вторник, 27 октомври 2009 г.

Catalina Estrada

Днес получих календара на Каталина Естрада за 2010 година. Ужасно много ми харесва цялата тази шарения. Ето и снимки:





петък, 23 октомври 2009 г.

Сенки


И изправени пред стената на своя живот, безмълвно гледаме жестоката игра на сенките...

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Разговор

- E, докъде я докара?
- До юношеството.
- Много бавно действаш – погледна ме и ми се усмихна.
- Какво очакваш? – отвърнах някак машинално, защото как се отговаря на Смъртта, която ти се усмихва в този момент?
- Когато дойдох да те прибера и се съгласих на молбата ти да си припомниш живота си, нямах предвид секунда по секунда.
- А аз имах точно това предвид, когато те помолих, за да мога да го изживея още един път.
- Един не ти ли беше достатъчен?
- А на теб вечността достатъчна ли ти е?
Вместо отговор, отново получих усмивка. Смразяващата усмивка на Смъртта. Не знаех как да я приема и дали означаваше нещо, защото никога не съм и предполагал, че Смъртта може да те погледне в очите и да ти се усмихне. Не предполагах и, че някога ще ми позволи да изживея живота си втори път. Вярно, че беше благодарение на известна доза хитрина от моя страна, но в крайна сметка можеше и да не ми позволи. Затова седнах и започнах да си припомням живота си отново. Ден по ден. Час по час. Минута по минута и така до всяка секунда. Не исках да го пусна. Не исках да тръгна след Смъртта, която стоеше търпеливо до мен и чакаше да приключа с жалкия си опит. В крайна сметка тя имаше вечността. А аз се опитвах да се забавя дори и със секунда. Нормална човешка реакция. Всички ни е страх от Смъртта и въпреки че знаем, че е неизбежна, не искаме да тръгнем след нея, когато дойде да ни прибере при себе си.
В крайна сметка приключих с всеки един миг от живота си. Беше време. Нямаше как да се забавя повече. Тогава тя ме попита какво наистина искам. Можех да поискам всичко и да го получа. Незнайно защо ми даде този шанс. Можех да поискам да ме върне и отново да изживея наистина живота си, да оправя всички мои грешки. Ала не. Знаех какво щеше да ме попита, ако й го бях предложил: „Да оправиш грешките си? Но не бяха ли именно те, които те водеха напред и не изживя ли живота си именно заради тях?”. И наистина – така беше. Живях живота си така, както е трябвало и заради това, което бях, а не въпреки това.
Дълбоко в умиращото си сърце знаех какво искам. И го поисках. Поисках за миг поне отново да усетя с босите си крака сутрешната роса върху пролетната трева.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Catalina Estrada


Реших да си направя деня малко по-шарен и се разрових в разни смътни спомени в моята не чак толкова подредена глава. И взех, че открих една изключително приятна илюстраторка, която навремето беше правила разни календари за Паулу Коелю, а ако не се лъжа и за 2010 година ще има такъв. Еми, приятни шарени моменти на ето това място :)

неделя, 11 октомври 2009 г.

Как...

Последните дни в мен зее една голяма дупка самота. Ала не моя самота. Самотата на хора около мен, които виждам, че страдат. И си мисля как да помогна, как да намаля страданието, как...
Сядам и мисля. Дълго. Понякога нощем се събуждам с някаква мисъл, но и тя потъва в тъмнината на града и бавно заглъхва с шепота на всички неизречени слова...
И постепенно започва да ме задушава мисълта, че не съм способна да помогна. Не и този път. Не и аз. Помощта ми ще бъде изкривена през някаква моя призма и вместо да дам радост, неусетно и без да искам ще дам тъга. Не е нарочно. Просто съм в такъв етап от живота си. Намирам се на различни релси от тези, на които искам да помогна и вместо да направя добро, ще направя някоя беля. Несъзнателно. Да, любовта ни понякога наистина може да бъде и задушаваща.
Затова единственото нещо, което в миг като този мога да кажа на моите мили хора, е:
"В рецептата на нашия живот винаги ще има и щипка болка и докато няма как да не я усещаме, има начин да не я възприемаме".