сряда, 25 февруари 2009 г.

If I close my eyes forever...



Спрях се на пътя, погледнах надолу и видях една теменужка. Посегнах да я откъсна и да усетя уханието й. Толкова много спомени наглуха в главата ми и аз седнах да се насладя на залеза и да се отдам на мислите си. Все още се чудех дали да откъсна цветето или да го оставя като всеки камък да тежи на мястото си.

Вече доста време бродех по света с надеждата да успея да открия себе си или поне отчасти да забравя за това, което беше преди. Но уви, човек и най-вече сърцето му, трудно се подчиняват на разума, когато той казва нещо, непонятно за душата. Изминах много пътища и се докоснах до безброй човешки съдби в търсене на моята собствена. Едни бяха щастливи, други - не. Но всички имаха нещо общо - вярата. Дали вярата в Господ ги крепеше или пък надеждата, че нещата ще се оправят или просто няма да се влошат, не знам. Но, когато погледнех в очите на всеки, се четеше едно и също нещо. Всеки един от тях вярваше по свой собствен начин. А ето ме мен - седнал покрай пътя, водещ до поредния град, може би единственият човек на света, който в този момент няма вяра.
Загледах се в безкрайната шир на полето и после вдигнах очи към небето. Дали ще имам още сили да се боря със себе си? Чувствах, че стигам до ръба и не знаех накъде да продължа пътя си. В опита си да забравя бях стигнал толкова далеч и не знаех как и дали да се върна. Бягах, но не знаех накъде. Опитвах се да забравя, но болката винаги е по-силна. Тя се проявява в живота на човек по различен начин и сила. Наистина е учудващо колко много може да понесе сърцето и все пак да продължи да се надява. А най-голямата болка настъпва тогава, когато то осъзнае, че надежда вече няма. В такъв момент се намирах и аз сега и се опитвах да избягам. Да избягам далеч, сякаш разстоянието щеше да промени нещо.
Погледнах цветето пред мен. Имаше най-красивия цвят, който някога бях виждал и понечих да го откъсна, но все пак не го направих. Още не можех да разбера дали е по-добре да остане там, където е било цял живот или да го отведа с мен незнайно в каква посока.
Тишината наоколо беше оглушителна, което ме караше да чувам мислите си толкова силно, сякаш крещях на себе си. Сетих се за старицата, с която разговарях предната нощ. Беше ми казала, че човек не може да избяга от съдбата си, където и да отиде. Разказа ми приказка за един дърводелец и неговите постоянни опити да промени живота си. Но винаги, когато тръгвал през гората стигал до една и съща къща. А в тази къща живеела неговата съдба.
Всеки път се опитвал да заобиколи къщата на своята съдба, но тя винаги го усещала и излизала на прага да му се усвихне и го хващала за ръката. Безброй пъти се опитвал дърводелеца да се отскубне, но все не успявал и тя винаги била ръка за ръка с него. В един момент той решил, че няма как да продължи пътя си след къщата, освен ако не държи съдбата си за ръка.
Сякаш старицата четеше мислите ми и казваше неща, които аз не смеех да изрека на глас. Накрая тя ме погледна в очите и ми каза: "Момче, запомни само едно нещо. Камъкът тежи на мястото си, но птицата не случайно има криле". Усмихнах й се и й благодарих, въпреки че не бях разбрал какво точно иска да ми каже.
И отново погледнах към цветето...
Не знам колко време седях покрай пътй. Гледах в безкрайността и обхващах с поглед всичко без да виждам нищо. Сетих се за нещо, което някой някъде ми бе казал, че животът е подобен на едно цвете, което е незабележимо в поле от цветя и едва след смъртта си започва своето истинско битие. Усмихнах се и в крайна сметка реших да откъсна теменужката.
Едва сега разбрах какво искаше да ми каже старицата. Има неща, които човек не може да промени. Всеки е роден със своята съдба.
Усмихнах се и за последен път се огледах наоколо. Тръгнах към града, в който ме очакваше поредната среща с моята орис и се сетих за една песен, която бях чул наскоро:
Ако затворя очите си завинаги,
дали всичко ще остане непроменено?

вторник, 24 февруари 2009 г.

"Време разделно", Антон Дончев

"Той нямаше път, но беше открил, че човешките пътища не водят до никъде. Важното беше, че върви. Той имаше крачката."

"Абдулах беше разбрал - щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш. И Абдулах не посягаше - той се радваше на единственото, което имаше - на мига и се мъчеше да му се радва, без да поиска да го задържи. Защото след него идваше друг миг."

"Всичко е според гърба на човека. Всеки се товари според силата си. Ако се е превил, значи, Бог е направил гърба му мек."

"Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека - сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят и от дъното."

"Пороят минава, пясъкът остава."

"Ти, господарю, трябва да знаеш, че нищо не може да се стори на хора, решили да умрат."

"Младостта гледа себе си. Младостта е лакома и ненаситна, тя не гледа какво държи в ръцете си. Младото не разбира хубавото. Младото нищо не разбира. Трябва да паднат сенки на заник, та да види човек как слънцето свети от едната страна на дънера, а от другата се събира вече мрачината. Трябва да станат по-дълги сенките, та да види и разбере човек хубавото."

"Важни са не телата, а делата на хората. Те не умират."

"Да си човек, значи да живееш с хората. Да си свързан с тях, да им дадеш най-хубавото от себе си. Най-хубавото, това са спомените ми. В тях ще оживеят много хора, които приживе дадоха кръвта си, а сега ще дадат примера си."

"Защото наистина само тогава може да се каже какво струва човек, когато се види как умира. Всекиго можеш да излъжеш, само смъртта - не."

"Човек минава навсякъде. Някъде по-лесно, някъде по-трудно. Ала минава."

"Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка. Човек се познава по делата си."

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

100


Наскоро осъзнах как всеки човек има правото да изживее мъката си. А самотата?

Самотата е важна част от живота ни. Да, точно така. Самотата. Дори онази самота, която те кара да се попиташ какво правиш тук.

Тя е като затишието пред буря. Усещаш напрежението във въздуха и мириса на дъжда, ала него още го няма. Но ще дойде. Винаги идва. Просто трябва да изчакаш. Да дочакаш да дойде поредния миг, който да разнообрази самотата. Човек има нужда от своите мигове и проблясъци на живота. Онези, които ни крепят и заради които продължаваме напред. Онези, заради които в същото време се връщаме назад. Мигове, заради които съграждаме и разрушаваме. Проблясъци, заради които понасяме самотата.

Казват, че животът се измервал не с броя на вдишванията и издишванията, а с броя на миговете, които са ти спрели дъха. Да, така е. Още повече, ако приемем, че животът не е едно цяло, а съвкупност от мигове, всеки един от които си заслужава да бъде изживян с цялата емоция, която притежаваме в сърцата си.

Но, в същото време, си задавам въпроса кое е водещото у нас, хората – дали тези мигове ни крепят в самотата ни или пък самотата ни помага да понесем миговете?

И все по-често отговорът ми клони към самотата като основополагащата сила.

Като онова поредно бягство, което предприемаш…

Всъщност, обичам самотата и най-вече онази, която те кара да твориш. И всеки има нужда от своята самота. От своето бягство. Дори за миг, само колкото да затвори очи и после пак да ги отвори.

Спирам за малко. Затварям очи и вдишвам дълбоко. После издишвам. Очите ми все още са затворени и започвам да броя.

Едно, две, три… деветдесет и осем, деветдесет и девет… сто.

Моите сто. Сто мига.

Сто секунди самота.