вторник, 13 декември 2011 г.

"Будистки плаж", Васил Георгиев

Някъде там, в далечината, отвъд мъглата, има един плаж. Място, на което се намира Буда и съзерцава морето. Съзерцава и целия свят. Разхожда се и с всяка стъпка отпечатва словото си върху пясъка. Ако някой мине в този миг, точно преди вълната да отмие стъпките, ще види една пясъчна книга от всичките слова на Буда. Ще долепи ръка до мокрия пясък и ще се докосне до самия будизъм. До един будистки плаж.

А тук в ръцете ми стои един друг, по-различен и все пак будистки плаж. Плаж, в който късчета от нечие съзнание се преплитат и образуват неспирна поредица от думи и усещания. Малки хапки от (не)реалността. Низ от трисекундни кадри*, след които оставаш с едно парещо усещане като от шамар. Някой е привлякъл вниманието ти, събудил е любопитството в душата ти, уловил е съзнанието ти, измъкнал ги е от реалността и ги пренесъл в нереалното. А след това с един замах те е запратил отново в света, където, може би за съжаление, всичко е възможно. И след това отново. И така 25 пъти. Точно толкова са необходими, за да затвориш последната страница. 

А този някой е Васил Георгиев.

Горещо препоръчвам „Будистки плаж”, защото след прочита й със сигурност ще се появи едно „Ами ако?” в съзнанието ви. И то може да бъде реално или нереално. Може да ви издигне или да ви съкруши. Да ви въвлече в един различен свят отвъд мъглата или да ви остави там, където сте били. Решението е само ваше. 

* "В днешните американски екшъни или филмите, които минават за такива, нито един кадър не трябва да трае повече от три секунди." 
  Това не е краят на книгите / Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, взел интервютата Жан-Филип дьо Тонак

понеделник, 12 декември 2011 г.

Факти-макти, Vol.2

Днес ме мъчи някакво главоболие. Странно, но установих, че не се дължи на провежданата стачка на бръмбарите в черепната ми кутия. Следвайки максимата, че "клин клин избива" се отдадох на някаква главоблъсканица (но този път не буквална и не в стената). Та, главоблъскайки се из интернет, реших да ви споделя нещо ужасно важно.
Знам, че много ви интересува и затова ще ви кажа, че стотното число от числата на Фибоначи е 354224848179261915075.
Кой знае, някой ден може да ви потрябва и аз да съм ви спасила живота :)

П.С. - Факти-макти, Vol.1 се намира тук.

понеделник, 5 декември 2011 г.

Вкъщно

Уютно ми е. Топло и чаено. 
Поглеждам през прозореца. Навън е цветно и красиво.
Всичко изчезва за секунди. Остава само уловеният миг.

петък, 11 ноември 2011 г.

Между кориците

Така и така сме на темата за скритите неща, реших да ви покажа какво може да намери човек между страниците на книгите. Буквално.
Навън е студено. Духа вятър. Вали дъжд. Ледените капки мокрят падналите на улицата листа. Есен е. Но не онази топла, златна есен. Навън е студена, неприятна, мрачна и умираща есен.
Вътре е топло. Приятно. Ти седиш на дивана до прозореца. До теб има чаша чай. Поглеждаш през стъклото навън и с радост отпиваш глътка топлота. Поставяш чашата на масата и обръщаш следващата страница на книгата в ръката ти.
След известно време затваряш книгата и без да се усетиш прибираш хартиената опаковка от чая между страниците. Тя остава там и заживява нов живот. Превръща се в част от книгата. Слива се с нея и придобива формата й.
И така до деня, в който някой друг не я намери и не се зачуди кой е поставил опаковка от чай в книга. И най-вече – защо? Дали този някой ще усети вашата емоция? Ще почувства ли топлината, която и вие сте чувствали в този момент? Дали?
Замисляли ли сте се колко много неща биха могли да бъдат скрити и намерени по този начин?
Един търговец на книги със сигурност е. И е започнал да ги събира. Всякакви неща във всякакви книги. Безброй емоции между страниците.
Майкъл работи в семейната книжарница. Търгува със стари книги. Още от седемгодишен прекарва времето си между книгите. Вече е пораснал. Собственик е на семейния „бизнес” и продължава да прекарва дните си сред книгите. И сред техните скрити съкровища.
Един ден решава да покаже нещата, които е намерил и прави този сайт. Впоследствие идва идеята и за книгата.

Сърдечно ви препоръчвам да се отбиете на сайта и да разгледате неговата съкровищница.
Кой знае, следващия път, когато попаднете на подобно съкровище, може да го запазите и вие. 

Снимките са от страницата на Майкъл: http://www.forgottenbookmarks.com

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Съдържанието на един сейф

Оказва се, че всеки един от нас може да крие някакви скрити заложби. И като казвам скрити, имам предвид наистина скрити. Заключени в сейф, за чието съществуване никой не знае. 
Наскоро четох статия за една съвсем обикновена детегледачка, която в свободните си дни е обикаляла по улиците и е снимала със своя фотоапарат. И никой нямаше да знае за съществуването на огромния й архив от кадри, ако случайно един друг човек не искаше да напише книга. В търсене на кадри за нея този човек попада в заложна къща и вижда няколко кашона, пълни с непроявени черно-бели филми. 
И какво се случва? Въпросният 29-годишен Джон решава да купи кашоните с надеждата да намери кадри за своята книга. 
А какво не се случва? Джон не намира кадри за своята книга. 
Вместо това попада на творчеството на една никому неизвестна жена. На една бъдеща легенда, както се очертава, защото вече галерии и музеи от цял свят се избиват, за да излагат нейните творби. 
Вивиан Майер. Така се казва тя. 
До скоро никой не беше чувал името й. В това число и аз. И като един огромен почитател на уличната фотография бих наредила мис Майер сред редиците на Картие-Бресон и Брасай. Че и на още доста. Със своя непретенциозен стил покойната мис Майер би издухала доста гръмки имена във фотографията. 
А коя е тя? 
Родена е през 1926 година в Ню Йорк. Израстнала във Франция. След години се връща отново в Голямата ябълка и накрая попада в Чикаго, където 40 години работи като детегледачка. Общо взето една съвсем обикновена житейска история, която крие зад себе си един съвсем необикновен талант. И като капак на всичко талант, който дори самата Вивиан не признава. Затова прилежно прибира всеки един изщракан филм в сейф. И така до деня, в който вече не може да плаща таксата за него и цялото й скрито съкровище попада в онази заложна къща. Останалото е история. 
Както казва любимият ми герой Форест Гъмп: „Животът е като кутия с бонбони. Никога не знаеш какво ще ти се падне.” 
Затова дерзайте. Вадете скелетите от килера и давайте смело напред преди да е станало твърде късно. 

Кадрите са от официалния сайт на Вивиан Майер:

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

"Дванайсет странстващи разказа", Габриел Гарсия Маркес

Каквото и да си говорим Маркес си е Маркес. Ей тук съм споделила мнението ми за него. Повече няма да ви досаждам да обяснявам колко е готин и велик. Щото е такъв, де.
След  доста години на очакване най-накрая си имаме негово ново българско издание. Аз, разбира се, веднага се втурнах в първата възможна книжарница и гордо си го закупих.
„Дванайсет странстващи разказа” на издателство Лъчезар Минчев.
Още от заглавието всичко си ми дойде на мястото.  А след прочита на разказите (всичките дванадесет), вече със сигурност всичкото и мястото се бетонираха в мен. 
А самите разкази са като приказка. Всеки един от тях е изключително въздействащ сам по себе си. Затова се и чудя какво да препоръчам на следващия читател-пациент.  Дали да ги приеме еднократно и в голяма доза или бавно по един на ден. Аз направих второто, защото всеки един от тях те заковава в оная магнетична реалност, в която може да те запрати само този странен колумбиец и след това ти трябва известно време да се завърнеш на този свят. Да се съвземеш и да осъзнаеш, че простотата, която се крие в разказите на Маркес, всъщност е ядрото на нашата вселена.
Останалото го оставям на вас.
А защо дванадесет, защо странстващи и защо разкази ще разберете от самия Маркес, който започва обяснението си така:
„Дванайсетте разказа в тази книга написах през последните осемнайсет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяха журналистически бележки и сценарии за филми, единият от които за телевизионен сериал. Друг разказах преди петнайсет години в едно интервю, приятелят ми го записа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това бе изключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори само за децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разберат отсега колко неутолим и изгарящ е писателският порок.”

понеделник, 17 октомври 2011 г.

За странните занимания на писателите

Не знам за вас, но аз определено съм изпадала в ситуация, в която съм си била главата в стената и съм се чудила какво правя с този мой живот. За къде съм се запътила и какво ще правя през това време. Ей такива работи.
И с оглед здравословното ми състояние и запазване целостта на черепната ми кутия, бързо бързо се обръщам към биографии на разни известни хора, които са намерили пътя си и са постигнали разни невероятни неща. Така се вдъхновявам, защото доста голяма част от тези хора, да не кажа всичките, преди да стигнат до повратната точка в живота им, след която вече могат да служат за вдъхновение на такива като мен, са се занимавали с някакви други не чак толкова велики неща :)
Ето, например, с какво са се занимавали някои известни писатели преди да станат такива. Добре, че им е дошъл акъла в главата, защото без техните творби щяхме да сме за никъде.  
Стивън Кинг, например, е бил чистач в гимназия. Той е типичен пример за това как трябва да извличаме положителното от всяка ситуация, защото съм сигурна, че този му опит е помогнал за написването на „Кери”.
Джон Стайнбек е работил в рибарник на езерото Тахо. Положителното тук е, че по време на организираните от него обиколки на езерото, срещнал първата си съпруга Карол Хенинг.
Уилям Фокнър е бил началник на пощенска служба. Виж, за тази позиция не мога да разбера кое му е положителното :)
Откъдето и да го погледнеш Джек Лондон си е бил направо крадец или по-романтично казано „стриден пират”. Крадял е стриди от големи производители и ги е продавал на пазарите в Оукланд. Доста вдъхновяваща „професия”.
Странното решение на Кен Киси да печели пари ме заби в тъча. Излиза, че „Полет над кукувиче гнездо” си има реална причина да се появи на този свят, защото господин Киси се е подлагал на психо експерименти в ЦРУ в началото на 50-те години на ХХ век. При това доброволно. Край на коментара.
Уилям Бъроуз пък е бил унищожител на хлебарки и други гадинки в Чикаго. Дано да му е помогнало, защото на гадинките със сигурност не е.
А Джоузеф Хелър е чиракувал на ковач. Добре че не си е треснал главата с някой чук.
Кърт Вонегът, от своя страна, е бил един доста негативен герой. Продавал е коли на Кейп Код. Добре, че поне не са мили само коли, ами SAAB иначе нямаше да го харесвам.
Със сигурност има и други истории, но и тези са достатъчни да вдъхновят деня.
Мисля си колко е хубаво, че ги има тези и още много хора да ни дават добър пример, защото иначе щяхме да си останем само с едното биене на главата в стената, което откъдето и да го погледнеш си е доста болезнено занимание.

петък, 30 септември 2011 г.

Есенно

Е, това е. Вече официално мога да кажа, че за съжаление на всички ни, есента дойде. Не, защото настъпи астрономическата. Не. Аз, като всеки непорЕснал човек, си имам съМсем мои си критерии за смяната на сезоните.
Истинската есен настъпва, когато ритнеш първия кестен по улицата.
Като дете се опитвах да ги заобикалям и така минаваше целия октомври без да отбележа началото на есента. Накрая кестените ставаха толкова много по улицата, че неволно ритвах някой и веднагически изпадах в онази край-на-лятото-какво-ще-правя-сега по детски почувствана тъга.
Първият кестен е ритнат, дами и господа. Стягайте шейните и палтата :)

понеделник, 19 септември 2011 г.

Нелсън Мандела, "Разговори със себе си"

Нелсън Мандела. Човек, вдъхновяващ сам по себе си. Човек, чиито думи могат да накарат кожата ти да настръхне. Въплътил в себе си безброй качества, достойни за уважение и възхищение.
В момента чета една негова книга – „Разговори със себе си” (Nelson Mandela, Conversations with Myself). За съжаление книгата все още няма българско издание. Факт който надявам се скоро ще се промени.
Предговорът на книгата е написан от президент Барак Обама. Въпреки грандиозното име, не бих могла да кажа, че тази част от изданието представлява някакъв литературен шедьовър. Но може би това е и целта. А и президентът си има и друга работа, все пак :)
Самата книга, обаче, е друго нещо. Четиво, което абсолютно задължително би трябвало да присъства в библиотеката ви. Защо? Защото чрез него можеш да проникнеш в съзнанието на Нелсън Мандела. Да станеш съпричастен на всичките му усещания по време на затворническия му престой, на политическата му кариера и на живота му въобще. Можеш да видиш не само образа, но и човека Нелсън Мандела. Да разбереш чувствата и мислите му, силните и слабите му страни. Защото дори в своята слабост, той отново е един истински вдъхновяващ човек.

"Затворническата килия е идеалното място да се научиш да познаваш себе си, да изследваш често и реалистично процесите на собствените ти разум и чувства. Оценявайки прогреса ни като индивиди, ние се концентрираме повече върху външни фактори като социално положение, влияние и популярност, богатство и ниво на образованието. Те, разбира се, са важни за оценката на нечий успех в материално отношение и е напълно разбираемо, когато много хора се стараят да постигнат всички тях. Но вътрешните фактори биха могли да са много по-решаващи в преценката за развитието ни като човешки същества. Честност, искреност, откровеност, смирение, щедрост, липса на суета, готовността да служиш на другите – качества, които лесно се достигат във всяка душа – са основата на нашия духовен живот. Развитието на качества от този род би било немислимо без сериозна интроспекция, без да познаваш себе си, твоите слабости и грешки. Поне, ако не друго, килията ти дава възможността всекидневно да се вглеждаш в цялото ти съществуване, да преодолееш лошото и да развиеш всичко това, което е добро в теб. Редовна медитация, например около 15 минути на ден преди лягане, би могла да бъде много плодотворна в това отношение. Първоначално може да ти се стори много трудно да посочиш негативните черти в твоя живот, но на десетия опит би могъл да получиш богато възнаграждение. Никога не забравяй, че светецът е грешник, който не спира да се старае."  

Из писмо до Уини Мандела в затвора Кронщадт, 1 февруари 1975г.

неделя, 11 септември 2011 г.

Гостенка

- Добър вечер - каза ми тъгата.
- Добър вечер - поздравих я.
Бе дошла неусетно и седна на дивана до мен. Погледна в тъмнината навън, после към мен. Поседя мълчаливо известно време, след което ме попита:
- Е?
- Е, какво?
- Какво ще правим с теб?
- Нямам представа. Предполагам, че ти трябва да ми кажеш. Не си ли ти тази, която дойде на гости?
- Да, но ти си домакинът. Нямаше да съм тук, ако не ме бе поканила.
Вместо отговор й се усмихнах. Прегърнах я и я притиснах до себе си. Не можех да я пусна. Или не исках. 
Останахме мълчаливи в тъмнината на едно отиващо си лято.

петък, 26 август 2011 г.

За Вселената и други работи

По принцип се имам за човек, който разбира от намеци. Това по принцип. В частност се оказва, че Вселената се счупи да ми прави намеци, обаче кой да види. Мира се е втурнала в разни планове за пътувания и не обръща внимание на нищо.
Решаваме ние в един прекрасен ден да отидем на море и почваме с усмивка да стягаме багажите. Междувременно, обаче Вселената има други планове за нас и почва любезно да ни обяснява и да ни намеква, че тая с наш`те намерения общо взето няма да я бъде.
Ние: „Не – ще се пътува”.
Вселената: „Абе аз що не ви…”
И общо взето в последните дни се нареждат едни „прекрасни” и също така „случайни” случки вкъщи, които по принцип биха извадили очите и на слепец, но ние явно сме друга работа.
Първо се развали пералнята. „Няма нищо – казваме си. – Ще извикаме майстор, когато се върнем.”
Второ се развали колата. Ние отново обнадеждени, че имаме изход решаваме да пътуваме с другата кола.
Вселената, обаче решава, че ние сме общо взето… ми… тъпанари и от своя страна предприема крути мерки, които се изразяват в открадване на портфейла на милото, където за наше голямо съжаление се намират всичките му документи, включително и тези за резервната кола.
Споглеждаме се ние така влюбено по съпружески и задружно решаваме, че МАЙ не трябва да пътуваме.
„Добро утро, тъпчовци!”, общо взето се провикна Вселената и след това взе нещата в свои ръце, вследствие на което:
 
А: Викам аз майстор за пералнята и момчето си идва съвестно да си свърши работата. Ху`у, ама то какво да свърши – съоръжението си работеше идеално, а аз се червях пред майстора като за световно.
Б: Палим колата на другия ден и тя съвсем любезно ни съобщава чрез компютъра си, че всичко й е наред.
В: Обаждат се на милото, че са му намерили портфейла с ВСИЧКИ документи.

Изводът от цялата работа общо взето е следния:
Вглеждайте се в знаците преди Вселената да ви тресне по главата и да ви напомни, че вашите планове всъщност не важат. 
И, също така, вече не се смятам за човек, който разбира от намеци :)

петък, 19 август 2011 г.

За пералните и хората

Напълно съм съгласна с факта, че в този живот трябва да си има човек за всичко и всеки да си знае занаята. Иначе се случват неща от сорта:

-         Добър ден, пералнята ми не работи.
-         Добър ден. А почистихте ли филтъра?
-         Кое?

Гореописаното си е съвсем истински разговор от съвсем истинското ежедневие на една съвсем неразбираща от перални жена. Общо взето знанията ми по „пералниката” (разбирай наука за пералните, която ако не съществува, със сигурност трябва да почне да го прави) се изчерпва с това да пусна прането вътре и после да го извадя съвсем чистичко. Което, като се замисля си е постижение :)

сряда, 3 август 2011 г.

Черно-бяло и нищо друго

През последните дни съм в особено настроение. Опитвам се да си изясня някои неща за живота, за хората около мен. Опитвам се да виждам нещата в черно и бяло. Този път не искам сиви тонове. Не искам разфокусирани изображения.
И колкото повече се опитвам да видя хората около себе си в два цвята, толкова повече в съзнанието ми изникват образите, създадени от един от любимите ми фотографи. Образи толкова искрени, толкова реални, че сякаш можеш да проникнеш отвъд екрана, отвъд хартията и да се докоснеш до тях. Лица, които разказват живота си в един миг. Очи, които проникват в твоя живот и остават трайни следи. Очите на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Чарли Чаплин, Кисинджър, Айзенхауер и много, много други.
Понякога имам чувството, че е отснел целия значим народ за 20 век. 
За мен само един човек може да снима ръката на скулптор или огромния белег върху гръдния кош на Анди Уорхол и да нарече тези фотографии портрети. И те да са напълно достатъчни, за нас да разберем същността на човека, стоящ пред обектива.
Да, само един човек може да направи това и той е Ричард Ейвидън.
Ейвидън е роден през далечната 1923 година в Ню Йорк.
За кратко време се записва да учи в Колумбийския университет. Но не след дълго време решава да се отдаде на фотографията. Започва да снима с подарения от баща му Rolleiflex и останалото е легенда, както се казва.
Светът на фотографията щеше да е загубил изключително много, ако Ейвидън беше решил да завърши образованието си или да поеме по стъпките на баща си – да притежава универсален магазин. За негово и наше щастие нито едно от тези неща не се е случило.
И до ден днешен не мога да сравня портретите му с тези на когото и да било друг, просто защото няма подобни изображения. Стилът му е уникален. Гениалността на неговите фотографии се крие в тяхната простота. Черно-бели образи на бял фон. Единственото нещо, в което окото на зрителя може да се изгуби са образите на моделите му. Това е и единственото, от което имаме нужда. Честни, откровени и искрени портрети. Образи, в които няма място за нищо друго, освен щурата физиономия на Дали, втренчения поглед на Пикасо и закачливата усмивка на Чаплин.

„И един ден да мине, през който да не съм направил нещо, свързано с фотографията усещам, че сякаш съм занемарил съществена част от съществуването ми. Сякаш съм забравил да се събудя. Знам, че случайността, която ме превърна във фотограф направи живота ми възможен.”
Фотографиите са от официалната страница на Фондация Ричард Ейвидън.

четвъртък, 21 юли 2011 г.

Късчета живот...

... се преплитат в прекрасна лятна нощ. Гонят се в мен и разпиляват се в усмивка.
Рецината със своя дъх обвила е прегръдката на минало и настояще. А те, прегръщат се в здрача...
Късчета живот, мъничко тъга, любов на килограм и щипчица усмивка. 
Прекрасен рожден ден... 
По-хубав не можех дори да си измисля.