вторник, 23 юни 2009 г.

Вълча кръв

Снегът тихо падаше и превръщаше всичко наоколо в една безкрайна бяла пустош. Беше нощ. Ала тази нощ не бе като всяка друга. Насред бялата пустиня, високо в планината имаше една хижа, а в нея спокойно живееше горския. Или обикновено живееше спокойно. Но не и тази нощ. Тази нощ бе изпаднал в състояние, в което беше способен да направи някоя безвъзвратна глупост. Глупост като това да лапне дулото на двуцевката до него. Въобще не проумяваше как се стигна до тук. Как така стигна до това състояние на тотално умопомрачение?
„Добре, мисли рационално! Това е невъзможно и ти просто си внушаваш! Точно така! Явно тази вечер прекали с алкохола и ето го резултатът. Всичко е наред. Успокой се.”
След тази мисъл той се поотпусна и реши да си легне, за да си почине малко. Но още не беше стигнал и до средата на стаята, когато отново ги чу. Вълците наоколо за пореден път изръмжаха и той потрепера от ужас. Значи не си бяха отишли. Усещаше присъствието им толкова осезаемо, колкото усещаше и желязната студенина на оръжието в ръката си. Нямаше представа какво да прави. Обиколи няколко пъти стаята с надеждата да му хрумне нещо, но с всяка крачка имаше чувството, че полудява все повече. Седна отново на креслото и допълни чашата си с уиски. Беше вече четвъртото или петото, но имаше ли някакво значение? Кой ги броеше? А и особено в нощ като тази.
„Добре.”, каза си той. „Мисли! Вълците не си отмъщават. Те са просто вълци. Животни без чувства и памет. Не могат да си отмъщават за това, че си застрелял една от тях, а и ти го направи при самозащита.”
Но знаеха ли вълците това? За тях си беше чисто и просто убийство. Тяхната майка, тяхната сестра беше убита в опит да защити малките си. Ала сред освирепелите вълци имаше и един, който бе готов дори да умре, но да разкъса този, който му бе отнел най-скъпото – неговата партньорка.
Ето как гледаха вълците на тази случка. Освирепели, те бяха дошли до леговището на този странен звяр, който използва някакви още по-странни средства, за да убива. Бяха го надушили, че е вътре и след като видяха, че няма как да стигнат до него, решиха да чакат. И чакаха. Търпеливо и достойно, защото знаеха, че все някога трябваше да излезе за нова плячка.
А вътре страхът бавно превземаше съзнанието на този „звяр”. Реши да се поуспокои и отпи от чашата си. Загледа се в нея и се замисли защо винаги пиеше от една и съща чаша. Беше изключително странна чаша, каквато не бе виждал никъде другаде. Чаша от зелено стъкло.
„Колко странно. Кой прави чаша за уиски от зелено стъкло?”
Да, странната зелена чаша. Неговата зелена чаша. Не даваше на никого да пие от нея. Случваше се някой да дойде в хижата и случайно да я вземе, след което веднага съжаляваше, защото биваше засипан от безброй обидни думи. Всички се чудеха как този спокоен човек ставаше съвсем друг, когато стане въпрос за тази странна и грозна зелена чаша.
Но той обичаше тази чаша. Защо ли? Защото беше нейната чаша. На тази, която внесе радост и смисъл в онова съществуване, което той наричаше живот. Онова сиво ежедневие, в което бе затънал. Онази, която обичаше повече от всичко и която бе загубил за миг.
Притвори очи и се сви на креслото от болка. Припомни си мига, в който всичко престана да съществува и не му бе останало нищо друго, освен тази единствена болка. Странното бе, че не си спомняше как куршумът я уцелва по погрешка или как тя пада безжизнена на земята. Спомняше си единствено димът от дулото и мириса на барут. Знаеше, че смъртта й е следствие на сбор от злощастни случайности и все пак искаше да убие човека, отнел му най-скъпото. Никога не забрави този ден. Не можа да прости и на себе си, че я накара да отиде с него на лов, въпреки нежеланието й. Беше такъв егоист. Мислеше само колко ще му е приятно тя да е до него в този ден, но не мислеше за това как тя се чувства. Но уви, живота и съдбата му предоставиха най-болезнения урок.
След това реши да зареже всичко и дойде тук. Постегна хижата, полусрутена от годините, през които бе стояла безлюдна. След което направи нужните постъпления, за да стане горски и прекарваше дните си обикаляйки територията, за да се грижи за нея и да пази обитателите й от бракониери.
Но докъде стигна? Днес отне живота на една вълчица. Дали го беше нападнала или бе просто самозащита от нейна страна? Дали вълците бяха навън заради него и чакаха да отмъстят или беше просто случайност? Ала, ако бе научил нещо от своя живот, то това беше, че случайности няма. Всяко нещо ни се случва с точно определена цел, независимо дали ни харесва или не. Значи вълците бяха тук, за да отмъстят…
Какво щеше да стане? Какво му оставаше да направи? Не можеха да стоят вечно отвън и да го чакат. Или?
Отново затвори очи и се замисли. Какво имаше на този свят? Едно единствено нещо. Най-скъпото. Стана и отиде до лавицата с книгите. Отвори една и извади най-ценното си притежание. Беше писмо от нея. Но не то беше ценното, а това, което пишеше в него. Това беше най-съкровеното му нещо. Единственото, което притежаваше в този живот. Бавно се зачете в написаното и докато четеше отново ги чу. Вълците за пореден път напомниха за себе си и го предизвикваха навън. Приближи се до прозореца и го видя. Този, който беше обезумял от болка и чийто живот или смърт щеше да се осмисли само от едно – отмъщението.
Вълкът усети присъствието му и погледна към леговището. Видя го да стои там и се приготви да посрещне врага си…
Погледите им се срещнаха и тогава горския разбра истинската причина, поради която бяха отвън. И в този миг усети, че му остава само едно.
„Аз бих направил същото нещо, ако имах достатъчно смелост”. Хвана двуцевката с едната ръка, а в другата продължи да държи писмото. Излезе навън сред вълците и започна да стреля, знаейки, че ще му е за последен път. А те бяха много. Много повече от него…
След миг всичко утихна.
На развиделяване хижата на горския отново бе пуста. Вратата й беше отворена, а пред нея сред труповете на няколко вълка лежеше той. Беше умрял заедно със съществата, които най-много уважаваше. Беше умрял с този, който най-много заслужаваше уважението му. Този, който направи това, което сам не бе посмял да извърши – беше отмъстил. Но докъде доведе това?
Снегът наоколо бе пропит от човешка и вълча кръв, сляла се в едно…
Слънцето бе почти изгряло и на бледата светлина се отличаваха буквите върху смачкания лист хартия в ръката на безжизнения труп. Ако някой го бе прочел в мига преди вятъра да го отнесе завинаги, би видял най-ценното нещо, което този човек притежаваше, а именно:

„Единственото нещо, което наистина притежавам в този живот, са спомените ми. И нищо друго. Само тях ще взема със себе си. Заради тях вървя напред и заради тях се усмихвам. Но човек не бива да бъде егоист. Затова ще ти ги подаря и те ще станат и твои спомени. Само ако имаш още малко търпение, съкровище, защото този дар не се дава лесно. Човек трудно се откъсва от най-милите си неща. За добро или лошо. Знаеш, че търпението е добродетел. Ала ние сме хора, в крайна сметка. Затова единствено те моля да съумееш да го запазиш. Да си там. Да дочакаш моя най-скъп подарък. Да дочакаш да ти подаря спомените си…”

вторник, 16 юни 2009 г.

Заради...


Заради един спомен...
Заради едно пътуване...
Заради една мечта...

Защото на път човек е друг чрез себе си,
не се страхува и захвърля маската си,
търси и намира,
бяга от и към.
Защото на път човек мечтае...

четвъртък, 4 юни 2009 г.

Кутията

Вървеше по улицата и искаше да се прибере по-скоро вкъщи. Вървеше и мислеше. Дори не забеляза как след известно време стигна до дома, в който беше израснал и в който сега живееше сам. Вече. Отскоро.
Завъртя ключа и влезе в тишината на къщата. Вътре нямаше никой, но той и не очакваше да има. Съблече сакото си и го захвърли на пода в коридора, а вратовръзката закачи на рамката на огледалото в хола. Просто така. Изведнъж му се прииска да запали камината – нещо, което не беше правил от години. Запали я и седна на дивана. Затвори очи в опит да избяга от мислите си, но това само им позволи нахлуят в съзнанието му с пълна сила. Мисли за печал, самота и загуба. Мисли за това, че не му остана абсолютно нищо. Мисли за живота и неговите коварни обрати. За дъното и калта. За човешката злоба и корист. За страх и отчаяние. За алчност и завист. За предателство. Черни мисли. Безнадеждни.
Не, не можеше повече! Отвори очи и извика с всичка сила. Опита се да ги прогони всичките, но те имат навика да не слушат и да се загнездват в съзнанието ни, докато не ги осъществим, не ги осмислим или не полудеем. Опита се да се разсее и се разходи из хола. Сипа си уиски в кристална чаша и седна отново. Запали пура и отпи малка глътка.
Беше сам в тишината на къщата и слушаше огъня. А той имаше какво да разкаже – безброй човешки истории, които хората му бяха разказвали. И сега беше на път да чуе още една.
Внезапно чу шум от тавана и се стресна. Първоначално реши, че е котката на съседите, която имаше навика да се промъква у тях, но после се сети, че тя беше починала преди два дена. Или три. Не беше сигурен, а и кой помни смъртта на котката на съседите си? Скоро чу шумът отново. След кратък размисъл реши да се качи да провери. В крайна сметка вече нямаше нищо. А нищо не се губи.
Качи се по стълбите и отключи вратата на тавана. Вътре беше тъмно и прашно. Отне му малко време да се сети къде беше ключът за лампата и да го запали. Откога ли не беше идвал тук? Може би откакто починаха родителите му преди години. Беше качил всички техни вещи тук, заключи вратата и повече не стъпи на тавана. Но сега имаше нещо тук, което издаваше странен шум. Не точно в този момент, но преди малко. Пристъпи и се огледа наоколо. Всичко беше покрито с бели чаршафи и не виждаше откъде би могъл да идва шумът. Опита се да се сети какъв по-точно беше – сякаш нещо беше паднало. Нещо метално. Но как така падна два пъти?
Направи няколко крачки и стигна до средата на помещението. Беше готов да си върви, когато на пода видя малка метална кутия. По-скоро тенекиена. Приличаше на тези от бисквити, но по-странна. Взе я със себе си и слезе в хола при камината. Седна отново на дивана и започна да я разглежда с интерес. Беше я забравил. Кутията. Тази, която намери, когато беше дете и в която и до ден днешен не знаеше какво има. Една сутрин тръгна за училище и когато отвори вратата видя кутията на верандата.
Продължи да я разглежда на светлината на огъня. Малка и синя на цвят, но цялата облепена с всякакви пощенски марки, самолетни лепенки и печати. Сякаш беше обиколила целия свят. Тази малка синя кутия. И изведнъж се сети защо, в крайна сметка, я беше захвърлил на тавана. Когато я намери, бе изключително ентусиазиран и веднага се опита да я отвори, но не успя. Няколко месеца след това всеки ден се опитваше да отвори кутията с какво ли не, но тя все оставаше затворена. Накрая загуби интерес. Прибра я в един шкаф и само от време на време се сещаше за нея, но тя остана затворена. А после, когато родителите му починаха, я захвърли заедно с всичко останало на тавана. До сега. До момента, в който кутията не издаде този звук, защото беше паднала. Два пъти.
Остави я на масата срещу него и я загледа. Какво ли имаше в тази кутия и кой я беше оставил на верандата преди толкова много години? Реши да я отвори. Какво бе учудването му, когато взе кутията и просто отвори капака. Без сила. Без трудности. Просто повдигна капака и той се отвори. След толкова много години щеше да разбере какво има в малката синя кутия. Тази, която беше обиколила света.
Погледна вътре и се засмя. Не можеше да повярва на очите си. В нея имаше това, от което най-много се нуждаеше сега. Точно това. Точно сега. Смя се дълго и искрено, защото малката синя кутия беше пълна с чиста, стопроцентова надежда…

На другия ден стана много рано, взе кутията със себе си и излезе. Пресече улицата и я остави пред вратата на къщата отсреща.

вторник, 2 юни 2009 г.

Define love



Днес ме помолиха да опиша любовта с думи и се замислих. Много се замислих. Как се описва подобно нещо? Бих могла да използвам четирите въпроса на лорд Байрон или страстта на Дон Жуан. Париж. Казанова. Шекспир. Незами и неговите Лейли и Меджнун. Ван Гог и цветовете му. Безброй мелодии и стихове...
Бих могла.
Ала истинската любов се корени в самотата. В споделената, неизменна самота. В търсещия поглед и в трепването при вида на познато лице на улицата. В най-голямата жертва, на която е способен човек - да пожертва самия себе си. В това да знаеш, че всичко е неизбежно и въпреки това да продължаваш да обичаш. Ей така, на инат. Просто, защото обичаш и няма да престанеш. Никога. Защото любовта е неизбежна. Като смъртта - обещание, което даваме още с раждането си.  
И да - обичаме истински само по веднъж в живота. След това всичко останало е само имитация на любов...