четвъртък, 12 март 2009 г.

Желание

- Разкажи ми приказка.
- Не мога сега да ти разкажа приказка.
- Ама моля ти се. Много ти се моля.       
Погледнах я в очите и видях най-голямото очакване, което можеше едно момиче на нейната възраст да изпитва. Дъщеря ми имаше най-хубавите зелени очи. Не, не го казвам, защото бе мое дете и защото я обичах безкрайно. Просто имаше очите на майка си – зелено, в което спокойно можеш да потънеш и с най-голямо удоволствие да се оставиш на течението. Обичах тези очи. Обичах и всичко в нея и майка й.Имаше и най-красивият поглед, на който никога не можех да устоя. И за пореден път капитулирах с удоволствие.
- Добре, каква приказка искаш да ти разкажа?
- Ами не знам. Приказка. Ама да е някоя интересна.
- Хм. Мога да ти разкажа една истинска история, която ми се случи преди да се родиш. Искаш ли?
- Да! – и малката ми принцеса плесна с ръчички и ококори очи в очакване.
- Добре. Ето, започвам. Преди много, много години, когато баща ти беше млад.
- Хихи, това трябва да е било сигурно преди цял век.
- Хей, малка хитрушо, баща ти не е чак толкова стар. Но, пък ако мислиш така, той сигурно няма да може да се сети за продължението на историята.
- Добре де, извинявай. Продължавай сега да разказваш.
- Та, преди не чак толкова много години… скоро, когато бях още млад... – тук спрях за миг в очакване да се засмее и да ме прекъсне отново, но тя ме гледаше с голямо очакване и затова продължих. – Бях решил да се разходя в планината, но без да се усетя загубих пътя си и не знаех накъде отивам. В началото това не беше толкова зле, но с течението на времето и преполовяването на деня започнах да се притеснявам. Седнах да си почина на един стар пън и да се чудя какво да правя. И в този момент чух глас до себе си – „Не се притеснявай – всичко ще се оправи”. Обърнах се да видя кой беше този добър човек, който в такъв момент реши да ми каже някоя добра дума. И какво да видя. Можеш ли да се сетиш?
- Не. Кой беше този човек?
- Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
- Да, татко, моля ти се, кажи ми – беше опънала малките си ръчички и ги стискаше, като се опитваше да ме накара да й кажа.
- Беше г-н Живот.
- Как така г-н Живот? Ти откъде знаеш, че е бил той?
- Ами просто знаех. Ако и ти някой ден имаш късмета да го срещнеш, ще го познаеш със сигурност.
- А кога човек се среща с г-н Живот?
- Ами – замислих се какво да й отговоря. – Обикновено, когато човек е в труден момент.
- Колко тъжно! Сигурно г-н Живот е много тъжен, защото среща хората само, когато им е тежко. Така ли е, татко?
- Не винаги, но в повечето случаи. А, понякога пък се случва да дойде при хората и в много хубави моменти и тогава той си компенсира за всички злощастни срещи, милото ми дете.
Тя скръсти малките си ръчички пред себе си и се намръщи:
- Не искам да познавам г-н Живот.
- Не е толкова лошо, мила, защото познавайки г-н Живот неминуемо ще се запознаеш и със съпругата му – г-жа Щастие.
- Ха, г-жа Щастие. Странно. А те двамата разбират ли се?
- Както във всяко семейство – на моменти не се разбират, но каквото и да стане има онези мигове, заради които си заслужава да се понесат моментите на неразбирателството.
- Кои мигове?
- Ще разбереш като пораснеш малко. Сега, искаш ли да продължа да ти разказвам за срещата ми с г-н Живот?
- Да.
- Добре – спрях за секунда да обмисля какво ще й кажа и след това продължих тихо своята приказка или по-скоро история: „Така и така се бях загубил и реших да седна да си поговоря с г-н Живот. През цялото време на моето съществуване ужасно много исках да имам подобна възможност и  да го попитам за някои неща. Затова, когато случайно получих тази възможност, дори и за миг не се замислих дали да се възползвам от нея.
- Е, господин  Живот – започнах плахо. – Мога ли да те попитам нещо?
- Можеш, разбира се. Питай ме каквото искаш.
- Благодаря ти. Знаеш ли, винаги съм искал да зная защо понякога си толкова суров към хората?
- То е само, защото искам да ги направя по-силни. И на мен не ми е приятно да срещам хората в трудните им моменти, но пък така те ще могат да оценят срещите с госпожа Щастие, която много обичам.
- Но, хората нямат нужда от нещастието, за да оценят щастието.
- Напротив. Вие хората сте много странни – оказва се, че имате нужда точно от нещастието, за да оцените моята мила г-жа Щастие. Трябва да ти кажа, че това не ми е особено приятно, като се има предвид, че говорим за моята съпруга.
- Да, предполагам, г-н Живот. И на мен нямаше да ми е приятно някой да не оценява моята съпруга. Но като каза странни, какво точно имаш предвид?
- Не оценявате това, което притежавате и постоянно гоните недостижимото. Не можете да осъзнаете, че сте щастливи, ако преди това не сте били нещастни. Странни сте хората, казвам ти.” 
Спрях се за миг да я погледна и в същото време да й дам малко време да осмисли това, което току що бях казал. Но тя сякаш нямаше нужда да го обмисли – гледаше ме с детските си очи така, сякаш бях казал нещо, което знаеше от години. Сякаш не бе дете и не аз, възрастния, се опитвах да й кажа нещо важно за живота.
- Татко, можеш ли да ми обясниш как така г-н Живот не ни разбира?
- В смисъл? – бях толкова стъписан, че дори не успях да разбера какво ме пита.
- Ами, някой трябва да му обясни, че е много просто.
- Кое, миличка?
- Ох, татко, нищо не разбираш. Някой да обясни на г-н Живот защо хората не разбират, че са срещнали г-жа Щастие.
- А ти знаеш ли защо?
- Разбира се, че знам – и тя ме погледна с най-голямото учудване, което можеше да съществува. – Просто, защото хората порастват и стават възрастни. Децата винаги се радваме, татко, но ти няма как да го знаеш, защото и ти си възрастен. 
- Да, за мое най-голямо съжаление, мое малко съкровище.
- Искам винаги да си остана дете и никога да не бъда възрастна – каза тя и скръсти малките си ръчички, показвайки своето възмущение от нас, „възрастните”.
- Мисля, че е време да си лягаш, мило дете. Утре пак ще поговорим.  
- Чакай, не може да си тръгнеш. Трябва да ми кажеш какво стана с теб и г-н Живот.
- Хм, ами стана мой неразделен спътник. И ти някой ден ще го срещнеш и ще остане до теб през всичките ти дни, мъничето ми.
След тези думи я целунах и изгасих лампата, въпреки големите й протести и желанието й все пак да й разкажа някоя приказка. На излизане от стаята се обърнах да я погледна още веднъж. Тя вече бе затворила очи готова да се пренесе в поредния приказен сън. Така са децата – винаги готови за нещо ново и интересно. 
Спи спокойно, мое мило дете, защото така ще те запомня завинаги…
Вече шести ден валеше без да спира. Шести ден не бях намерил нито миг спокойствие. Шестият ден, откакто не исках да живея и откакто една катастрофа бе променила всичко…А как искам да бях останал до теб през онази наша последна нощ. Да не бях изпускал нито минута с теб.
Боли. Боли, когато осъзнаваш, че за един миг всичко около теб се срива и не остава и следа от живота, който си имал. А и от живота, който си искал да имаш.
Спи спокойно, мое малко съкровище, защото твоето последно желание се сбъдна…

Няма коментари: