четвъртък, 17 юни 2010 г.

Лятна равносметка

Такааа… след известен период дойде време за равносметка на моя списък, който направих преди време, защото когато човек се зарича да направи нещо, в действителност трябва да запретне ръкави и да го направи. Не се шегувам. Не бе, сериозно.
Понякога това се случва веднага, понякога с известно отлагане от страна на въпросния човек, ноооо – да се свърши. Това е. Точка.
Е, добре – докъде го добутах с въпросния ми списък от преди година:
Точка 1 – Спрях да търся оправдания за нещата, които правя и закрачих с бавна, спокойна и сигурна походка по пътеката, която стои пред мен.
Точка 2 – Поуспокоих се със себе си и със своя живот. Е, признавам си, не се дължеше на моите свръхестествени способности, а по-скоро сценаристите се намесиха след като им направих подобаваща забележка и тропнах с крак. Сега се справят по-добре. Пу пу пу.
Точка 3 – Е, тук малко отложих нещата. Сега няма да последва оправдание :)
Точка 4 – Не се научих да спя повече, но пък за сметка на това се научих да извличам повече идеи от сънищата си, което на практика си е по-добрия вариант май.
Точка 5 – Хм… ми… без коментар :)
Точка 6 – Е те тая точка ми разказа играта през изминалата година. Оказа се, че не само ги имам тия усещания, ами се оказват и много верни. Послушах ги няколко пъти и направих добре. БЕЛЕЖКА – Да продължавам да го правя и занапред.
Точка 7 – Една от най-важните. Евстати все още витае около мен и се надявам да продължава така през целия ми живот. 
Ако някой случайно го интересува кой е Евстати, ето (плод на прекрасното въображение на един от най-важните хора в живота ми): 

"Яздех по пътехата, привел гръб над кривокраката си кобила, когато внезапно иззад един от огромните дъбове наоколо изскочи един жираф и ми извика:
- Ей, брато, да си ми виждал някъде по пътеката gsm-а, щото май съм го затрил някъде, докато тичах към къщата на баба ми - старата костенурка Брумхилда. Пък трябва да й звънна, понеже й обещах да съм при нея до 2 часа, а вече минава 3 - погледна той лъскавия си часовник с героично извъртане на шията и изсумтя раздразнено.
Примигнах няколко пъти в недоумение. Първо - по тия географски ширини жирафи нямаше, още по-малко в дъбови гори. Второ - тоя отгоре на всичко говореше, баба му беше костенурка и при мисълта как влиза да си плати сметката за gsm-а в някой благоприличен офис на "Витошка", ми се зави свят и се строполих на земята в несвяст.
Събудих се с писъци - всичко беше наред, просто съм сънувал.
Обърнах се, мляснах по бузата спящата до мен жаба надигнах се и извиках на джуджетата да се размърдат и да направят кафе и закуска, преди да е дошъл еднорогът Евстати за поредната партия табла. Предстоеше един спокоен и обикновен ден."

петък, 4 юни 2010 г.

Размисли в дъжда

В това дъждовно време напоследък няма как да не те връхлетят множество и най-различни мисли. Едни са прекрасни, други не чак толкова. А трети понасят съзнанието ти и го разхождат из живота и нещата в него. Някои от тях ме карат да погледна света друга гледна точка и да се опитам да видя живота през нечии чужди очи. Не винаги успявам, разбира се, но не спирам да се опитвам.
Има една жена, за която съм писала много отдавна ето тук и която всеки път, когато я видя да седи на улицата ме посреща с радостна усмивка. Усмивка, която е устояла на живота, на трудностите и на човешката лошотия. Усмивка, през която все още се чуват песните от един отминал живот. А очите й продължават все така да се усмихват и насълзяват от спомена на една отминала, но не и отишла си любов. Любов, устояла на времето, живота и смъртта…
Наскоро се срещнахме отново и тя ми показа късче от тази любов. Минало, запазено на къс хартия, запазил чистотата на любовта и младостта им толкова години. Много се чудех дали да го публикувам тук, но нека служи за това да не забравяме, че всеки от нас си има история, достойна за уважение, независимо от това в какво положение ни е поставил живота.
Тя ми показа и как нищо не може да отнеме спомените на човека. И гледайки я в очите осъзнах, че единственото нещо, което човек взима със себе си в отвъдното са именно тези спомени. Те са тези, за които си заслужава да живее човек и те са тези, които ще ни помогнат да вървим напред, за да може накрая да се обърнем назад с усмивка.

И ето защо вървя напред. За да създавам спомените си ден подир ден и така докато не дойде денят, в който да се обърна назад и да се усмихна.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Брей


Хм... интересно. 
Аз съм нещо по средата, въпреки че няма такава категория - нормално за мен :)))
А ти?

сряда, 2 юни 2010 г.

Благодаря.


В живота на човек рано или късно настъпва някой повратен момент, който променя всичко. Винаги. Няма случай, в който да не е настъпил такъв момент. За добро или лошо.
Това са моментите, в които Животът ни шамаросва по лицето и ни напомня, че сме смъртни, а пребиваването ни тук е само една малка, много малка част от битието на тази земя – прашинка в световната и човешка история. И тогава е нормално човек да се сепне за миг и да се замисли дали пък нещата, които прави всъщност имат смисъл. Дали случайно няма нужда да се осъзнае наистина и да погледне света наоколо през призмата на здравия разум и спокойното сърце? И да – отново говоря с клишета. За пореден път. Но от друга гледна точка те не случайно съществуват. А от всички най-любимо ми е клишето за прашинката и малките значими неща в този живот. Защото е факт, че малките неща правят живота хубав и те са реално значимите. 
А моето напомняне за живота? Да, и аз го получих и то в най-прекрасната малка форма :) 
И не би могло да бъде по-хубаво, дори и да исках. Ала аз не искам. Това ми е достатъчно. Благодаря.