събота, 31 януари 2009 г.

Приказка за страха

Искаш да ти разкажа приказка? Добре, но каква да бъде?
Сетих се. Ще ти разкажа една приказка за страха. Да, точно така – за страха. Никак не е странно, защото харесва ли ни или не, той е основна движеща сила на света. За добро или за лошо…
А аз ли? Да, и аз се страхувам и то много. Страхувам се, защото не искам да приема, че благодарение именно на този страх, си поставям невидимите граници, които не спират погледа, но спират духа. Да, говоря точно за онова стъкло, което човек трябва да счупи, за да излезе навън. Но от страх не го прави.
Ала ето, че идва момент в живота на човека, когато трябва да погледне не навън, а навътре, в себе си. И когато погледне там, да види, да разбере, че напук на всички теории, страхът не е този, който ни помага да оцелеем. Напротив. Той е този, който ни кара да се скрием и затворени в черупката си да видим как животът протича покрай нас. Животът, който ти, аз и всички искаме, ала някак си не можем да докоснем. Питаш ме защо? Недей. Много добре знаеш отговора на този въпрос.
Вместо това си задай въпроса: „Защо пък не?”. Защо пък да не оставим страха да излети и да се слее с безкрая? Там, където няма да го видим повече. Знаеш ли, аз се опитах. Опитах се и успях да го захвърля. Все още не е в безкрая, ала е там, в ъгъла на моя живот. Онзи тъмен ъгъл, към който гледам да не пристъпвам. Там захвърлям всички емоции, които не искам да погледна повече. Ето, сега оставям и страха там. Протягам ръце, откъсвам го от сърцето си и го захвърлям в прашния ъгъл. Видя ли? Не беше толкова трудно. Той все още е част от мен, но аз не съм част от него. А това е важното.
И преди да забравя – приказката:

Недалеч в една обикновена страна имало един обикновен човек, който прекарвал всеки един свой обикновен ден работейки в обикновения си офис и живеейки обикновения си живот.
Всичко, което правеше беше следствие на подредения му график. Сутрин пиеше кафето си само по един и същи начин – в голяма чаша с две бучки захар. Едно от най-големите обърквания в живота му наставаше тогава, когато нямаше бучки захар. Не можеше да прецени точно колко лъжички се равняваха на количеството захар в две бучки. Веднъж бе решил да премери бучките, за да знае за всеки случай, колко тежат. Но после не намери начин как да събере всички захарни кристалчета от теглилката, за да ги сложи в чашата си и да има точното количество захар като за две бучки.
Сутрин отиваше на работа по един и същи маршрут и не можеше да си представи, че ще стигне до офиса, ако мине по друга улица. Купуваше си един и същи вестник от една и съща будка. Обядваше всеки ден на едно и също място и яденето му бе едно. Смяташе, че по този начин най-сигурно ще се предпази от някакви нежелани стомашно-чревни истории, които ненадейно биха могли да объркат графика му за деня. Купуваше си дрехите от един магазин и имаше точно определено облекло за всеки ден от седмицата. Изключение правеха само празниците, за всеки от които също имаше определен набор от дрехи.
И така минаваха дните му. Едни и същи. Еднакви. Без разлика. Безразлични. Безлични.
Една сутрин се събуди в странно настроение. Не беше спал добре, а не обичаше такива нощи. Някак си не се вписваха в неговото съществуване. Дните след такива нощи бяха извън графика му, както и настроението му. Всичко се случваше както обикновено и все пак имаше нещо, което не беше обичайно. Нямаше определение какво беше усещането му в тези дни. Някак си не-обикновено. Не-обичайно. Не-ежедневно. Не-нормално. Някак си… различно.
И тази сутрин беше различно. Трябваше му малко време да осъзнае, че точно това е думата, която търсеше. Различно. „Странна дума”, каза си, „Какво е различно? Кое е това усещане? Как да разбера в какво се състои и различно от кое?”. Не обичаше да му се случват такива неща. Някак си не беше по график. Реши да не обръща внимание на това странно чувство, за което още дори не беше намерил определение.
Отиде в кухнята да си направи кафе. Нямаше бучки захар. Естествено. Тогава направи нещо странно. Реши да пие кафето си без захар. Отпи първата глътка и се намръщи. Намръщи се от странния и необичаен вкус на кафето без захар. Някак си беше по-…., по-…, по-истинско.
Замисли се как беше започнал да пие кафето си със захар. Не можеше да си спомни кое го беше накарало, нито кога. Осъзна, че всички дни и спомени се сливаха в едно. Не можеше да различи кое и кога се е случило в живота му. Всичко се бе случило по един и същи начин. Всеки спомен, всяко изживяване, всеки празник. Всичко бе еднакво. Еднакво и сиво.
„Стегни се и престани да си мислиш такива глупости”, каза си. „Обличай се и отивай на работа, защото ако закъснееш могат да те уволнят и после какво ще правиш?”
„Какво пък, ще си намеря друга работа.”, чу сякаш чужд глас. Опита се да не му обръща внимание и отиде да се облече. Ала вместо дрехите за понеделник избра панталона за сряда с ризата за четвъртък и сакото за петък. Не можеше да си обясни причините за този си избор, но искаше да види какво ще стане, ако бъде някакъв непредвидим. Някакъв различен. Погледна се в огледалото и за свое най-голямо учудване се хареса. И отново се замисли. Защо досега не бе смесвал тези дрехи и цветове? Каква бе причината? Да, сети се – някак си незнайно как и кога бе решил, че трябва да се облича по този начин, защото хората нямаше да го харесат иначе и щяха да му се подиграват за неподходящата комбинация на цветове и материи. Но ето, че сега се облече по различен начин и се хареса. А това означаваше, че и другите трябва да го харесат. А ако ли пък не – просто щеше да си се харесва сам. И усети, че това бе напълно достатъчно.
Тази игра да открива различието му хареса и реши да отиде до офиса по друг маршрут. Учудването му беше особено голямо, когато разбра, че може да се мине и по толкова много други пътища. Улицата, по която тръгна, го отведе до един парк. Никога не бе и предполагал, че тук, в града, можеше да има такова късче непокътната земя. Зелена. Свежа. Свободна. Различна от всичко останало в града.
Осъзна, че можеше да се разходи в парка. Да, щеше да закъснее за работа и страхът от уволнение се прокрадна в главата му, но усети, че в този миг бе по-силна нуждата да се разходи из парка. Стъпи върху зелената трева и изпита нужда да събуе обувките си.
„Престани с тези глупости и се осъзнай! Отивай на работа, докато е време! А и как така ще си събуваш обувките – ще настинеш и после няма да можеш съвсем да си свършиш работата и всичко ще се провали!”
Осъзнаваше какво му казваше разумът, но някак си продължаваше да се води от онова чувство. Чувството, чието определение още не можеше да намери. Но, можеше да започне с това: различно.
И стъпи бос върху тревата.
Затвори очи и усети стръкчетата между пръстите си. Усети капките от сутрешната роса и мириса на свежата трева. Усмихна се.
Погледна нагоре и видя слънцето иззад короната на близкото дърво. Лъчите му проникваха през нея и стигаха до лицето му. Усети полъха на вятъра и играта на светлината върху кожата си, която той причиняваше с помръдването на листата. И продължи да се усмихва.
Осъзна, че в този единствен миг не съществуваше нищо друго и нищо не бе по-важно от тези усещания, от тази усмивка на лицето му. Та той дори не помнеше кога за последно се бе усмихвал така искрено. Не по задължение или защото някой го очакваше от него.
Продължи да се разхожда из парка и осъзна, че не е загубил толкова време, колкото предполагаше. Тогава защо се бе притеснил така? Пак щеше да отиде навреме на работа. Защо никога досега не бе ходил на работа по този начин? По-приятно е и по-различно. И отново осъзна, че му харесва.
И така прекара остатъка от своя ден. В офиса реши да подхожда по различен начин към работата си и осъзна, че някои неща вършеше по-добре. Обядва нещо различно, което се оказа много по-вкусно от ежедневното му меню. А и имаше разнообразие, което със сигурност се понрави на стомаха му и в никакъв случай не даде резултата, който той очакваше. Напротив.

Вечерта се прибра по трети маршрут и откри едно приятно кафене, където се спря да изпие една чаша топло кафе. Без захар.
След което се разходи преди да се прибере по още един маршрут, по който пък откри една прекрасна статуя и осъзна, че по тъмно не беше толкова страшно, колкото си представяше. Огледа се наоколо и видя своя град такъв, какъвто не го бе виждал никога до сега. А той беше красив със своите хиляди светлини.
Когато се прибра се замисли върху случилото се днес. И изведнъж осъзна, че за един единствен ден бе изживял много повече, отколкото за целия си живот. На какво се дължеше това? Защо доброволно се бе затворил в някаква рамка, от която не бе поискал да излезе? Кое го бе накарало да се затвори за света и всичко навън?
И изведнъж отново чу онзи глас от сутринта: „Как кое? Страхът, разбира се.”
„Страхът?”, учуди се. „Страх от какво?”
„От това да не направиш погрешния ход и да не разочароваш хората около теб.”
Да, наистина бе това. Страхът бе този, който го караше да живее по този начин. Ала осъзна, че нямаше нужда повече от него и реши официално да прекърши връзката си с него. Отиде до бюрото в ъгъла и седна да пише. Написа няколко реда, които преди биха му се сторили абсурдни, ала сега осъзна, че в тях се криеше смисълът на това да съществува, да усеща, да рискува, да обича. Да живее.
А тези редове бяха:

Уважаеми г-н Страх,
Пиша настоящото, за да Ви уведомя, че вече няма да имам нужда от Вашите услуги. Исках да Ви благодаря за това, че до този момент присъствайки в моя живот ме научихте на много неща. А последният и най-ценен Ваш урок, се състоеше в това да разбера, че нямам нужда от услугите Ви.
Изказвам моите най-искрени благодарности.

С уважение,
Аз


И това е – разтворих бавно пръсти и оставих като пясък да се изсипе моя страх…

2 коментара:

suggestopedia каза...

Много хубава история! Рутината наистина ни създава някакво измамно чувство за сигурност. И аз обичам някои неща да са ми все същите. Обичам да пазарувам от един магазин и продавачката да ме познава като редовен клиент. Обичам да си пия кафето на едно също място и в обедната почивка да ходя на едно и също място. Това ми създава чувство за сигурност и спокойствие. И когато трябва да сменя нещо от тези неща... чувствам дискомфорт в началото. Не е лесно да се откажеш от услугите на страха напълно!

Мира каза...

Така е, но е хубаво да се замислим наистина дали това чувство на сигурност не е илюзорно. Дали сигурността, която то ни създава не е само мираж на спокойствието, за което копнеем.
А може и да греша. В такъв случай съм просто пленник на отколешно човешко чувство за промяна, което понякога е здравословно, а понякога - не :)