сряда, 25 февруари 2009 г.

If I close my eyes forever...



Спрях се на пътя, погледнах надолу и видях една теменужка. Посегнах да я откъсна и да усетя уханието й. Толкова много спомени наглуха в главата ми и аз седнах да се насладя на залеза и да се отдам на мислите си. Все още се чудех дали да откъсна цветето или да го оставя като всеки камък да тежи на мястото си.

Вече доста време бродех по света с надеждата да успея да открия себе си или поне отчасти да забравя за това, което беше преди. Но уви, човек и най-вече сърцето му, трудно се подчиняват на разума, когато той казва нещо, непонятно за душата. Изминах много пътища и се докоснах до безброй човешки съдби в търсене на моята собствена. Едни бяха щастливи, други - не. Но всички имаха нещо общо - вярата. Дали вярата в Господ ги крепеше или пък надеждата, че нещата ще се оправят или просто няма да се влошат, не знам. Но, когато погледнех в очите на всеки, се четеше едно и също нещо. Всеки един от тях вярваше по свой собствен начин. А ето ме мен - седнал покрай пътя, водещ до поредния град, може би единственият човек на света, който в този момент няма вяра.
Загледах се в безкрайната шир на полето и после вдигнах очи към небето. Дали ще имам още сили да се боря със себе си? Чувствах, че стигам до ръба и не знаех накъде да продължа пътя си. В опита си да забравя бях стигнал толкова далеч и не знаех как и дали да се върна. Бягах, но не знаех накъде. Опитвах се да забравя, но болката винаги е по-силна. Тя се проявява в живота на човек по различен начин и сила. Наистина е учудващо колко много може да понесе сърцето и все пак да продължи да се надява. А най-голямата болка настъпва тогава, когато то осъзнае, че надежда вече няма. В такъв момент се намирах и аз сега и се опитвах да избягам. Да избягам далеч, сякаш разстоянието щеше да промени нещо.
Погледнах цветето пред мен. Имаше най-красивия цвят, който някога бях виждал и понечих да го откъсна, но все пак не го направих. Още не можех да разбера дали е по-добре да остане там, където е било цял живот или да го отведа с мен незнайно в каква посока.
Тишината наоколо беше оглушителна, което ме караше да чувам мислите си толкова силно, сякаш крещях на себе си. Сетих се за старицата, с която разговарях предната нощ. Беше ми казала, че човек не може да избяга от съдбата си, където и да отиде. Разказа ми приказка за един дърводелец и неговите постоянни опити да промени живота си. Но винаги, когато тръгвал през гората стигал до една и съща къща. А в тази къща живеела неговата съдба.
Всеки път се опитвал да заобиколи къщата на своята съдба, но тя винаги го усещала и излизала на прага да му се усвихне и го хващала за ръката. Безброй пъти се опитвал дърводелеца да се отскубне, но все не успявал и тя винаги била ръка за ръка с него. В един момент той решил, че няма как да продължи пътя си след къщата, освен ако не държи съдбата си за ръка.
Сякаш старицата четеше мислите ми и казваше неща, които аз не смеех да изрека на глас. Накрая тя ме погледна в очите и ми каза: "Момче, запомни само едно нещо. Камъкът тежи на мястото си, но птицата не случайно има криле". Усмихнах й се и й благодарих, въпреки че не бях разбрал какво точно иска да ми каже.
И отново погледнах към цветето...
Не знам колко време седях покрай пътй. Гледах в безкрайността и обхващах с поглед всичко без да виждам нищо. Сетих се за нещо, което някой някъде ми бе казал, че животът е подобен на едно цвете, което е незабележимо в поле от цветя и едва след смъртта си започва своето истинско битие. Усмихнах се и в крайна сметка реших да откъсна теменужката.
Едва сега разбрах какво искаше да ми каже старицата. Има неща, които човек не може да промени. Всеки е роден със своята съдба.
Усмихнах се и за последен път се огледах наоколо. Тръгнах към града, в който ме очакваше поредната среща с моята орис и се сетих за една песен, която бях чул наскоро:
Ако затворя очите си завинаги,
дали всичко ще остане непроменено?

1 коментар:

saty каза...

Разбиваш ме с тези неща просто... и с приказката за съдбата, и с думите за камъка и птицата. А и песента ми е 1 от любимите. Другото клипче също е невероятно... От снимките пък си харесах най-вече Волята и Надеждата.

Абе изобщо, много се радвам, че те открих:))