четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Разговор

- E, докъде я докара?
- До юношеството.
- Много бавно действаш – погледна ме и ми се усмихна.
- Какво очакваш? – отвърнах някак машинално, защото как се отговаря на Смъртта, която ти се усмихва в този момент?
- Когато дойдох да те прибера и се съгласих на молбата ти да си припомниш живота си, нямах предвид секунда по секунда.
- А аз имах точно това предвид, когато те помолих, за да мога да го изживея още един път.
- Един не ти ли беше достатъчен?
- А на теб вечността достатъчна ли ти е?
Вместо отговор, отново получих усмивка. Смразяващата усмивка на Смъртта. Не знаех как да я приема и дали означаваше нещо, защото никога не съм и предполагал, че Смъртта може да те погледне в очите и да ти се усмихне. Не предполагах и, че някога ще ми позволи да изживея живота си втори път. Вярно, че беше благодарение на известна доза хитрина от моя страна, но в крайна сметка можеше и да не ми позволи. Затова седнах и започнах да си припомням живота си отново. Ден по ден. Час по час. Минута по минута и така до всяка секунда. Не исках да го пусна. Не исках да тръгна след Смъртта, която стоеше търпеливо до мен и чакаше да приключа с жалкия си опит. В крайна сметка тя имаше вечността. А аз се опитвах да се забавя дори и със секунда. Нормална човешка реакция. Всички ни е страх от Смъртта и въпреки че знаем, че е неизбежна, не искаме да тръгнем след нея, когато дойде да ни прибере при себе си.
В крайна сметка приключих с всеки един миг от живота си. Беше време. Нямаше как да се забавя повече. Тогава тя ме попита какво наистина искам. Можех да поискам всичко и да го получа. Незнайно защо ми даде този шанс. Можех да поискам да ме върне и отново да изживея наистина живота си, да оправя всички мои грешки. Ала не. Знаех какво щеше да ме попита, ако й го бях предложил: „Да оправиш грешките си? Но не бяха ли именно те, които те водеха напред и не изживя ли живота си именно заради тях?”. И наистина – така беше. Живях живота си така, както е трябвало и заради това, което бях, а не въпреки това.
Дълбоко в умиращото си сърце знаех какво искам. И го поисках. Поисках за миг поне отново да усетя с босите си крака сутрешната роса върху пролетната трева.

Няма коментари: