вторник, 23 юни 2009 г.

Вълча кръв

Снегът тихо падаше и превръщаше всичко наоколо в една безкрайна бяла пустош. Беше нощ. Ала тази нощ не бе като всяка друга. Насред бялата пустиня, високо в планината имаше една хижа, а в нея спокойно живееше горския. Или обикновено живееше спокойно. Но не и тази нощ. Тази нощ бе изпаднал в състояние, в което беше способен да направи някоя безвъзвратна глупост. Глупост като това да лапне дулото на двуцевката до него. Въобще не проумяваше как се стигна до тук. Как така стигна до това състояние на тотално умопомрачение?
„Добре, мисли рационално! Това е невъзможно и ти просто си внушаваш! Точно така! Явно тази вечер прекали с алкохола и ето го резултатът. Всичко е наред. Успокой се.”
След тази мисъл той се поотпусна и реши да си легне, за да си почине малко. Но още не беше стигнал и до средата на стаята, когато отново ги чу. Вълците наоколо за пореден път изръмжаха и той потрепера от ужас. Значи не си бяха отишли. Усещаше присъствието им толкова осезаемо, колкото усещаше и желязната студенина на оръжието в ръката си. Нямаше представа какво да прави. Обиколи няколко пъти стаята с надеждата да му хрумне нещо, но с всяка крачка имаше чувството, че полудява все повече. Седна отново на креслото и допълни чашата си с уиски. Беше вече четвъртото или петото, но имаше ли някакво значение? Кой ги броеше? А и особено в нощ като тази.
„Добре.”, каза си той. „Мисли! Вълците не си отмъщават. Те са просто вълци. Животни без чувства и памет. Не могат да си отмъщават за това, че си застрелял една от тях, а и ти го направи при самозащита.”
Но знаеха ли вълците това? За тях си беше чисто и просто убийство. Тяхната майка, тяхната сестра беше убита в опит да защити малките си. Ала сред освирепелите вълци имаше и един, който бе готов дори да умре, но да разкъса този, който му бе отнел най-скъпото – неговата партньорка.
Ето как гледаха вълците на тази случка. Освирепели, те бяха дошли до леговището на този странен звяр, който използва някакви още по-странни средства, за да убива. Бяха го надушили, че е вътре и след като видяха, че няма как да стигнат до него, решиха да чакат. И чакаха. Търпеливо и достойно, защото знаеха, че все някога трябваше да излезе за нова плячка.
А вътре страхът бавно превземаше съзнанието на този „звяр”. Реши да се поуспокои и отпи от чашата си. Загледа се в нея и се замисли защо винаги пиеше от една и съща чаша. Беше изключително странна чаша, каквато не бе виждал никъде другаде. Чаша от зелено стъкло.
„Колко странно. Кой прави чаша за уиски от зелено стъкло?”
Да, странната зелена чаша. Неговата зелена чаша. Не даваше на никого да пие от нея. Случваше се някой да дойде в хижата и случайно да я вземе, след което веднага съжаляваше, защото биваше засипан от безброй обидни думи. Всички се чудеха как този спокоен човек ставаше съвсем друг, когато стане въпрос за тази странна и грозна зелена чаша.
Но той обичаше тази чаша. Защо ли? Защото беше нейната чаша. На тази, която внесе радост и смисъл в онова съществуване, което той наричаше живот. Онова сиво ежедневие, в което бе затънал. Онази, която обичаше повече от всичко и която бе загубил за миг.
Притвори очи и се сви на креслото от болка. Припомни си мига, в който всичко престана да съществува и не му бе останало нищо друго, освен тази единствена болка. Странното бе, че не си спомняше как куршумът я уцелва по погрешка или как тя пада безжизнена на земята. Спомняше си единствено димът от дулото и мириса на барут. Знаеше, че смъртта й е следствие на сбор от злощастни случайности и все пак искаше да убие човека, отнел му най-скъпото. Никога не забрави този ден. Не можа да прости и на себе си, че я накара да отиде с него на лов, въпреки нежеланието й. Беше такъв егоист. Мислеше само колко ще му е приятно тя да е до него в този ден, но не мислеше за това как тя се чувства. Но уви, живота и съдбата му предоставиха най-болезнения урок.
След това реши да зареже всичко и дойде тук. Постегна хижата, полусрутена от годините, през които бе стояла безлюдна. След което направи нужните постъпления, за да стане горски и прекарваше дните си обикаляйки територията, за да се грижи за нея и да пази обитателите й от бракониери.
Но докъде стигна? Днес отне живота на една вълчица. Дали го беше нападнала или бе просто самозащита от нейна страна? Дали вълците бяха навън заради него и чакаха да отмъстят или беше просто случайност? Ала, ако бе научил нещо от своя живот, то това беше, че случайности няма. Всяко нещо ни се случва с точно определена цел, независимо дали ни харесва или не. Значи вълците бяха тук, за да отмъстят…
Какво щеше да стане? Какво му оставаше да направи? Не можеха да стоят вечно отвън и да го чакат. Или?
Отново затвори очи и се замисли. Какво имаше на този свят? Едно единствено нещо. Най-скъпото. Стана и отиде до лавицата с книгите. Отвори една и извади най-ценното си притежание. Беше писмо от нея. Но не то беше ценното, а това, което пишеше в него. Това беше най-съкровеното му нещо. Единственото, което притежаваше в този живот. Бавно се зачете в написаното и докато четеше отново ги чу. Вълците за пореден път напомниха за себе си и го предизвикваха навън. Приближи се до прозореца и го видя. Този, който беше обезумял от болка и чийто живот или смърт щеше да се осмисли само от едно – отмъщението.
Вълкът усети присъствието му и погледна към леговището. Видя го да стои там и се приготви да посрещне врага си…
Погледите им се срещнаха и тогава горския разбра истинската причина, поради която бяха отвън. И в този миг усети, че му остава само едно.
„Аз бих направил същото нещо, ако имах достатъчно смелост”. Хвана двуцевката с едната ръка, а в другата продължи да държи писмото. Излезе навън сред вълците и започна да стреля, знаейки, че ще му е за последен път. А те бяха много. Много повече от него…
След миг всичко утихна.
На развиделяване хижата на горския отново бе пуста. Вратата й беше отворена, а пред нея сред труповете на няколко вълка лежеше той. Беше умрял заедно със съществата, които най-много уважаваше. Беше умрял с този, който най-много заслужаваше уважението му. Този, който направи това, което сам не бе посмял да извърши – беше отмъстил. Но докъде доведе това?
Снегът наоколо бе пропит от човешка и вълча кръв, сляла се в едно…
Слънцето бе почти изгряло и на бледата светлина се отличаваха буквите върху смачкания лист хартия в ръката на безжизнения труп. Ако някой го бе прочел в мига преди вятъра да го отнесе завинаги, би видял най-ценното нещо, което този човек притежаваше, а именно:

„Единственото нещо, което наистина притежавам в този живот, са спомените ми. И нищо друго. Само тях ще взема със себе си. Заради тях вървя напред и заради тях се усмихвам. Но човек не бива да бъде егоист. Затова ще ти ги подаря и те ще станат и твои спомени. Само ако имаш още малко търпение, съкровище, защото този дар не се дава лесно. Човек трудно се откъсва от най-милите си неща. За добро или лошо. Знаеш, че търпението е добродетел. Ала ние сме хора, в крайна сметка. Затова единствено те моля да съумееш да го запазиш. Да си там. Да дочакаш моя най-скъп подарък. Да дочакаш да ти подаря спомените си…”

Няма коментари: