събота, 5 март 2011 г.

Другото ми Аз

Усещали ли сте понякога как по-лошата страна на вашата същност се изправя и надвесва застрашително над цялото ви Аз? Как се увива със студените си пипала около вас и в някой много неподходящ момент изплюва цялата си простотия и лошотия през устата ви? А чак след като всичко това е свършено, вие се обръщате към някое огледало с въпроса: „Как, по дяволите, се случи всичко това?”. Не? То тогава вие сигурно сте от много малкото човешки същества на този свят, които нямат лоша страна и на които завиждам може би не чак дотам благородно.
Понякога се случва дотолкова да изгубя контрол над нещата, които приказвам, че дори и погледът в огледалото не ми стига, за да се осъзная. Какво става? Или по-скоро: Какво, по дяволите става?
Сядам и се опитвам да разчленя характера си и в рамките на цялата аутопсия да установя причината за това мое държание. Тогава неизбежно идват и въпросите. Кое ме кара да се обръщам към тъмната си страна? Колко голяма е тя и дали взема превес над същността ми? Къде е границата между едното Аз и другото Аз? Онова доброто и другото – не дотам добро? Кой я определя и защо? Как мога да спра да я прекрачвам и дали съм единствената, която го прави? Въпрос след въпрос, един след друг се нареждат на опашката за отговори.
И тогава в един даден момент, за мое най-голямо съжаление, осъзнавам, че наистина имам и едно друго Аз. Едно Аз, което стои в ъгъла на моята душа и тайно тайно се надява да му позволя да излезе на светло и да се наиграе на воля. Да руши и да говори. Да руши говорейки. После се отпуска изморено на пода и поглежда цялата бъркотия около себе си и знае, че е време да се прибере отново в ъгъла на душата ми. И го прави. Но оставя на мен да събирам остатъците от играта му. А аз не знам как.
Хора сме и всеки има една такава част от себе си, която опитва да прикрие в определена степен. Питам се, обаче, дали всеки успява? Дали само аз съм тази, която не умее да затваря вратичката към тъмния ъгъл или просто забравям да го направя?

Няма коментари: