понеделник, 27 април 2009 г.

Mondays...


Не че нещо, ама... ей, хора, не мога да се разбера с този световен ред за понеделниците и това си е!!!
Просто не мога да преглътна факта, че след хубави дни като неделя трябва да има едни такива дни със странното и неразбираемо име понеделник. Той, понеделникът де, щеше да е хубав ден по принцип, само да не беше начало на работната седмица. Въпреки че после ще дойде проблема с вторник, ако отменим понеделника?!?
Хм, това си е сериозна дилема, върху която мнооооого трябва да се замисля. Отивам да решавам на чаша mojito и пура, с аромат на ванилия - добра комбинация е, честно :)

вторник, 21 април 2009 г.

Писма от Земята

На тази дата преди 99 години е починал Марк Твен - мой любимец и със сигурност и на много други. И, за да отдам почит на този невероятен човек, публикувам част от едно произведение, което наскоро ме накара да се смея наистина, ама наистина от сърце :)
"Ироничен поглед към един циничен свят на една романтична душа", както казва един мой много любим човек :) 

Из "Откъси от дневника на Адам":
"Това ново същество с дълги коси много ми досажда. Непрекъснато се мотае около мен и все ходи по петите ми. Не ми харесва тази работа; не съм свикнал да имам компания. По-добре да си стои при другите животни... Днес е облачно, духа източен вятър; май ще ни навали пак... "Ни?" Откъде пък измислих тази думичка? А, сетих се - новото същество я употребява."

"Новото същество наименува всяко нещо, преди да успея да си отворя устата. И все ми привежда един и същ довод - това ми прилича на еди-какво си. Да вземем например додото. Новото същество казва, че щом погледнеш тази птица, веднага виждаш, че прилича на додо. И това име несъмнено ще й остане. Просто се пукам от яд, но нищо не мога да направя. Додо! Прилича на додо, колкото приличам и аз!"

"Изкарах някак и тази неделя. Неделните дни ще стават все по-мъчителни за мен. През ноември неделята беше избрана и определена като единствен ден за почивка. А преди това си имах шест такива дни в седмицата."

"Новото същество твърди, че се казва Ева. Много добре, аз нямам нищо против. И държи да се обръщам към него с това име, когато искам да го повикам при себе си. Аз казах, че това е вече излишество. Тази дума несъмнено ме издигна в неговите очи; наистина това е доста сложна и хубава дума, ще трябва по-често да я употребявам. Новото същество казва, че то не е То, а Тя. Това ми се вижда малко съмнително; впрочем все ми е едно; нека си бъде тя, само да ме остави на мира и да не бърбори непрекъснато."

"Във вторник през ноща избягах. Вървях цели два дни, после си направих нова колиба на едно затънтено място и заличих колкото бе възможно по-добре следите си, но тя ме откри с помощта на един опитомен за нея звяр, който наричаше вълк, и дойде при мен, издавайки пак онези жални звуци и проливайки вода от отворите, които й служат, за да гледа. Бях принуден да се върна с нея. Но щом ми се удаде възможност, пак ще забягна."

"Тя каза, че била създадена от едно мое ребро. Доста е съмнително, за да не кажа нещо по-силно. Нито едно от ребрата ми не липсва..."

"Сега пък завърза приятелство с една змия. Останалите животни са доволни от това, защото тя все си прави някакви експерименти с тях и им досажда; а аз съм доволен, понеже змията може да говори и това ми дава възможност да си поотдъхна."

Из "Дневник на Ев":
"Вече навърших почти цял ден. Появих се на бял святвчера. Или поне така ми се струва. Но сигурно е вчера, защото, ако е било завчера, тогава аз още не съм съществувала, иначе щях да запомня това събитие. Впрочем възможно е то да е станало завчера и аз да не съм забелязала. Нищо чудно; но занапред ще внимавам добре и ако пак настъпи завчера, непременно ще го отбележа. Най-добре е да започна, както му е редът, за да не се обърка нещо в хронологията, защото някакъв вътрешен глас ми подсказва, че един ден тези подробности може да се окажат важни за историците."

"Снощи върнаха луната на мястото й и аз толкова се радвах! Според мен това е много почтено от тяхна страна. Ала луната пак се сурна надолу и падна, обаче това не ме разтревожи; няма защо да се безпокоиш, когато имаш такива съседи - пак ще я върнат. Ще ми се да изразя по някакъв начин своята признателност. Добре би било да им изпратя няколко звезди - и без това имаме в излишък от тях. По-право имам, не имаме, защото, доколкото забелязвам, онова влечуго абсолютно не се интересува от такива неща."

"Цяла седмица ходих по петите му и се мъчех да се запозная. Понеже е стеснителен, все аз трябваше да говоря, но това няма значение. Изглежда, му е приятно да съм около него, пък и аз често употребявам интимното "ни" и той май се чувства поласкан, че го приобщавам към себе си."

"Той говори много малко. Може би защото не е особено умен и чувствувайки това, иска да го скрие... Въпреки че говори толкоз малко, той има доста богат речник. Тази сутрин употреби една поразително хубава дума. Изглежда, и самият той си даде сметка за това, защото после я употреби още два пъти, уж случайно. Е, не беше изиграно много добре..."

вторник, 7 април 2009 г.

...the Moon itself...


Има мигове, в които човек не може да каже или напише нищо. Вероятно, защото се опитва да избяга далеч от мислите си.
И тогава накъде да бяга?
В мислите на някой друг.
Някой далечен. Някой непознат. Някой, докоснал се до твоята душа, а и ти до неговата...

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири Лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля досами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно! Не плачи!
Нищо, че навън се мръква рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай: долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната. 
Дамян Дамянов

неделя, 5 април 2009 г.

Винсент

Винаги съм обичала Винсент, а от днес - още повече. Попаднах на едно негово определение за любовта и си мисля, че не би могло да бъде по-красиво:

"... обичта между двама души се изразява с два допълващи се цвята, чрез смесването им и противопоставянето им, посредством тайнствената вибрация на подобните тонове..."

И като допълнение: 

"... надеждата се предава със звезда, а страстта на един мъж - с вибриращ залез."
Винсент Ван Гог

петък, 3 април 2009 г.

Из “Като гореща вода за шоколад”, Лаура Ескивел

Тита изпитваше удоволствие да го наблюдава как работи. С него винаги научаваше или откриваше нещо, както в този момент, докато той приготвяше кибрит и й изнасяше цяла лекция върху фосфора и неговите свойства.
- През 1669г. фосфорът бил открит от Брандт, химик от Хамбург, който искал да изнамери философския камък. Той вярвал, че ако съедини който и да е метал с екстракт от урина, ще превърне метала в злато. Но получил светещо от само себе си вещество, което излъчвало такава ярка светлина, каквато не била наблюдавана преди. И дълго време фосфорът бил добиван по подобен начин. Днес той се извлича от животински кости, които съдържат фосфорна киселина и калций.
Говоренето не пречеше на доктора да приготвя кибрита. Той с много лекота отделяше умствените от физическите дейности. Можеше да философства върху най-задълбочени теми от живота , без ръцете му да допускат пауза или грешка. Приказваше и продължаваше да се занимава с кибрита:
- Сега вече, когато разполагаме с фосфорната смес, следва да се приготви картонът за клечките. Разтваряме една либра калиев нитрат в една либра вода, разбъркваме и малко шафран за цвят и в този разтвор потапяме картона. Като изсъхне, се нарязва на тънки ивички и в края на всяка от тях се поставя по малко от фосфорната смес. Така приготвени, кибритените клечки се оставят да изсъхнат, заровени в пясък.
Докато ивичките съхнеха, докторът демонстрира на Тита един опит.
- При нормална температура фосфорът не влиза във взаимодействие с кислорода и не образува горивна смес, но при повишена температура веднага се възпламенява. Вижте...
Докторът вкара парченце фосфор в живачен тръбопровод, затворен в единия си край. После разтопи фосфора, като доближи тръбопровода до пламъка на свещ. След това с помощта на малък лабораторен кислороден звънец той започна бавно, много бавно да подава кислород в камерата. Когато кислородът достигна горната част на звънеца и срещна разтопения фосфор, той го възпламени и мигновената ярка светлина заслепи като светкавица Джон и Тита.
- Както можете да се досетите, в човешкия организъм се съдържат всички елементи, необходими за направата на кибрит. Нека ви кажа нещо, което не съм доверявал никому. Баба ми имаше много интересна теория. Тя казваше, че всеки от нас е роден с кутийка кибрит в себе си, но ние не можем да запалваме клечките сами; точно както при този опит, ние се нуждаем от кислород и от помощта на свещ. Кислородът например ще дойде от дъха на любимия човек, а за свещ може да послужи някакъв вид храна, музика, милувка, дума или звук, които да предизвикат възпламеняването на една от кибритените ни клечки. За миг сме огрени от силно чувство. Приятна топлина се разлива в нас, но тя бавно изчезва с времето, докато не се появи ново възпламеняване и не я съживи. Всеки човек, за да може да живее, трябва да открие кои са неговите възпламенители, тъй като горенето, което се получава при запалаването на някоя от кибритените клечки, подхранва се енергия душата. И ако някой не открие навреме своите възпламенители, кутийката кибрит овлажнява и може никога вече да не успее да запали нито една от клечките... А случи ли се това, душата отлита от тялото и отива да се скита сред най-тъмните сенки, като напразно дири храна за себе си, без да съзнава, че самото тяло, което е изоставила студено и беззащитно, единствено е способно да й достави храна.
Колко верни бяха тези думи. Тя го знаеше най-добре.
За беда трябваше да си признае, че собствените й клечки кибрит бяха влажни и негодни. Никой нямаше да успее да запали някоя от тях.
Най-тъжното беше, че знаеше кои са нейните възпламенители, но всеки път, всеки път, когато успяваше да запали кибритена клечка в себе си, тя неумолимо биваше угасявана.
Джон сякаш четеше мислите й, понеже продължи:
- Ето защо е важно да стоим далеч от хората със смразяващ дъх. Дори самото им присъствие може да угаси и най-силния огън, с последствия, които са ни известни. Ако ние стоим настрана от тези хора, за нас е по-лесно да се защитим от техния леден повей. – И като взе ръката на Тита в своите ръце, той добави простичко: - Има много начини да се подсуши една влажна кибритена кутийка, ала е необходима вяра, че съществува лек.
Тита позволи на сълзите да се стекат по лицето й. Джон нежно ги попи с носната си кърпа.
- Разбира се, трябва и много да се внимава кибритените клечки да се палят едва по една. Ако някакво могъщо чувство ги запали всичките наведнъж, те избухват с такъв ярък пламък, че хвърлят отблясъци и озаряват много по-надалеч, отколкото нормално можем да достигнем с поглед, и тогава пред очите ни се появява сияен тунел, който ни сочи пътя, забравен в момента на раждане, и ни зове да си възвърнем отново божествения произход, който сме изгубили. Душата жадува да се завърне там, откъдето е дошла, и оставя тялото безжизнено... Откакто баба умря, аз се опитвам да обоснова научно тази теория. Може би някой ден ще успея. Вие как мислите?