четвъртък, 31 март 2011 г.

Детство мое


Вчера едва ли не ритуално връчих на малката моето детско Барби. Открих го случайно в куп със стари неща и веднага й го дадох. Тя, разбира се, още не осъзнава огромното значение на тази кукла, защото е само на 10 месеца, но пък ужасно й хареса да дъвче краката на нещастната Барби, преживяла някъде около двадесетина години.
Цели 20 години имам тази кукла. Направо не е за вярване. И като се сетя какво означаваше тя навремето. Колко ли са ме гонили момичетата от квартала, за да им дам да си играят с „туй нящо”, както казва един приятел. Че това си е направо една епоха. Ерата на Барбитата. Истинските. Не тези, които сега се разхождат по улиците.
Прекарвала съм цели часове, за да й шия дрехи, да пригодявам разни пособия за нейния уютен дом и още колко ли безброй дни в мечти за един Кен, който така и не получих по стечение на обстоятелствата. За тези, които не помнят онези легендарни времена: Кен е официалният мъж на Барби. Или поне беше така навремето, сега не знам как е.
Гледах малката как й дъвче краката и й разпердушинва косата само както тя може и ми стана едно такова носталгично. Ама много. Понякога ми се иска да имам машина на времето, за да мога да се върна назад. Не да остана, но мъничко да погледам. Да си припомня какво беше. Да усетя отново мириса на бухтичките на баба или палачинките на дядо. Да мога отново да потичам по полето на село или да се метна от водопада в реката. Само мъничко да погледна в онова прекрасно детство, за да се заредя отново с детско чувство и енергия. Да си припомня, че светът не е толкова сериозен, колкото ние си мислим и че „спасение дебне отвсякъде”.
Може и да не е цяла машина, ако това би затруднило сценаристите. Може и да е едно прозорче, през което да надничам от време на време.
И така мечтаейки си за моето прозорче, получавам почукване с молив по главата от въпросните сценаристи. Поглеждам ги аз учудено и те задружно ми посочват нещо с моливите си в ръка, подкашляйки се тактично. Решавам да проследя посоката и очите ми попадат на нещото, което ми сочат. Усмихвам се на видяното и разбирам какво имат предвид. Всъщност, те така благосклонно вече са ми пратили моето прозорче, през което да поглеждам от време на време към детството си и което да ме зарежда с чиста детска енергия. Това прозорче си има име и се казва Анна :)

понеделник, 28 март 2011 г.

Неделно размотаване

Най-накрая имахме един свободен ден, през който решихме малко да се размотаем с колата, колкото да видим табелката за край на София. Тази гледка много ни липсваше и вече доста ни беше хванал секлетът да си стоим в града. И такааа, взехме бебето и колата и стрък-врък до Пловдив. Беше много хубав ден с още по-хубаво и дългоочаквано пролетно време.
За пръв път стигам толкова бързо до Пловдив. Сигурно, защото се бяхме настроили за пътуване до морето, едва ли не. Зарязахме набързо Бети (колата) и хайде към стария град. 
 Обаче, трябва да кажа, че навремето въобще не са мислили за бебешки колички като са го правили този стар Пловдив :) Много е трудно с въпросното нещо по огромните павета на града, обаче ние сме си идиоти, та и това не ни попречи особено много. Виж аз бях доста интересна гледка с бебе в едната ръка и голям фотоапарат в другата, което си беше направо за снимка. Добре че не се намери никой да отрази това чудо на природата, чиято сянка изглежда ето така:
 По принцип носим Бохо на път с нас, обаче сега го забравихме и добре че в антуража на малката присъстваше и Либа. Та, ето – Либа в Пловдив :)

 Срещнахме един застинал във времето художник. Не ни разказа особено много неща. А и тези, които ни каза, ще ги запазя в тайна :)
Малко шарено късче българска култура:
И така. Хубав следобед и лека разходка извън София. Най-накрая. Времето се затопля, вече нямаме работа и уикендите ще са си за нас, пък!  

събота, 26 март 2011 г.

На тъмно

На тъмно си е доста приятно и не е толкова страшно.
Има много неща, които биха могли да се свършат. Може да седнеш на терасата и да пийнеш едно или пък да си помечтаеш като гледаш нощното небе. Да направиш вечерна разходка или да се съберете с приятели. Бихте могли да почетете книга на свещ или просто да си отпочинете от изминалия ден. Може да играете на някоя настолна игра с децата или да се излежавате с любимия човек, а може и не само да се излежавате :)
Абе въобще има толкова много неща, които могат да се правят на тъмно и всичките са приятни, затова да не забравите да изключите лампите довечера точно в 20:30 часа :)
Приятно изкарване!

четвъртък, 24 март 2011 г.

С дъх на канела

Чудя се защо хората не определят живота си с някакъв аромат? На билки, например. Или подправки.
Всички се определяме с цвят или вкус. А защо не с аромат?
Мисля си, че ако трябва да определя моя живот с някакъв аромат, то той ще бъде с дъх на канела.
А твоят какъв ще бъде?

сряда, 23 март 2011 г.

Let go

Във Вселената съществува едно основно житейско правило, което следва да бъде спазвано и което аз съответно не го правя. Както обикновено. Знам за него, съветвам приятелите си да го правят, но опре ли ножът до моя кокал и положението си става: „Е, да де, ама…”. Сигурна съм, че повечето от вас разбират за какво става въпрос. Това да даваш съвети на другите, а ти самият да не ги спазваш май си е друго житейско правило или по-точно антиправило. Но това е друга тема.
Та, говорех за въпросното правило, чиято транскрипция от английски гласи следното: Просто „лет гоу”! Демек „отпусни се”. Смисълът е следния: когато някоя част от живота ти не върви и адски много си зациклил на едно място, единственото нещо, което можеш да направиш, за да потръгне всичко, е да се отпуснеш. Да забравиш. Да не обръщаш внимание и да оставиш нещата да вървят по собствения си път, на собствен ход и т.н. С други думи да оставиш Вселената да си свърши работата. Тя си знае най-добре. И, когато това стане, обикновено нещата почват да се нареждат от само себе си и се чудиш как не си видял отговора по-рано. Врътката тук е, че ако не се беше оставил в ръцете на Вселената, никога нямаше да видиш отговора, защото от голямото зацикляне виждаш треската, а не гората.
Абе, колкото и трудно да звучи понякога, просто остави ума си на спокойствие за известно време и не го затормозявай с въпросната ситуация. И някой хубав слънчев ден ще чуеш един тих шепот на твоето подсъзнание, което предава думите на Вселената. А чуеш ли го, ще знаеш вече и какво да правиш. Ето това е. Проста, но ефективна работа!
Е да де, ама Мира е инат и то какъв. Чак до мозъка на костите си. Ужасна работа. Добре, че инатът си има и добри черти, че иначе щях да го закъсам отвсякъде.
И такааа, сега сядам на дивана, отпивам глътка чай и почвам да се летгоувам. Не бе, честно. Ей сега, само да свърша още едно-две неща и почвам.  

неделя, 20 март 2011 г.

За Питагор, покривките, катетите и хипотенузите

Е, това е – само аз и милото можем да сме толкова шантави, че да употребим висша (за мен) геометрия при… покупка на покривка. Дам, точно така – покривка. Цялата история се крие в това, че на мен ми беше важно диагоналът на съответната покривка да ми съвпада с масата (а това защо не ме питайте, не знам - женска му работа) и тъй като покривката си беше (и още е) чист квадрат, трябваше някак си да изчислим колко е дълга по диагонал. И това само, защото в магазина не ни дадоха да отворим опаковката. 
Та, разделихме покривката (да не се приема буквално) на два равнобедрени триъгълника и от там се сетихме за прочутата Питагорова теорема, а именно - сборът от квадратите на дължините на катетите е равен на квадрата на дължината на хипотенузата. От там става ясно, че след като всеки катет е по 1м, то квадратът на хипотенузата е 2. После само трябваше да открием корен квадратен от 2 и разбрахме колко е дълга хипотенузата, съответно диагоналът на покривката. В случай, че и вие се чудите – той е 1,41 м, което си ме устройваше идеално и пасва още по-идеално на масата вкъщи.
Това ви го пускам за информация, в случай че решите да си купите покривка и в магазина не ви дадат да отворите опаковката, пък на вас изключително много ви трябва да знаете колко е дълга по диагонал (но само, ако е квадратна). Защото, нека да си го кажа, ако не ме устройваше диагоналът, въобще нямаше да я взема тая покривка, да знаете. И още нещо да знаете - милото явно е най-търпеливият човек на света :)
Та такива ми ти работи, шматкава работа :)

петък, 18 март 2011 г.

After the rain has fallen


After the rain has fallen
After the tears have washed your eyes
You'll find that I've take nothing, that
Love can't replace in the blink of an eye
After the thunder's spoken, and
After the lightning bolt's been hurled
After the dream is broken, there'll
Still be love in the world

Дъжд

Колко е хубаво човек да си стои вкъщи, когато навън вали. Да слуша капките по прозорците. Сякаш се чуват хиляди малки падащи звезди.
И всяка капка може да бъде сбъднато желание. 
Какво да си пожелая тогава? Бързо, бързо – да не изчезнат от прозореца! Ето, сега… готово – пожелах си. А ти?

вторник, 15 март 2011 г.

Eдин живот

В момента чета биографията на Маркес. Да – Габриел Гарсия Маркес. Същият. Напоследък се оказва отново много модерно да четеш книги на големи имена, но пък не чак толкова да видиш какво стои зад историята им. Ето защо аз се захванах с тази биография. До скоро или по-точно до тази книга биографиите не са били в задължителния ми списък от непременно-трябва-да-прочетеш-тези-книги, но въпросната книга е много приятна.
Малко по-дълга е от необходимото, особено за майка, която се опитва да балансира с книга в една ръка и бебе в другата. Сега разбирате защо напоследък се спирам на тънки, съответно леки (в буквалния смисъл) книги. Но реших да я прочета, защото Маркес е един от любимите ми автори и не, защото е модерен и най-вероятно винаги ще бъде такъв, а заради онази магия, която съществува в неговите писания. Официалното наименование е „магически реализъм”, аз пък казвам реален магизъм (ако въобще съществува такава дума). 
Маркес е автор, който може да те изкара със силен шут от реалността и да те вкара в магическия си свят само с едно движение. В света, където всичко е възможно и въпреки това изглежда съвсем обикновено реално. Има изключително тънък хумор, който може би само жител на Южна Америка би разбрал, а за нас, непросветените европейци, остава само да се надяваме да влезем в час.
След прочита на книгата мога да кажа само едно: още повече харесвам Маркес. Не, защото разбрах къде е роден, как е израснал или къде и как е живял, а защото се оказва, че след 17-годишен упорит труд да се напише настоящата книга, авторът все още не може да разбере напълно цялата истина за живота на Габриел Гарсия Маркес, този непознат колумбиец с магическо въображение. И, защото, най-голямата движеща сила в живота му е неговият инат. Чудесно. Искам и аз така.
В крайна сметка, дали препоръчвам тази книга или не, зависи най-вече дали имате сили да я носите, защото е доста тежка (буквално) :)
Приятно четене!

понеделник, 14 март 2011 г.

Там...



Искам да ходя по улици без име и без посока. По улици, по които не можеш да се загубиш повече от сега. Не можеш да отидеш там, където вече си. Не можеш и да се върнеш там, където някога си бил.
Искам да ходя по улици без име и без посока. Да стъпвам в снега и веднага след това върху пролетната трева. Да дишам утринния въздух на летния ден и ледения дъх на зимната вечер. Да скачам нависоко и да се мятам в дълбокото. Да отида там, където никога не съм била и да тръгна от там, където някога стоях. Да ходя и да тичам едновременно.
Искам да ходя по улици без име и без посока. Да се върна там, откъдето тръгнах и да отида там, накъдето бягам. Да се загубя, за да се намеря отново и да се намеря, за да се изгубя веднага след това.

сряда, 9 март 2011 г.

Бззз...

Да пускат вече топлото, че разни ей такива мисли ми се мъдрят из главата:

вторник, 8 март 2011 г.

Коледно по никое време

Зимата си отива, но аз пък съм в коледно настроение по никое време, защото тези дни майка ми откри едно мое писмо до дядо Коледа от преди сто години. Добре де, може би не са чак сто :)
Искрено се зарадвах и за секунди се пренесох отново на пода вкъщи, когато писах въпросното писмо, а навсякъде около мен бяха насипани листчета и химикалки, за да послужат в тежката задача. Спомням си и колко трудно ми беше да определя кои точно да са въпросните САМО три желания :)

неделя, 6 март 2011 г.

Вечерята

Той беше неуязвим. За него неуязвим означаваше да бъде над всичко и всички. И той беше. Беше на върха и обичаше да е там, независимо, че на най-високото място бе сам.  
Много време му отне, за да стигне дотук. Общо взето целия му съзнателен живот. А най-вероятно и преди това е поемал несъзнателно по пътя, играейки си с другите деца. Всяка негова стъпка, всяко дело и всяка дума бяха с определена цел – за да стигне дотук. И той стигна. Беше постигнал всичко, което искаше, но въпреки това от известно време сядайки вечер да пие от 20-годишното си уиски пред камината, една мисъл бавно се надигаше в главата му и му поставяше все един и същи въпрос. За какво беше всичко това? Или по-точно: за кого?
Не беше изживял някакво религиозно откровение или нещо подобно. Не. Ала наблюдаваше всички около него. Всички приятели, а дори и враговете си. Всички те създаваха семейства, приятелства или най-общо казано имаха някого, с когото да споделят постигнатото си. Или просто споделяха постигнатото си в живота с друго човешко същество.  
Но, от друга страна, защо му беше да го споделя? Нима не се бе борил целия си живот, за да оцелява? Нима не бе искал всичко за себе си? Тогава защо сега нещо му липсваше? Тази мисъл не го напускаше в последно време и той реши да я изгони по някакъв начин. Да, той нямаше нужда от никого. Защото той имаше всичко. Животът му бе идеален и нямаше нужда от допълнителни усложнения, породени от това да спазва правилата на обществото.
Една вечер, докато седеше пред камината в хола си, чу някакъв странен шум. Идваше откъм кухнята. Първоначално си помисли, че му се е причуло, но след няколко минути шумът се повтори. Необяснимо защо го обзе страх. После се ядоса на себе си – та той не се страхуваше от нищо, камо ли от някакъв шум в кухнята му. Няма как да е крадец, защото имаше охранителна система, която имаха само най-добрите банки. И все пак…
Стана и бавно тръгна към кухнята, за да провери откъде идва шумът. Когато се приближи, ледени тръпки побиха тялото му – лампата там светеше. Той не помни да я е палил, а и кухнята е помещението в къщата, където най-малко влизаше. Имаше си прислуга за тази работа. С всяка крачка към непознатото страхът го обземаше все повече и гневът от това напускаше тялото му.
„Добре, мисли рационално. Няма как да има някой в къщата. Щях да видя на екрана на алармата.” – ала сякаш и сам не си вярваше. Страхът го караше да се съмнява сам в собствените си думи. И когато стигна осветеното помещение, дъхът му спря. На масата в кухнята с гръб към него седеше мъж облечен в черно и вечеряше.
-         Какво, по дяволите, става? Кой си ти?
-         Аз ли? Никой.- отговори непознатият.
-         Моля? – той побесня от получения отговор.
-         Точно така. Никой. Или пък може би не. Ти ще кажеш.
-         Абе, ти нормален ли си?
-         Не знам. Нормален ли съм?
-         Виж какво, сега или се омиташ от тук, или се обаждам на полицията!
-         На твое място не бих го направил.
-         И защо, ако мога да попитам?
-         Защото ще пропуснеш възможността да промениш съдбата си.
-         Моля?!?
-         Чу ме.
-         И как ще стане това?
-         Като разговаряш с мен.
-         О, така ли, не знаех! Ами заповядай в хола пред камината. Искаш ли чаша уиски?
-         Не, благодаря. Не пия, когато съм на работа.
-         Не пиел, когато е на работа! Виж какво, писна ми! Омитай се от тук!
-         А на мен ми писна да не ми обръщат внимание. Вие хората сте изключително странни или глупави. Така и не мога да се реша кое от двете неща е. Все се стремите към някакво съвършенство и когато го постигнете, пак ви липсва нещо. А никога не обръщате внимание на смисъла да сте тук. Виж какво, нека да се разберем така: дай ми 15 минути време да поговорим, пък после ще решиш какво да правиш. Съгласен?
-         И защо бих се съгласил на такова нещо? Та ти ми изглеждаш напълно луд. Защо бих пуснал непознат луд мъж в къщата си?
-         Ти не си ме пуснал. Сам влязох.
-         Още по-зле.
-         Дали?
-         Моля?
-         Както и да е. Промених решението си. Нека да отидем в хола и да опитаме от онова твое 20-годишно уиски.
Той замълча за миг или по-скоро онемя. Откъде непознатият знаеше, че в момента пие подобно уиски? Какво да прави? Започна да го обзема чувство на безпомощност. Дори да се обадеше на полицията, на тях им трябваше някакво време да стигнат до тук, което оставяше на непознатия достатъчно време, за да го убие. Постепенно усети как страхът се просмуква във всяка фибра на тялото му. И реши да го покани в хола и да види накъде ще отидат нещата. После се замисли върху нещо, което мъжът в черно бе казал. „Вие хората”. Какво имаше предвид с това? За секунда една мисъл премина през съзнанието му, но той я прогони като невъзможна още преди да успее да я осмисли.
Седнаха пред камината и за известно време мълчаха и гледаха пламъците. Пръв заговори мъжът в черно:
-         Е, няма ли да ме попиташ дали е истина?
-         Кое?
-         Много добре знаеш кое. Питаш се дали е възможно наистина да съм аз.
За миг изстина. Дали бе възможно непознатият да чете мислите му или по-скоро беше отгатнал какво си мисли. Бавно същата онази мисъл започна да се надига в съзнанието му и да го обгръща целия със студените си пипала. Сякаш започна да стяга хватката си и го остави без дъх.  
-         Ти? Не разбирам за какво говориш. – опита се да звучи възможно най-спокойно, ала усещаше, че с всяка дума издава страха, надигнал се в него до неузнаваемо ниво.
-         Нека да направя нещата по-лесни за теб. На вас явно трябва да ви се обяснява като на деца. Да – наистина съм аз. И да – дошъл съм за душата ти. Но, както всеки път обяснявам, има начин да си тръгна с празни ръце. Не съм толкова лош, колкото ме изкарвате от векове насам. Ето как стоят нещата: живееш по един определен начин, който ти си определил за добър. Само че проблемът стои в това, по чий аршин мерим. Тоест твоя, моя или на Другия. Напоследък целият ви род го е позакъсал малко и съответно се озовавате на среща с мен. Но, за да бъда напълно честен с вас, обикновено ви давам по един последен шанс. И сега е твой ред. Така че какво избираш – да си поговорим или да си тръгна? Но имай предвид, че тръгна ли си, ще се видим отново и то много по-скоро, отколкото ти се иска.
Непознатият се усмихна само както той можеше и с тази усмивка смрази и последната капка кръв в тялото му. Значи така стояха нещата. Значи имаше шанс да се спазари. Да се спаси, може би? Винаги е бил добър в сделките. Дали и сега нямаше да стигне до успешен за него край? Опита се да каже нещо, но усети устните си пресъхнали. Отпи глътка от чашата си и опита отново:
-         Добре. Какво трябва да направя?
-         Да избираш. Най-хубавото нещо, което са ви дали, е свободната воля. Не мога да разбера защо постоянно го забравяте.
-         Какво трябва да избера?
-         По-скоро „между какво и какво”. Истината е, че имаш само две опции и ти много добре знаеш какви са те. Въпросът е как ще стигнеш до някоя от двете. Доволен ли си от това, което си постигнал?
-         Мисля, че да.
-         Мислиш или да?
-         Да. Всичко, което съм постигнал дотук е изцяло с честен труд. Никога не съм лъгал, не съм крал, не съм унижавал друг. Винаги съм се трудил от тъмно до тъмно.
-         И не съжаляваш за нищо?
-         Не. Харесвам това, което съм постигнал. Обичам да седя пред камината и да си мисля за всичко, което имам. Понякога ми става тъжно за тези, които нямат, но истината е, че аз много се трудих, за да постигна всичко. Обичам нещата си, обичам начина си на живот, защото съм си го заслужил.
-         И нищо не ти липсва?
-         Не. Напълно съм доволен от това, което съм постигнал. Казах ти вече.
-         Ако можеше да върнеш времето назад, щеше ли да го направиш? Щеше ли да промениш нещо?
-         Не.
-         Щеше ли да поемеш по друг път?
-         Не.
-         Нямаше ли да гледаш с други очи на живота и пак да постигнеш всичко това?
-         Постигнах го именно, защото гледах по този начин на живота.
-         Тук си прав. Едно нещо ви признавам на хората и това е, че когато откриете някаква цел, я следвате докрай. Проблемът е, че рядко откривате вярната цел.
След тези думи непознатият замълча и отпи глътка от уискито. Известно време гледаше пламъците в камината. Продължавайки да ги гледа попита:
-         Имаш ли някакви съмнения? Нещо, което да те притеснява за настоящия ти живот?
-         Мисля, че не. Но и да имах някакви по-сериозни съмнения, най-вероятно щях да ги разсея.
-         Защо?
-         Защото съм доволен от всичко. Не искам нищо друго.
Непознатият погледна чашата си и бавно отпи от златистата течност.
-         Знаеш ли, иска ми се да можех да усетя вкуса му.
-         Не можеш ли?
-         Не. Би трябвало да знаеш, че всеки има своето проклятие, дори и да е най-могъщият. Дори и да стои на най-високото стъпало в живота.
-         Да, предполагам, че си прав.
-         Приятелю, за твое съжаление аз винаги съм прав.
При тези думи непознатият се усмихна и отново отпи от чашата в ръката си. Погледна златистата течност и играта на огъня през нея. За момент замълча. Изглеждаше сякаш се намира някъде надалеч, не тук в стаята. После се усмихна отново, остави чашата на масата и стана. Погледна отново към огъня и каза:
- До скоро, приятелю!

събота, 5 март 2011 г.

Другото ми Аз

Усещали ли сте понякога как по-лошата страна на вашата същност се изправя и надвесва застрашително над цялото ви Аз? Как се увива със студените си пипала около вас и в някой много неподходящ момент изплюва цялата си простотия и лошотия през устата ви? А чак след като всичко това е свършено, вие се обръщате към някое огледало с въпроса: „Как, по дяволите, се случи всичко това?”. Не? То тогава вие сигурно сте от много малкото човешки същества на този свят, които нямат лоша страна и на които завиждам може би не чак дотам благородно.
Понякога се случва дотолкова да изгубя контрол над нещата, които приказвам, че дори и погледът в огледалото не ми стига, за да се осъзная. Какво става? Или по-скоро: Какво, по дяволите става?
Сядам и се опитвам да разчленя характера си и в рамките на цялата аутопсия да установя причината за това мое държание. Тогава неизбежно идват и въпросите. Кое ме кара да се обръщам към тъмната си страна? Колко голяма е тя и дали взема превес над същността ми? Къде е границата между едното Аз и другото Аз? Онова доброто и другото – не дотам добро? Кой я определя и защо? Как мога да спра да я прекрачвам и дали съм единствената, която го прави? Въпрос след въпрос, един след друг се нареждат на опашката за отговори.
И тогава в един даден момент, за мое най-голямо съжаление, осъзнавам, че наистина имам и едно друго Аз. Едно Аз, което стои в ъгъла на моята душа и тайно тайно се надява да му позволя да излезе на светло и да се наиграе на воля. Да руши и да говори. Да руши говорейки. После се отпуска изморено на пода и поглежда цялата бъркотия около себе си и знае, че е време да се прибере отново в ъгъла на душата ми. И го прави. Но оставя на мен да събирам остатъците от играта му. А аз не знам как.
Хора сме и всеки има една такава част от себе си, която опитва да прикрие в определена степен. Питам се, обаче, дали всеки успява? Дали само аз съм тази, която не умее да затваря вратичката към тъмния ъгъл или просто забравям да го направя?