събота, 1 май 2010 г.

Yahweh



Колкото повече го боли, толкова повече човек променя своя праг. Онази граница, след която си мисли, че не може да издържи. Но хората са прави, когато казват, че човек може да свикне с всичко. А "всичко"-то включва и болката. Тогава как разбираш докъде стигат възможностите ти? Как осъзнаваш докъде можеш ти самият да продължиш и къде трябва да спреш? Може би няма друг начин, освен ако не си я преживял и не си преминал своята граница. Няколко пъти поне.
И си мисля: дали оптимизмът не е другата страна на болката? Тази страна, която ни казва, че може би всяко хубаво и истинско нещо бива предшествано от нея? Надеждата бива предшествана от нещастие. Наградата често пъти идва след загубата, а истинската любов - след раздялата. "Винаги има болка преди да се роди дете" казва моя любимец Боно. И е така - винаги страдаш преди да получиш наградата си от тази игра, наречена наш живот. Но там е и смисълът - така оценяваш нещата, които получаваш. Или поне би трябвало да е така... Тогава оптимизмът наистина е другото име на болката. Не мислиш ли, приятелю?
Едно нещо запомних от своите граници: докато няма как да не усещаш болката, има как да не я възприемаш... 

Няма коментари: