петък, 17 декември 2010 г.

Като низ от мигове...

Винаги съм казвала, че животът е низ от мигове и всеки е независим от другия. Всеки един е малък живот сам по себе си. А ние? Ние представляваме цялата тази съвкупност. Миг след миг. Живот след живот. Изживяваме всеки поотделно и чак накрая на пътя можем да се обърнем назад и да погледнем цялата тази съвкупност, която неусетно се е превърнала в приказка от мигове. И тази приказка е нашият живот...
В момента чета една книга. Книга, наречена "Любов". А в нея пише следното нещо:
"Струва ми се, че независимо какво сме решили, дали да пътешестваме като Марко Поло, или да останем от люлката до гроба на едно място, животът е низ от раждания и смърти. Миговете се раждат, после умират. За да дойдат новите изживявания, старите трябва да си отидат."
Красиво. Нали?

петък, 10 декември 2010 г.

Олеле

Сега виждам колко много време е минало от последния ми пост. Понякога човек просто попада в спиралата на живота и не се усеща как времето си минава. После се обръща и хоп! - минала половин година. 
Понякога си мисля, че наистина няма по-голямо проклятие от това да живееш в интересни времена. В живот и време, което тече без да се усетиш. Не казвам, че нещата, които са ми се случили са лоши или само лоши. В никакъв случай. Но понякога и хубавите емоции са доста изморителни. 
Както и да е. Това, което реших днес да споделя, е една мисъл, на която попаднах. Ще я напиша на английски, защото някак си така ми се струва по-правилно в случая :)

You love someone, you open yourself up to suffering, that’s the sad truth. Maybe they’ll break your heart, maybe you’ll break their heart and never be able to look at yourself in the same way. Those are the risks. That’s the burden.
Like wings, they have weight, we feel that weight on our backs, but they are a burden that lifts us. Burdens which allow us to fly… 

Забърках някаква странна манджа от този пост, но това може би се дължи на манджоподобното състояние на акъла ми в последно време, което от своя страна пък се дължи на краткото обяснение в началото на настоящия пост. Обещавам, че ще се поправя :)))

четвъртък, 17 юни 2010 г.

Лятна равносметка

Такааа… след известен период дойде време за равносметка на моя списък, който направих преди време, защото когато човек се зарича да направи нещо, в действителност трябва да запретне ръкави и да го направи. Не се шегувам. Не бе, сериозно.
Понякога това се случва веднага, понякога с известно отлагане от страна на въпросния човек, ноооо – да се свърши. Това е. Точка.
Е, добре – докъде го добутах с въпросния ми списък от преди година:
Точка 1 – Спрях да търся оправдания за нещата, които правя и закрачих с бавна, спокойна и сигурна походка по пътеката, която стои пред мен.
Точка 2 – Поуспокоих се със себе си и със своя живот. Е, признавам си, не се дължеше на моите свръхестествени способности, а по-скоро сценаристите се намесиха след като им направих подобаваща забележка и тропнах с крак. Сега се справят по-добре. Пу пу пу.
Точка 3 – Е, тук малко отложих нещата. Сега няма да последва оправдание :)
Точка 4 – Не се научих да спя повече, но пък за сметка на това се научих да извличам повече идеи от сънищата си, което на практика си е по-добрия вариант май.
Точка 5 – Хм… ми… без коментар :)
Точка 6 – Е те тая точка ми разказа играта през изминалата година. Оказа се, че не само ги имам тия усещания, ами се оказват и много верни. Послушах ги няколко пъти и направих добре. БЕЛЕЖКА – Да продължавам да го правя и занапред.
Точка 7 – Една от най-важните. Евстати все още витае около мен и се надявам да продължава така през целия ми живот. 
Ако някой случайно го интересува кой е Евстати, ето (плод на прекрасното въображение на един от най-важните хора в живота ми): 

"Яздех по пътехата, привел гръб над кривокраката си кобила, когато внезапно иззад един от огромните дъбове наоколо изскочи един жираф и ми извика:
- Ей, брато, да си ми виждал някъде по пътеката gsm-а, щото май съм го затрил някъде, докато тичах към къщата на баба ми - старата костенурка Брумхилда. Пък трябва да й звънна, понеже й обещах да съм при нея до 2 часа, а вече минава 3 - погледна той лъскавия си часовник с героично извъртане на шията и изсумтя раздразнено.
Примигнах няколко пъти в недоумение. Първо - по тия географски ширини жирафи нямаше, още по-малко в дъбови гори. Второ - тоя отгоре на всичко говореше, баба му беше костенурка и при мисълта как влиза да си плати сметката за gsm-а в някой благоприличен офис на "Витошка", ми се зави свят и се строполих на земята в несвяст.
Събудих се с писъци - всичко беше наред, просто съм сънувал.
Обърнах се, мляснах по бузата спящата до мен жаба надигнах се и извиках на джуджетата да се размърдат и да направят кафе и закуска, преди да е дошъл еднорогът Евстати за поредната партия табла. Предстоеше един спокоен и обикновен ден."

петък, 4 юни 2010 г.

Размисли в дъжда

В това дъждовно време напоследък няма как да не те връхлетят множество и най-различни мисли. Едни са прекрасни, други не чак толкова. А трети понасят съзнанието ти и го разхождат из живота и нещата в него. Някои от тях ме карат да погледна света друга гледна точка и да се опитам да видя живота през нечии чужди очи. Не винаги успявам, разбира се, но не спирам да се опитвам.
Има една жена, за която съм писала много отдавна ето тук и която всеки път, когато я видя да седи на улицата ме посреща с радостна усмивка. Усмивка, която е устояла на живота, на трудностите и на човешката лошотия. Усмивка, през която все още се чуват песните от един отминал живот. А очите й продължават все така да се усмихват и насълзяват от спомена на една отминала, но не и отишла си любов. Любов, устояла на времето, живота и смъртта…
Наскоро се срещнахме отново и тя ми показа късче от тази любов. Минало, запазено на къс хартия, запазил чистотата на любовта и младостта им толкова години. Много се чудех дали да го публикувам тук, но нека служи за това да не забравяме, че всеки от нас си има история, достойна за уважение, независимо от това в какво положение ни е поставил живота.
Тя ми показа и как нищо не може да отнеме спомените на човека. И гледайки я в очите осъзнах, че единственото нещо, което човек взима със себе си в отвъдното са именно тези спомени. Те са тези, за които си заслужава да живее човек и те са тези, които ще ни помогнат да вървим напред, за да може накрая да се обърнем назад с усмивка.

И ето защо вървя напред. За да създавам спомените си ден подир ден и така докато не дойде денят, в който да се обърна назад и да се усмихна.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Брей


Хм... интересно. 
Аз съм нещо по средата, въпреки че няма такава категория - нормално за мен :)))
А ти?

сряда, 2 юни 2010 г.

Благодаря.


В живота на човек рано или късно настъпва някой повратен момент, който променя всичко. Винаги. Няма случай, в който да не е настъпил такъв момент. За добро или лошо.
Това са моментите, в които Животът ни шамаросва по лицето и ни напомня, че сме смъртни, а пребиваването ни тук е само една малка, много малка част от битието на тази земя – прашинка в световната и човешка история. И тогава е нормално човек да се сепне за миг и да се замисли дали пък нещата, които прави всъщност имат смисъл. Дали случайно няма нужда да се осъзнае наистина и да погледне света наоколо през призмата на здравия разум и спокойното сърце? И да – отново говоря с клишета. За пореден път. Но от друга гледна точка те не случайно съществуват. А от всички най-любимо ми е клишето за прашинката и малките значими неща в този живот. Защото е факт, че малките неща правят живота хубав и те са реално значимите. 
А моето напомняне за живота? Да, и аз го получих и то в най-прекрасната малка форма :) 
И не би могло да бъде по-хубаво, дори и да исках. Ала аз не искам. Това ми е достатъчно. Благодаря.

вторник, 4 май 2010 г.

ул. "Георги Бенковски" 42


Продължавам серията си от безцелни размотавания из софийските улици, което се оказва добра идея, защото не спирам да попадам на разни прекрасни късчета шарени усмивки в иначе сивия град. Прекрасно, нали :) 
Подобни попадения са като къщата на Хундертвасер във Виена - една ужким нормална къща, която под кората си обаче носи шарена душа :)))

събота, 1 май 2010 г.

Yahweh



Колкото повече го боли, толкова повече човек променя своя праг. Онази граница, след която си мисли, че не може да издържи. Но хората са прави, когато казват, че човек може да свикне с всичко. А "всичко"-то включва и болката. Тогава как разбираш докъде стигат възможностите ти? Как осъзнаваш докъде можеш ти самият да продължиш и къде трябва да спреш? Може би няма друг начин, освен ако не си я преживял и не си преминал своята граница. Няколко пъти поне.
И си мисля: дали оптимизмът не е другата страна на болката? Тази страна, която ни казва, че може би всяко хубаво и истинско нещо бива предшествано от нея? Надеждата бива предшествана от нещастие. Наградата често пъти идва след загубата, а истинската любов - след раздялата. "Винаги има болка преди да се роди дете" казва моя любимец Боно. И е така - винаги страдаш преди да получиш наградата си от тази игра, наречена наш живот. Но там е и смисълът - така оценяваш нещата, които получаваш. Или поне би трябвало да е така... Тогава оптимизмът наистина е другото име на болката. Не мислиш ли, приятелю?
Едно нещо запомних от своите граници: докато няма как да не усещаш болката, има как да не я възприемаш... 

понеделник, 12 април 2010 г.

И цоп в боята :)

Учудващо е как можем да се самозабравим на моменти и да се понесем в онзи вихър на ежедневието, в който забравяме за разни малки и приятни нещица от живота. С цел да се опитам да се измъкна поне за малко от всекидневната вихрушка, напоследък се разхождам из улиците на София с фотоапарат в ръка. И начинанието ми се оказва полезно от време на време, защото попадам на разни изключително весели неща, на които иначе не бихме обърнали внимание :) 
Ето как, например, преди няколко дена попаднах на нещо много усмихващо - някоя палава котка е цопнала в купчината изхвърлен тонер за ксерокс машина и резултатът е този:

 

сряда, 7 април 2010 г.

Нощем

Колко души можеш да срещнеш, докато вървиш нощем по една улица? С колко ли човешки съдби можеш да се сблъскаш по това време? И дали всички те са погубени, за да са на улицата в този час? И има ли значение по коя улица ще минеш?
Ето я, например, проститутката. Изгубената душа по всички параграфи на съвременното „примерно” общество. Тази, която продава себе си и душата си. За пари. Ала не правим ли всички същото нещо в един или друг момент от живота си. Продаваме и себе си, и душата си. Тогава защо тя да е изгубена душа? Защо, след като нашето лицемерие е по-голямо? Без да я идеализирам, разбира се. Тя е проститутка. И все пак…
Продължавам нататък по улицата. Вървя и се опитвам да притихна стъпките си, за да не отекват в тишината…
А ето я и влюбената двойка. И си мисля: дали, ако бяха наистина влюбени, нямаше да са сгушени на някое тихо място и да си шепнат най-прекрасните слова? Тогава чие лицемерие е по-голямо: това на проститутката или тяхното? На „примерните граждани в обществото”, на „влюбените”, на тези, които прикриват всеки един свой недостатък пред другия? Да, може би, ако наистина бяха влюбени, щяха да са на тихо място, сгушени в истината на нощта, където няма лъжа и всяка дума е пламенна и искрена.
Отминават ме и би трябвало да не ме забележат, но го правят. Защо ли?
А аз продължавам нататък. Ето го и просякът. Изгубеният човек. Човек без нищо на този свят и все пак може би с по-чиста душа и от най-богатия. Човек, вкусил силата на свободата и придобил я на висока цена. Цена, платена с желание. И, въобще, колко от нас са готови да я платят? Да платиш цената на свободата, независимо под каква форма се явява тя в твоя живот? 
А ето ме и мен. Там, в отражението на витрината. Поглеждам се и седя дълго пред себе си и моето отражение. Дали това съм аз? Да, разбира се, но този аз, който е достоен за една среднощна разходка по същата тази улица. Задавам си хиляди въпроси, чиито отговори може и никога да не узная. Ала понякога въпросът е по-важен от отговора. Търсенето е повече от намирането. Клише? Разбира се. Ала къде иначе ще е смисълът на живота, ако не в пътя, който извървяваме до целта, а не в самата цел?

четвъртък, 1 април 2010 г.

Яйчицааааа


Рано, рано от зарана
нагласих се аз да стана,
яйчицата да боядисвам
без да се улисвам. 

:))))))

сряда, 24 март 2010 г.

"Мемоарите на една гейша", Артър Голдън

Любопитството е така присъщо на човека, както зеления цвят на тревата. Никой от нас не прави изключение от това правило. Чувството да надникнеш зад завесата и да видиш скрити неща е толкова вълнуващо за нас хората, че някои от нас дори забравят за всичко останало и съумяват да отдадат живота си на това вълнение. Скритите неща винаги са ни вълнували и ще продължават да го правят докато ни има и нас самите. Може би и затова разказът на една гейша е толкова вълнуващ. Жена, обвита в тайнството на общество, съществуващо от стотици години, разказва за живота отвъд бялата маска. 
Много се написа и каза за тази книга, но тя наистина е нещо, което си заслужава да се прочете. И може би не толкова, за да разберем как живеят тези жени, а заради фактът, че книги като тази могат да ни приземят и от време на време да се погледнем в огледалото с различни очи, да осъзнаем, че животът е като водата на течащ поток и единственото, което можем да направим е се отпуснем по течението. Така или иначе понякога мъката, както и красивите неща в живота ни идват сами. И ние не трябва да забравяме това. Както и точно обратното - не винаги ни се дават даром.

"Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе-долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока."

"Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно."

"Често в живота се сблъскваме с неща, които не можем да разберем, защото не сме виждали подобно нещо."

"Тъгата е много странно нещо - ние сме толкова безпомощни пред нея. Тя е като прозорец, отварящ се, когато му скимне. Стаята изстива, но не можем да направим нищо - само треперим. С всеки изминал път обаче прозорецът се отваря все по-малко и по-малко и някой ден се питаме изумени какво е станало с него."

"Нито ти, нито аз знаем каква е съдбата ти. Може никога да не узнаеш! Съдбата не винаги е като увеселение в края на вечерта. Понякога тя не е нищо повече от ежедневна борба за оцеляване."

"Изобщо животът бе, както го наричаме ние, като лук - белиш люспа след люспа и през цялото време плачеш."

"Нещастието е като силен вятър. То не само ни задържа далеч от места, където иначе бихме отишли, а и отнася всичко освен нещата, които не могат да бъдат изтръгнати от нас, тъй че в крайна сметка се виждаме такива, каквито сме, а не каквито бихме искали да бъдем."

"Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха."

"Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия."

понеделник, 22 март 2010 г.

Неделна разходка

Ееееех, най-накрая да дойде и тази пролет! За първи път ми се случва да чакам зимата да свърши, защото много я обичам. Ала този път ми дойде малко в повече. Сега се радвам на усмихващото се слънце и даже вчера с милото извършихме ритуална разходка из учудващо тихите и спокойни софийски улици. Всеки разходи по нещо – аз моите червени гуменки и него, той неговите си летни обувчици и мен :)
Има нещо магическо в подобен тип ритуали и аз много уважавам всеки, който си ги спазва. А и си е доста хубаво нещо да си обуеш за първи път в годината ярко червените гуменки и да се пошляеш с тях просто ей така, без цел и посока. Мда… :)

 
И както казва Рей Бредбъри гуменките олицетворяват „онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана – ледени като снежни тухли. Гуменките – това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата”.  
Компания на червените ми гуменки в разходката прави и неизменният другар в пътешествия и пакости – Бохо. Бохо е един необикновен офлюф – много обича да пътува и да се снима навсякъде. От време на време се чудя дали това не се дължи на известна доза суета, но той ме успокоява с думите: „Не, разбира се, как можа дори да си го помислиш? То е само, за да ти правя компания в снимките”. Усмихвам му се леко недоверчиво, но пък в крайна сметка той е неизменен приятел, така че всичко му е простено :)


Хубаво е понякога да погледнеш собствения си град през очите на един турист. Тогава вдигаш нагоре погледа си и срещаш красиви гледки. Като тази:

 
Много приятна неделна разходка. Крайно време беше.

четвъртък, 18 март 2010 г.

Пролетно БУМ!

Има периоди, в които зацикляш и нищо не може да ти се появи в главата. По време на някой подобен период дори бръмбарите в главата ти тихо бръмчат и не се блъскат помежду си. Само си стоят тихичко, тихичко там и нашепват от време на време разни слова. Опитваш се да ги чуеш, но тъкмо успяваш и си казваш: "Ей, това трябва да го запомня!" и... се събуждаш. Край с чутото от бръмбарите. Някой се опитваше да ми обяснява, че това си е нормална творческа криза, ала за мен си е чисто затишие пред буря :) Направо не ми се мисли какво ще последва. И дано. Но иначе пък нямаше да бъде интересно. 
В такива моменти единственото, което правя е да се моткам из софийските улици и да се наслаждавам на нещата около мен. Пък току виж някоя керемида ми паднала на главата и хоп!... прозрение. А този път лекото потупване по главата не дойде отгоре, а отдолу - буквално. Както си вървя и изведнъж виждам в краката си нещо прекрасно. Виждам късче детство. Късче детска усмивка и още едно от детска мечта. Веднага го предавам тук, за да се разпространи това малко вълшебство и току виж усмихне и някой от вас и превърне днешния ден от поредния работен в прекрасен пролетен с дъх на сладолед, задаващо се с пълна сила лято и усещането, че просто си жив :)

петък, 19 февруари 2010 г.

Моите 100

Все казвам, че човек има нужда от своите мигове, дори и те да са мигове на самота. И аз така. Аз си имам моите сто. Сто мига, в които оставам сама и сто мига, в които затварям очи, усещам себе си и успокоявам душата си. И действат... моите сто...
Сутринта открих миговете на Тим Милър. Неговите 100 всъщност са 365 и са залезите на една година. 365 залеза. 365 мига. 365 пъти, в които слънцето залязва и с отминаващия ден проправя път на надеждата за утрешния. 

петък, 5 февруари 2010 г.

И аз

Ех, че е хубаво да се събудиш така:
 
Ще си го оставя докато той е на път :)

сряда, 3 февруари 2010 г.

Чаша кафе


Животът е като чаша горещо кафе. Горчиво е, но не можеш без него. Тежко е за стомаха и повишава кръвното, ала всяка сутрин копнееш за поредната глътка. Приготвяш го сякаш изпълняваш свещен ритуал, съществувал от хиляди години и нямаш търпение да го опиташ, въпреки че все още е горещо и много добре знаеш, че ще се опариш. На моменти се опитваш да го откажеш, ала само при аромата на някоя случайна чаша кафе около теб отново желаеш да се впуснеш в поредното приключение, съпътстващо всяка нова глътка. И колкото и да си склонен да опитваш различни видове, знаеш, че има само един, който ти пасва като добре ушита ръкавица и това си е твоето кафе. Онова, което обичаш. Така-както-ти-го-пиеш.
Аз обичам капучино.
Той – кафе с мъничко мляко.
А ти?

понеделник, 25 януари 2010 г.

сряда, 20 януари 2010 г.

Летящи прасета :)

Ей туй прекрасно нещо няма как просто да не го споделя, защото много, много, ама много му се радвах, когато го получих от един страхотен човек за повдигане на настроението :)))

Слънцата залязваха. И двете. Гонеха се едно друго над хоризонта и оцветяваха облаците в оранжево, розово и във всякакви неназовани все още цветове. Прасетата летяха ниско – значи пак щеше да вали, а и във въздуха се носеше онзи познат аромат на курабийки, който винаги вещаеше дъжд.
В следващия момент се изви силен вятър, небето притъмня и стихията започна. Заваляха курабийките – орехови, с канела, джинджифилови, с ядки – всякакви видове и форми. Прасетата изгрухтяха в хор и започнаха умело да летят на зиг-заг, избягвайки падащите снаряди и от време на време поглъщайки по някоя вкусна сладка. Най-любими им бяха джинджифиловите – две прасета така се бяха засилили към една от тях, че се сблъскаха, запърхаха паникьосано с криле и се пльоснаха право върху един от кротко пасящите тигри. Това беше Сотир – стар и мъдър тигър, който отдавна беше свикнал с глупостите им.
- К’во правите, бе?! – изръмжа им сърдито Сотир и ги погледна с мъдрите си очи, изпълнени с укор, но и снизхождение, защото все пак не беше забравил какво е да си млад и глупав.
- Ми ние, такова… - започнаха да заекват прасетата.
- К’во такова?! Не виждате ли къде летите! Бати прасетата сте!

понеделник, 18 януари 2010 г.

Да осиновим книга!

Много е лошо, когато от безхаберие, безпаричие или каквото и да е доброволно изтриваме историята си. В случая става въпрос за ценни свидетелства на книжовното ни минало и една инициатива на Националната библиотека и в-к "Култура", които молят за помощта ни да спасим изключително ценни екземпляри. С две думи идеята е да подпомогнем финансово за реставрирането им. Мисля, че инициативата си заслужава наистина.
А тук може да намерите повече информация относно как да стане това.

неделя, 17 януари 2010 г.

Древна мъдрост

"По-добре е да започнеш деня с палачинки, отколкото без".
Мдаааааа, така и направих :)))

вторник, 12 януари 2010 г.

Двама

От една година съм в тази стая в офиса и ги гледам всеки ден. По цял ден са заедно, а сигурно и нощем. Един до друг, подкрепят се и се обичат. Винаги заедно. Когато литне единия, другия го следва. Върне ли се първия, вторият е веднага след него на перваза. Прегръщат се и се целуват по цял ден. И са прекрасни. Двамата заедно. Винаги заедно. Двата гълъба.

Оставям ги тук, за да си ги гледам докато ме няма в офиса за известно време. Да усещам тяхната любов дори и от разстояние. Ще ми е мъчно за тях, че няма да ги виждам всеки ден. Да споделям хубавите им мигове и да знам, че някъде там, дори и изразена в прегръдката на два гълъба, има чиста и неопетнена любов.

понеделник, 4 януари 2010 г.

Уф

Знаех си, че човек трябва да изпробва всичко, което може в този живот. Та и аз така - пробвах да работя, ама това не е за мен, да знаете :)
И в първия ми работен ден от 2010-та година сутринта не се чувствам много ентусиазирана. Добре, че си имам хора около мен, които да ми изпратят ей такива малки нещица за ободряване :)))

Първи понеделник - малко ти е тъпо

Ваканцията, мило, излиза твърде скъпо

Сега седиш на стола - до вчера си лежа

Отваряш първа папка, издишаш през носа


Тежко ти въздъхваш

От чая си отпиваш

Часовника поглеждаш

Искаш да почиваш


Още малко стискай - време не остана

Чая не разплисквай – малко зле го хвана

Запретни ръкави и този ден избутай

А вечерта, спокойно, в леглото ти си кютай