понеделник, 12 април 2010 г.

И цоп в боята :)

Учудващо е как можем да се самозабравим на моменти и да се понесем в онзи вихър на ежедневието, в който забравяме за разни малки и приятни нещица от живота. С цел да се опитам да се измъкна поне за малко от всекидневната вихрушка, напоследък се разхождам из улиците на София с фотоапарат в ръка. И начинанието ми се оказва полезно от време на време, защото попадам на разни изключително весели неща, на които иначе не бихме обърнали внимание :) 
Ето как, например, преди няколко дена попаднах на нещо много усмихващо - някоя палава котка е цопнала в купчината изхвърлен тонер за ксерокс машина и резултатът е този:

 

сряда, 7 април 2010 г.

Нощем

Колко души можеш да срещнеш, докато вървиш нощем по една улица? С колко ли човешки съдби можеш да се сблъскаш по това време? И дали всички те са погубени, за да са на улицата в този час? И има ли значение по коя улица ще минеш?
Ето я, например, проститутката. Изгубената душа по всички параграфи на съвременното „примерно” общество. Тази, която продава себе си и душата си. За пари. Ала не правим ли всички същото нещо в един или друг момент от живота си. Продаваме и себе си, и душата си. Тогава защо тя да е изгубена душа? Защо, след като нашето лицемерие е по-голямо? Без да я идеализирам, разбира се. Тя е проститутка. И все пак…
Продължавам нататък по улицата. Вървя и се опитвам да притихна стъпките си, за да не отекват в тишината…
А ето я и влюбената двойка. И си мисля: дали, ако бяха наистина влюбени, нямаше да са сгушени на някое тихо място и да си шепнат най-прекрасните слова? Тогава чие лицемерие е по-голямо: това на проститутката или тяхното? На „примерните граждани в обществото”, на „влюбените”, на тези, които прикриват всеки един свой недостатък пред другия? Да, може би, ако наистина бяха влюбени, щяха да са на тихо място, сгушени в истината на нощта, където няма лъжа и всяка дума е пламенна и искрена.
Отминават ме и би трябвало да не ме забележат, но го правят. Защо ли?
А аз продължавам нататък. Ето го и просякът. Изгубеният човек. Човек без нищо на този свят и все пак може би с по-чиста душа и от най-богатия. Човек, вкусил силата на свободата и придобил я на висока цена. Цена, платена с желание. И, въобще, колко от нас са готови да я платят? Да платиш цената на свободата, независимо под каква форма се явява тя в твоя живот? 
А ето ме и мен. Там, в отражението на витрината. Поглеждам се и седя дълго пред себе си и моето отражение. Дали това съм аз? Да, разбира се, но този аз, който е достоен за една среднощна разходка по същата тази улица. Задавам си хиляди въпроси, чиито отговори може и никога да не узная. Ала понякога въпросът е по-важен от отговора. Търсенето е повече от намирането. Клише? Разбира се. Ала къде иначе ще е смисълът на живота, ако не в пътя, който извървяваме до целта, а не в самата цел?

четвъртък, 1 април 2010 г.

Яйчицааааа


Рано, рано от зарана
нагласих се аз да стана,
яйчицата да боядисвам
без да се улисвам. 

:))))))