биха му се сторили абсурдни, ала сега осъзна, че в тях се криеше смисълът на това да съществува, да усеща, да рискува, да обича. Да живее.
А тези редове бяха:

Уважаеми г-н Страх,
Пиша настоящото, за да Ви уведомя, че вече няма да имам нужда от Вашите услуги. Исках да Ви благодаря за това, че до този момент присъствайки в моя живот ме научихте на много неща. А последният и най-ценен Ваш урок, се състоеше в това да разбера, че нямам нужда от услугите Ви.
Изказвам моите най-искрени благодарности.

С уважение,
Аз


И това е – разтворих бавно пръсти и оставих като пясък да се изсипе моя страх…

петък, 30 януари 2009 г.

Щастие

A man melts the sand so he can see the world outside...

Замислих се как човек доброволно се поставя в стъклена клетка и гледа света навън, смятайки че по този начин е част от него. Но можеш да станеш част от света, само ако излезеш навън и усетиш полъха на вятъра и мириса на дъжда. Ала това е трудно. Трудно е да погледнеш през стъклото и да разбереш, че то не е нищо друго, освен една прозрачна преграда, която не спира погледа ти, но пък за сметка на това спира духа ти...

А изходът? Изходът е да удариш силно по стъклото, да го счупиш и да минеш през отломките, за да можеш да излезеш от другата страна. И това е.

петък, 23 януари 2009 г.

Предай нататък

Приятно е, когато знаеш, че някой се е потрудил доста, за да сътвори нещо красиво, с което да ти подобри настроението. Ето защо предавам нататък това, което определено ме стопли в този дъждовен петъчен следобед с надеждата да ви донесе слънчеви усмивки.
Изказвам моите най-големи адмирации към човека, постарал се да направи ето това нещо:


сряда, 21 януари 2009 г.

"Един прекрасен недостатък", Артюр Жапен


Определено трябва да се включи в absolutely-must-read списъка на всеки. Книга, която те кара да усетиш света около теб...

„Колко рядко ни се удава възможност да прозрем висшия замисъл, част от който са всички случки в живота ни.”

„Този път нямаше как да не приема, че някои беди имат точно определено значение. И следователно има смисъл човек да не се отказва и да не губи надежда.”

„Един ден реших да започна да нося воал. Въздействието му върху мъжете е неотразимо. Те винаги искат да имат забраненото. Мъжът се стреми към недостъпното. Той предпочита несигурното пред сигурното.”

„Малцина съзнават мощта на думите. Само една-едничка, изречена необмислено, може да промени света. Истината не е единствено онова, което виждаш. Затова има само относителна стойност.”

„- Това е единственото важно нещо, мила моя. Някой да види в теб повече, отколкото ти си мислиш, че притежаваш.”

„- Тази логика, господине, противоречи на огромния опит, с който парадирате. Честността не е най-силната страна на любовта.”

„Всяко вдишване и издишване, всеки сън, всяко раждане, всяка смърт минават покрай нас, без да успеем да ги осъзнаем.”

„Осезаемото позволява да се оформи само от неосезаемото.”

„Действителността не допуска да я промени нищо друго освен духът. Именно това открих аз. Няма нужда да докосваш нещата, за да ги превърнеш в други, трябва просто да ги видиш от друг ъгъл.”

„Светът е пълен с хора, които цял живот търсят чудото на любовта, без да го видят някога. То е съвсем просто и очевидно, но е невидимо за онзи, който го търси.

Нужен е само друг поглед към нещата.

Не можеш да научиш хората на това. Можеш единствено да им разкажеш своята история.”

„Можеш цял живот да ядеш сладкиши, без да знаеш какво има в тях – така си казах, - Само че винаги ще чакаш да ти ги изпече някой друг. Дадеш ли си веднъж труда да разбереш от какви съставки са замесени, ще можеш да се храниш сам до края на дните си.”

„- Какво мислиш, Лучия – попита Дьо Помпиняк към края с тон, сякаш все още имаше сили да дебатира с мен, - чий край е по-добър, на човека, който умира неочаквано, или на осъдения, който брои дните си?

- И двамата изгубват едно и също – казах умно, - днешния ден.”

„Голяма част от познанието ни за нас самите идва чрез погледите на другите. Доверяваме се повече на начина, по който ни виждат, отколкото как се виждаме ние самите”

„Всеки от нас чувства, че е способен да дари любов. Не се съмняваме в това, но не сме и абсолютно сигурни, докато не срещнем човека, достоен за този подарък.”

„Но човек не е устроен едновременно и да живее живота си, и да размишлява за него. Вглеждането в себе си е лукс, който можеш да си позволиш едва когато вече нямаш друга перспектива.”

„Докато животът все още ни предлага решения, мозъкът ни работи на пълни обороти. Чувстваме отговорност за собствената си съдба и се стремим към най-добрата възможност, но се страхуваме да не изберем погрешната. Повече от резултата ни раздира съмнението за самия избор. Именно това съмнение ни прави неспокойни. Единствено в най-крайни ситуации, щом почувстваме, че с нищо вече не можем да променим съдбата си, мислите ни се изключват. Най-сетне се осмеляваме да се доверим на интуицията си. Тя не оставя място за колебание. Поддаваме се на първия си импулс. Така намираме покой. Така оцеляваме.”

„Ако пътят ти е неприятен, мисли си само къде ще те изведе той!”

„В този миг изведнъж ми проблесна как Зелида ме съветваше да не мисля за важните решения: съмняваш ли се, оттегли се в самота, затвори очи и поеми дълбоко въздух няколко пъти. После направи първото, което ти хрумне. „Разумът – казваше тя, - ни предлага по няколко възможности едновременно. Интуицията безпогрешно избира най-добрата от тях.”

Затворих очи.

Човек не може да иска две неща едновременно.”

„- Значи в припряността си вероятно никога не сте имали време да забележите, че жената черпи удоволствието си от процеса на завоеванието, докато мъжът иска само да постигне победа.”

„Високите норми са прекрасни като отправна точка. Те ни предпазват от лудости в младостта ни. Който обаче иска да се придържа към тях и по-късно, затормозява развитието си. Не можем да ги спазваме и същевременно да си живеем живота.”

„Учуди ме, че на улицата излязох по-лесно като курва, отколкото като дама. Но това е положението: иска се повече кураж да се прикриеш, отколкото да се разголиш.”

„Разбрах, че ако си различен, по-добре е ясно да изтъкнеш своята различност. Нищо не привлича вниманието повече от човек, който се гърчи в усилието да се представи за нещо, което не е.”

„Никога не осъждайте живот, който Вие самият не сте преживели.”

„Всичко се свежда до това, всичко, което съм написала и ще напиша. Разказвам ти за живота си само, за да познаеш веднага, още в началото, тази тайна: нещастни сме, понеже си мислим, че трябва да бъдем обичани. А за да се спасим, трябва да направим нещо просто, което същевременно е и най-трудното – да даряваме онова, за което най-много копнеем. Не да вземаме, а да даваме. За да триумфираме накрая.”

„Житейската мъдрост на старицата си личи по бръчките й, храбростта на пълководеца – по раните му. Всекиго краси онова, което го е белязало.”

„Не бива да се боим от бъдещето. При него не е сигурно нищо, освен че си потеглил нататък.”

вторник, 20 януари 2009 г.

петък, 16 януари 2009 г.

Надежда

~~~

- И когато бръкнеш в торбата на живота и стигнеш до дъното, намираш надеждата. Тази надежда, за която знаеш, че ще те измъкне. Ще те хване за косата и ще те изтегли от блатото на забравата.

- Хубаво звучи, на теория.

- Защо само на теория? – попита учудено той. – Защо смяташ, че това е невъзможно?

- Защото нямам надежда – отвърнах аз.

- Тогава не си стигнал до дъното.

~~~

сряда, 14 януари 2009 г.

Любов

"Любов по време на холера", Габриел Гарсия Маркес

"Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо."

"Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов."

"Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота."

"... но никога не си бе представяла, че любопитството е една от клопките на любовта."

"Беше още твърде млад, за да знае, че паметта на сърцето отхвърля лошите спомени и преувеличава хубавите, и че благодарение на това изкуство успяваме да понесем миналото."

"... едно от най-присъщите ни достойнства е срамът от собствените ни злочестини."

"... но се остави да бъде воден от своето убеждение, че човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си."

"С течение на годините двамата по различни пътища бяха стигнали до мъдрия извод, че нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта - иначе и не биха били в състояние да живеят заедно, нито да се обичат."

"По-добре да дойдеш навреме, отколкото да чакаш покана."

"Бе го пуснал в пощенската кутия без много да му мисли, и когато се усети, вече бе станало късно да си го вземе обратно. Но сега му се стори, че е излишно да обяснява всичко това и просто помоли Фермина Даса да не чете писмото.
- Добре - каза тя. - В края на краищата писмата са на този, който ги пише. Не е ли така?
- Така е - каза. - Затова, когато една връзка се прекъсне, те са първото, което се връща."

"Ние мъжете сме жалки роби на предразсъдъците - беше й казал той веднъж. - В замяна на това, реши ли една жена да спи с някой мъж, няма непреодолима бариера за нея, няма непревземаема крепост, нито каквато и да било морална задръжка, която да не е готова да премахне от корен - няма бог за нея."

събота, 10 януари 2009 г.

Зов за помощ!!!

Ей, ще взема да се гътна от скука и после какво ще прави светът без мен!
В момента безуспешно се опитвам да се впрегна да работя нещо, но уви не се получава. Някак си съзнанието ми и подсъзнанието, барабар с него, не могат да възприемат думите "събота", "следобед" и "работен ден" в едно изречение. Някак си не се получава. Постоянно получавам сигнал от главния компютър в главата ми "Disk not compatible. Please, insert another disk to continue or press Cancel". Всичко е ОК, казвам си аз. Е да де, ама като пресна кенсъл бътън-а нещо не ми се получава - отварям очи и пак в офиса. Ех, мама му.... (ама няма да го довърша това изречение, защото се водя госпожица по документи).
Та така се опитвам поне в мислите си да избягам там, където всеки нормален човек в зимен съботен следобед прави само едно смислено нещо, а именно:


вторник, 6 януари 2009 г.

Една прекрасна фотографска изложба


Искам да ви поканя на една прекрасна фотографска изложба, чиито автор имам удоволствието и привилегията да познавам :)

Внукът на известния български майстор на документалния филм Константин Костов организира фотографска изложба в галерия "Сезони" на 13 януари от 18:30 часа, която ще бъде открита от Дойчин Василев.
"Стъпки в Хималаите" е първата самостоятелна изложба на автора и включва фотографии от пътешествието му из Непал - една сбъдната мечта.
Със своята изложба Калин ви кани да споделите с него магията на това духовно пътуване, да се поклоните на "Майката на Земята" и да достигнете заедно с него до едно от най-свещените места на планетата - Сагармата.


Аз исках да ти кажа две слова...

Честита нова година казвате. Добре, да е честита.

Не знам какво ще донесе и както един скъп човек ми каза – „Не мога и да обещая”. Надявам се единствено като всяко ново нещо да ми донесе утеха. Утеха за сърцето, утеха за душата.

Понякога човек неусетно върви по път, който знае, че няма да го доведе до никъде. Знае, но продължава да върви. А защо ли? Заради любопитство, упорство, героизъм или просто страх от онова чувство на безнадеждност? Нямам отговор. Но и аз вървя. Вървя от страх, може би. Но и от любов.

Ала някъде по пътя забравих да попитам себе си. Спрях и се огледах във витрината на своя живот и дадох моето новогодишно обещание – да не ме е страх. Да го няма страхът от това да правя, съграждам, рискувам, да живея и да казвам...


Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но не умея и нима е грях -

кога ли съм се учил на това?


Аз исках да ти дам от свойта жар,

за да не мръзнеш в дългия си път,

но ти не взе искра от мойта гръд,

а кой живей без огън и другар!


По-нежно и от славей бих ти пял,

щях слънцето за теб да донеса,

но аз не знам на славея гласа

и дълги дни без слънце съм живял!


Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но думите преглътнах - не можах...

Кога ли съм се учил на това?


Дамян Дамянов