неделя, 11 октомври 2009 г.

Как...

Последните дни в мен зее една голяма дупка самота. Ала не моя самота. Самотата на хора около мен, които виждам, че страдат. И си мисля как да помогна, как да намаля страданието, как...
Сядам и мисля. Дълго. Понякога нощем се събуждам с някаква мисъл, но и тя потъва в тъмнината на града и бавно заглъхва с шепота на всички неизречени слова...
И постепенно започва да ме задушава мисълта, че не съм способна да помогна. Не и този път. Не и аз. Помощта ми ще бъде изкривена през някаква моя призма и вместо да дам радост, неусетно и без да искам ще дам тъга. Не е нарочно. Просто съм в такъв етап от живота си. Намирам се на различни релси от тези, на които искам да помогна и вместо да направя добро, ще направя някоя беля. Несъзнателно. Да, любовта ни понякога наистина може да бъде и задушаваща.
Затова единственото нещо, което в миг като този мога да кажа на моите мили хора, е:
"В рецептата на нашия живот винаги ще има и щипка болка и докато няма как да не я усещаме, има начин да не я възприемаме".

2 коментара:

el каза...

Въйййй, колко тъжен текст... Защо и ти си ми тъжна, Жулието? Макар и с чужда тъга. Не искам така, ти не си правена за тъги, нали знаеш, ти си за слънце и смях и пътешествия и рисунки. Аз съм мелодраматичната патица в компанията, шъ извиняваш! Или поне напоследък. Принципно не съм, знаеш ме. Ама тия дни нещо се вкарах в някакви тъжни сюжети, без дори да разбера как. Ама ще изляза и като спра да кашлям ще пием чай и ще правим бодри планове. Многу тъ прегръщам. И обичам. Многу.

mir4eto каза...

Ми какво да ти кажа, понякога и аз изпадам в някакви такива настроения :)
И аз трябва да спра да кашлям и кихам и ще пием чай :)
Многуууу пригръдкиии :)))))