вторник, 7 април 2009 г.

...the Moon itself...


Има мигове, в които човек не може да каже или напише нищо. Вероятно, защото се опитва да избяга далеч от мислите си.
И тогава накъде да бяга?
В мислите на някой друг.
Някой далечен. Някой непознат. Някой, докоснал се до твоята душа, а и ти до неговата...

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири Лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля досами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно! Не плачи!
Нищо, че навън се мръква рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай: долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната. 
Дамян Дамянов

2 коментара:

Tanya каза...

Този стих докосна моята душа, преди около десет години. Тогава пишех стихове, измислях мелодии към тях и ги свирех на йоника. Стихът е ценен за мен, защото тогава се превърна в една от моите песни. За толкова години досега почти не съм се сещала за него.
Радвам се, че ми го припомни, и онези дни.
:)

mir4eto каза...

Радвам се, че съм успяла да върна към хубави емоции :)