сряда, 24 март 2010 г.

"Мемоарите на една гейша", Артър Голдън

Любопитството е така присъщо на човека, както зеления цвят на тревата. Никой от нас не прави изключение от това правило. Чувството да надникнеш зад завесата и да видиш скрити неща е толкова вълнуващо за нас хората, че някои от нас дори забравят за всичко останало и съумяват да отдадат живота си на това вълнение. Скритите неща винаги са ни вълнували и ще продължават да го правят докато ни има и нас самите. Може би и затова разказът на една гейша е толкова вълнуващ. Жена, обвита в тайнството на общество, съществуващо от стотици години, разказва за живота отвъд бялата маска. 
Много се написа и каза за тази книга, но тя наистина е нещо, което си заслужава да се прочете. И може би не толкова, за да разберем как живеят тези жени, а заради фактът, че книги като тази могат да ни приземят и от време на време да се погледнем в огледалото с различни очи, да осъзнаем, че животът е като водата на течащ поток и единственото, което можем да направим е се отпуснем по течението. Така или иначе понякога мъката, както и красивите неща в живота ни идват сами. И ние не трябва да забравяме това. Както и точно обратното - не винаги ни се дават даром.

"Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе-долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока."

"Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно."

"Често в живота се сблъскваме с неща, които не можем да разберем, защото не сме виждали подобно нещо."

"Тъгата е много странно нещо - ние сме толкова безпомощни пред нея. Тя е като прозорец, отварящ се, когато му скимне. Стаята изстива, но не можем да направим нищо - само треперим. С всеки изминал път обаче прозорецът се отваря все по-малко и по-малко и някой ден се питаме изумени какво е станало с него."

"Нито ти, нито аз знаем каква е съдбата ти. Може никога да не узнаеш! Съдбата не винаги е като увеселение в края на вечерта. Понякога тя не е нищо повече от ежедневна борба за оцеляване."

"Изобщо животът бе, както го наричаме ние, като лук - белиш люспа след люспа и през цялото време плачеш."

"Нещастието е като силен вятър. То не само ни задържа далеч от места, където иначе бихме отишли, а и отнася всичко освен нещата, които не могат да бъдат изтръгнати от нас, тъй че в крайна сметка се виждаме такива, каквито сме, а не каквито бихме искали да бъдем."

"Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха."

"Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия."

понеделник, 22 март 2010 г.

Неделна разходка

Ееееех, най-накрая да дойде и тази пролет! За първи път ми се случва да чакам зимата да свърши, защото много я обичам. Ала този път ми дойде малко в повече. Сега се радвам на усмихващото се слънце и даже вчера с милото извършихме ритуална разходка из учудващо тихите и спокойни софийски улици. Всеки разходи по нещо – аз моите червени гуменки и него, той неговите си летни обувчици и мен :)
Има нещо магическо в подобен тип ритуали и аз много уважавам всеки, който си ги спазва. А и си е доста хубаво нещо да си обуеш за първи път в годината ярко червените гуменки и да се пошляеш с тях просто ей така, без цел и посока. Мда… :)

 
И както казва Рей Бредбъри гуменките олицетворяват „онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана – ледени като снежни тухли. Гуменките – това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата”.  
Компания на червените ми гуменки в разходката прави и неизменният другар в пътешествия и пакости – Бохо. Бохо е един необикновен офлюф – много обича да пътува и да се снима навсякъде. От време на време се чудя дали това не се дължи на известна доза суета, но той ме успокоява с думите: „Не, разбира се, как можа дори да си го помислиш? То е само, за да ти правя компания в снимките”. Усмихвам му се леко недоверчиво, но пък в крайна сметка той е неизменен приятел, така че всичко му е простено :)


Хубаво е понякога да погледнеш собствения си град през очите на един турист. Тогава вдигаш нагоре погледа си и срещаш красиви гледки. Като тази:

 
Много приятна неделна разходка. Крайно време беше.

четвъртък, 18 март 2010 г.

Пролетно БУМ!

Има периоди, в които зацикляш и нищо не може да ти се появи в главата. По време на някой подобен период дори бръмбарите в главата ти тихо бръмчат и не се блъскат помежду си. Само си стоят тихичко, тихичко там и нашепват от време на време разни слова. Опитваш се да ги чуеш, но тъкмо успяваш и си казваш: "Ей, това трябва да го запомня!" и... се събуждаш. Край с чутото от бръмбарите. Някой се опитваше да ми обяснява, че това си е нормална творческа криза, ала за мен си е чисто затишие пред буря :) Направо не ми се мисли какво ще последва. И дано. Но иначе пък нямаше да бъде интересно. 
В такива моменти единственото, което правя е да се моткам из софийските улици и да се наслаждавам на нещата около мен. Пък току виж някоя керемида ми паднала на главата и хоп!... прозрение. А този път лекото потупване по главата не дойде отгоре, а отдолу - буквално. Както си вървя и изведнъж виждам в краката си нещо прекрасно. Виждам късче детство. Късче детска усмивка и още едно от детска мечта. Веднага го предавам тук, за да се разпространи това малко вълшебство и току виж усмихне и някой от вас и превърне днешния ден от поредния работен в прекрасен пролетен с дъх на сладолед, задаващо се с пълна сила лято и усещането, че просто си жив :)