петък, 20 март 2009 г.

В един уморителен петъчен следобед на един не толкова приятен ден, единственото нещо, което мога да ти кажа, е:
Успокой се и никога не забравяй това :)

IF.....


IF you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you,
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or being lied about, don't deal in lies,
Or being hated, don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise:

If you can dream - and not make dreams your master;
If you can think - and not make thoughts your aim;
If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools:

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breathe a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: 'Hold on!'

If you can talk with crowds and keep your virtue,
' Or walk with Kings - nor lose the common touch,
if neither foes nor loving friends can hurt you,
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run,
Yours is the Earth and everything that's in it,
And - which is more - you'll be a Man, my son!

Rudyard Kipling

понеделник, 16 март 2009 г.

Almost madness

Така, ако все още има някой, който да се съмнява в моята почти безумна лудост на лудостите и фанатизъм относно U2, да престане на мига :)
С настоящото потвърждавам тезата и разсейвам всякакви съмнения по въпроса като добавям допълнителни доказателства: 7 юли 2009 Сан Сиро, Милано - таааам съъъъъм!!!
Ох, олекна ми.
Хайде, пък със здраве :)))))



петък, 13 март 2009 г.

Петък 13


Петък, 13-то число.
По принцип нямам проблеми с числото 13, а още по-малко с петъците. Ала този път комбинацията от двете ми дойде малко в повече.
Как бих описала днешния ден с една дума? Ами никак. Не за друго, просто една дума въобще не е достатъчна.
Откъде да започна? От никъде. Днешният ден е следствие на събития, започнали преди него.
Дори и с чувство не мога да опитам, защото не е едно. Неувереност, страх, гняв, ярост, огорчение, разочарование, примирение, приемане, спокойствие, сила и дори очакване.
Е, как тогава да опиша днешния ден? Ето как:
Има хора и хора. Едните - чисто и просто биологична единица, пребиваваща на този свят като муха, бълха, плъх, невестулка или нещо подобно. Въпреки че невестулките са сладки, но това е друга тема.
И в същото време има и Хора. От онези, които се пишат с главна буква. За тях няма подходящо сравнение. Те са си те. Друго не е нужно. Не бих и могла да искам нещо повече...
И така настъпва спокойствието. Онова спокойствие, което те уверява, че каквото и да ти се случи не си сам, че има кой да отвърне с усмивка на твоята собствена.
А вечер, на един таратор, човек си прави равносметка. И какво се оказва? Всъщност днес съм на плюс - трима приятели и един прах за пране :)

четвъртък, 12 март 2009 г.

Желание

- Разкажи ми приказка.
- Не мога сега да ти разкажа приказка.
- Ама моля ти се. Много ти се моля.       
Погледнах я в очите и видях най-голямото очакване, което можеше едно момиче на нейната възраст да изпитва. Дъщеря ми имаше най-хубавите зелени очи. Не, не го казвам, защото бе мое дете и защото я обичах безкрайно. Просто имаше очите на майка си – зелено, в което спокойно можеш да потънеш и с най-голямо удоволствие да се оставиш на течението. Обичах тези очи. Обичах и всичко в нея и майка й.Имаше и най-красивият поглед, на който никога не можех да устоя. И за пореден път капитулирах с удоволствие.
- Добре, каква приказка искаш да ти разкажа?
- Ами не знам. Приказка. Ама да е някоя интересна.
- Хм. Мога да ти разкажа една истинска история, която ми се случи преди да се родиш. Искаш ли?
- Да! – и малката ми принцеса плесна с ръчички и ококори очи в очакване.
- Добре. Ето, започвам. Преди много, много години, когато баща ти беше млад.
- Хихи, това трябва да е било сигурно преди цял век.
- Хей, малка хитрушо, баща ти не е чак толкова стар. Но, пък ако мислиш така, той сигурно няма да може да се сети за продължението на историята.
- Добре де, извинявай. Продължавай сега да разказваш.
- Та, преди не чак толкова много години… скоро, когато бях още млад... – тук спрях за миг в очакване да се засмее и да ме прекъсне отново, но тя ме гледаше с голямо очакване и затова продължих. – Бях решил да се разходя в планината, но без да се усетя загубих пътя си и не знаех накъде отивам. В началото това не беше толкова зле, но с течението на времето и преполовяването на деня започнах да се притеснявам. Седнах да си почина на един стар пън и да се чудя какво да правя. И в този момент чух глас до себе си – „Не се притеснявай – всичко ще се оправи”. Обърнах се да видя кой беше този добър човек, който в такъв момент реши да ми каже някоя добра дума. И какво да видя. Можеш ли да се сетиш?
- Не. Кой беше този човек?
- Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
- Да, татко, моля ти се, кажи ми – беше опънала малките си ръчички и ги стискаше, като се опитваше да ме накара да й кажа.
- Беше г-н Живот.
- Как така г-н Живот? Ти откъде знаеш, че е бил той?
- Ами просто знаех. Ако и ти някой ден имаш късмета да го срещнеш, ще го познаеш със сигурност.
- А кога човек се среща с г-н Живот?
- Ами – замислих се какво да й отговоря. – Обикновено, когато човек е в труден момент.
- Колко тъжно! Сигурно г-н Живот е много тъжен, защото среща хората само, когато им е тежко. Така ли е, татко?
- Не винаги, но в повечето случаи. А, понякога пък се случва да дойде при хората и в много хубави моменти и тогава той си компенсира за всички злощастни срещи, милото ми дете.
Тя скръсти малките си ръчички пред себе си и се намръщи:
- Не искам да познавам г-н Живот.
- Не е толкова лошо, мила, защото познавайки г-н Живот неминуемо ще се запознаеш и със съпругата му – г-жа Щастие.
- Ха, г-жа Щастие. Странно. А те двамата разбират ли се?
- Както във всяко семейство – на моменти не се разбират, но каквото и да стане има онези мигове, заради които си заслужава да се понесат моментите на неразбирателството.
- Кои мигове?
- Ще разбереш като пораснеш малко. Сега, искаш ли да продължа да ти разказвам за срещата ми с г-н Живот?
- Да.
- Добре – спрях за секунда да обмисля какво ще й кажа и след това продължих тихо своята приказка или по-скоро история: „Така и така се бях загубил и реших да седна да си поговоря с г-н Живот. През цялото време на моето съществуване ужасно много исках да имам подобна възможност и  да го попитам за някои неща. Затова, когато случайно получих тази възможност, дори и за миг не се замислих дали да се възползвам от нея.
- Е, господин  Живот – започнах плахо. – Мога ли да те попитам нещо?
- Можеш, разбира се. Питай ме каквото искаш.
- Благодаря ти. Знаеш ли, винаги съм искал да зная защо понякога си толкова суров към хората?
- То е само, защото искам да ги направя по-силни. И на мен не ми е приятно да срещам хората в трудните им моменти, но пък така те ще могат да оценят срещите с госпожа Щастие, която много обичам.
- Но, хората нямат нужда от нещастието, за да оценят щастието.
- Напротив. Вие хората сте много странни – оказва се, че имате нужда точно от нещастието, за да оцените моята мила г-жа Щастие. Трябва да ти кажа, че това не ми е особено приятно, като се има предвид, че говорим за моята съпруга.
- Да, предполагам, г-н Живот. И на мен нямаше да ми е приятно някой да не оценява моята съпруга. Но като каза странни, какво точно имаш предвид?
- Не оценявате това, което притежавате и постоянно гоните недостижимото. Не можете да осъзнаете, че сте щастливи, ако преди това не сте били нещастни. Странни сте хората, казвам ти.” 
Спрях се за миг да я погледна и в същото време да й дам малко време да осмисли това, което току що бях казал. Но тя сякаш нямаше нужда да го обмисли – гледаше ме с детските си очи така, сякаш бях казал нещо, което знаеше от години. Сякаш не бе дете и не аз, възрастния, се опитвах да й кажа нещо важно за живота.
- Татко, можеш ли да ми обясниш как така г-н Живот не ни разбира?
- В смисъл? – бях толкова стъписан, че дори не успях да разбера какво ме пита.
- Ами, някой трябва да му обясни, че е много просто.
- Кое, миличка?
- Ох, татко, нищо не разбираш. Някой да обясни на г-н Живот защо хората не разбират, че са срещнали г-жа Щастие.
- А ти знаеш ли защо?
- Разбира се, че знам – и тя ме погледна с най-голямото учудване, което можеше да съществува. – Просто, защото хората порастват и стават възрастни. Децата винаги се радваме, татко, но ти няма как да го знаеш, защото и ти си възрастен. 
- Да, за мое най-голямо съжаление, мое малко съкровище.
- Искам винаги да си остана дете и никога да не бъда възрастна – каза тя и скръсти малките си ръчички, показвайки своето възмущение от нас, „възрастните”.
- Мисля, че е време да си лягаш, мило дете. Утре пак ще поговорим.  
- Чакай, не може да си тръгнеш. Трябва да ми кажеш какво стана с теб и г-н Живот.
- Хм, ами стана мой неразделен спътник. И ти някой ден ще го срещнеш и ще остане до теб през всичките ти дни, мъничето ми.
След тези думи я целунах и изгасих лампата, въпреки големите й протести и желанието й все пак да й разкажа някоя приказка. На излизане от стаята се обърнах да я погледна още веднъж. Тя вече бе затворила очи готова да се пренесе в поредния приказен сън. Така са децата – винаги готови за нещо ново и интересно. 
Спи спокойно, мое мило дете, защото така ще те запомня завинаги…
Вече шести ден валеше без да спира. Шести ден не бях намерил нито миг спокойствие. Шестият ден, откакто не исках да живея и откакто една катастрофа бе променила всичко…А как искам да бях останал до теб през онази наша последна нощ. Да не бях изпускал нито минута с теб.
Боли. Боли, когато осъзнаваш, че за един миг всичко около теб се срива и не остава и следа от живота, който си имал. А и от живота, който си искал да имаш.
Спи спокойно, мое малко съкровище, защото твоето последно желание се сбъдна…

неделя, 8 март 2009 г.

Grow a living Christmas tree



Засадих си борчето, което ми бяха подарили за Коледа. Крайно време беше, но все изчаквах да имам някакъв повод. Съществува голям символизъм в това човек да засади дърво и си мисля, че по-подходящ случай няма и да имам. То ще се превърне в символ на това, че отказвам да се предам. Символ на борбата на всеки човек. Борба за живот. 
Прекалено драматично би казал някой. Да, съгласна съм. Но понякога човек има нужда от подобен драматизъм. А аз - особено много, като се има предвид характера ми и вечния ми стремеж да задавам въпросите и невинаги да откривам отговорите на тези въпроси. Типично в мой стил, бих казала: "Важни са въпросите, които си задаваме, защото те са тези, които ни насочват по пътя ни. Не отговорите". Е, добре, щом е така - казвам го. Както вече отбелязах - типично в мой стил :)
Но, да се върна пак на борчето. Сложих го в хладилника, както пише в инструкциите, и сега трябва да чакам 20 дни преди да го извадя и да го сложа на слънчево място. 
И ето как човек с лека ръка поставя ново начало в живота си. Чувствам се прекрасно, въпреки че е нещо толкова символично. Или пък не. Каквото и да е, нали хората казват, че човек в живота си трябва да засади поне едно дърво.
Е, аз изпълних дълга си. Какво по хубаво от това? 

петък, 6 март 2009 г.

Le Roy d'Espagne

Седях там сама, наблюдавах хората и се замислих за тях. За нас. За това кое ни прави „хора”. Кое определя същността на пътя ни и ни кара да продължаваме все напред, дори и понякога това да става чрез кратко връщане назад? Наскоро ми казаха нещо много вярно. Нещо, върху което си заслужава човек да се замисли: стрелата поема своята посока, само след като опънеш тетивата назад. Всяко човешко същество посреща радостта си едва след като е извървял трудния път. Своята зелена миля. Онази, която предшества изборите и техните последствия, или в краен случай смъртта…

Да, но в същото време хората са много повече безсмъртни. А кое ни прави такива? Някой ще каже постъпките ни и аз ще се съглася. Да, човек остава във вечността чрез делата си, но ако те са нещото, което определя безсмъртието, кое определя тленността ни? Тази странна способност на човеците да умират и то не само физически. Душата ни може да умре много преди тялото да съумее да я последва.

Опитвам се да намеря друг отговор, но явно е само един – отново делата ни. Най-лесно е да убиеш човека и неговата душа чрез постъпките си. Ала и да го издигнеш от пепелта в същото време. Тогава къде е границата? Кой и как я определя? Дали сме си господари сами на себе си или каквото и да прави човек, съдбата винаги се намесва?

Има само един начин да разберем, защото надеждата винаги остава. Защото винаги има утре. Защото всичко, което човек прави в този живот, се свежда само до едно – себепознанието. Всяка мисъл, всяка крачка, всеки избор…

А какво ми остава на мен тогава?

Да се облегна назад и да наблюдавам последствията от изборите си.

Да отпия от чая си и да се успокоя :)

четвъртък, 5 март 2009 г.

Numb

Единственото нещо, което можеш да кажеш в някои случаи е... нищо. 
Затова оставаш безмълвен.