четвъртък, 4 юни 2009 г.

Кутията

Вървеше по улицата и искаше да се прибере по-скоро вкъщи. Вървеше и мислеше. Дори не забеляза как след известно време стигна до дома, в който беше израснал и в който сега живееше сам. Вече. Отскоро.
Завъртя ключа и влезе в тишината на къщата. Вътре нямаше никой, но той и не очакваше да има. Съблече сакото си и го захвърли на пода в коридора, а вратовръзката закачи на рамката на огледалото в хола. Просто така. Изведнъж му се прииска да запали камината – нещо, което не беше правил от години. Запали я и седна на дивана. Затвори очи в опит да избяга от мислите си, но това само им позволи нахлуят в съзнанието му с пълна сила. Мисли за печал, самота и загуба. Мисли за това, че не му остана абсолютно нищо. Мисли за живота и неговите коварни обрати. За дъното и калта. За човешката злоба и корист. За страх и отчаяние. За алчност и завист. За предателство. Черни мисли. Безнадеждни.
Не, не можеше повече! Отвори очи и извика с всичка сила. Опита се да ги прогони всичките, но те имат навика да не слушат и да се загнездват в съзнанието ни, докато не ги осъществим, не ги осмислим или не полудеем. Опита се да се разсее и се разходи из хола. Сипа си уиски в кристална чаша и седна отново. Запали пура и отпи малка глътка.
Беше сам в тишината на къщата и слушаше огъня. А той имаше какво да разкаже – безброй човешки истории, които хората му бяха разказвали. И сега беше на път да чуе още една.
Внезапно чу шум от тавана и се стресна. Първоначално реши, че е котката на съседите, която имаше навика да се промъква у тях, но после се сети, че тя беше починала преди два дена. Или три. Не беше сигурен, а и кой помни смъртта на котката на съседите си? Скоро чу шумът отново. След кратък размисъл реши да се качи да провери. В крайна сметка вече нямаше нищо. А нищо не се губи.
Качи се по стълбите и отключи вратата на тавана. Вътре беше тъмно и прашно. Отне му малко време да се сети къде беше ключът за лампата и да го запали. Откога ли не беше идвал тук? Може би откакто починаха родителите му преди години. Беше качил всички техни вещи тук, заключи вратата и повече не стъпи на тавана. Но сега имаше нещо тук, което издаваше странен шум. Не точно в този момент, но преди малко. Пристъпи и се огледа наоколо. Всичко беше покрито с бели чаршафи и не виждаше откъде би могъл да идва шумът. Опита се да се сети какъв по-точно беше – сякаш нещо беше паднало. Нещо метално. Но как така падна два пъти?
Направи няколко крачки и стигна до средата на помещението. Беше готов да си върви, когато на пода видя малка метална кутия. По-скоро тенекиена. Приличаше на тези от бисквити, но по-странна. Взе я със себе си и слезе в хола при камината. Седна отново на дивана и започна да я разглежда с интерес. Беше я забравил. Кутията. Тази, която намери, когато беше дете и в която и до ден днешен не знаеше какво има. Една сутрин тръгна за училище и когато отвори вратата видя кутията на верандата.
Продължи да я разглежда на светлината на огъня. Малка и синя на цвят, но цялата облепена с всякакви пощенски марки, самолетни лепенки и печати. Сякаш беше обиколила целия свят. Тази малка синя кутия. И изведнъж се сети защо, в крайна сметка, я беше захвърлил на тавана. Когато я намери, бе изключително ентусиазиран и веднага се опита да я отвори, но не успя. Няколко месеца след това всеки ден се опитваше да отвори кутията с какво ли не, но тя все оставаше затворена. Накрая загуби интерес. Прибра я в един шкаф и само от време на време се сещаше за нея, но тя остана затворена. А после, когато родителите му починаха, я захвърли заедно с всичко останало на тавана. До сега. До момента, в който кутията не издаде този звук, защото беше паднала. Два пъти.
Остави я на масата срещу него и я загледа. Какво ли имаше в тази кутия и кой я беше оставил на верандата преди толкова много години? Реши да я отвори. Какво бе учудването му, когато взе кутията и просто отвори капака. Без сила. Без трудности. Просто повдигна капака и той се отвори. След толкова много години щеше да разбере какво има в малката синя кутия. Тази, която беше обиколила света.
Погледна вътре и се засмя. Не можеше да повярва на очите си. В нея имаше това, от което най-много се нуждаеше сега. Точно това. Точно сега. Смя се дълго и искрено, защото малката синя кутия беше пълна с чиста, стопроцентова надежда…

На другия ден стана много рано, взе кутията със себе си и излезе. Пресече улицата и я остави пред вратата на къщата отсреща.

3 коментара:

satyS каза...

Чудех се какво да кажа тук и какво да не кажа, поражда много чувства, но някои са доста лички. Така че днес няма да отлагам повече и само ще кажа: Мирче... много ми харесва!!!

mir4eto каза...

Най-важното е, че поражда чувства, а за останалото - благодаря :)

satyS каза...

О, за нищо!! Искрена съм. Ако не бях, просто нямаше да чета тук:)).