неделя, 6 март 2011 г.

Вечерята

Той беше неуязвим. За него неуязвим означаваше да бъде над всичко и всички. И той беше. Беше на върха и обичаше да е там, независимо, че на най-високото място бе сам.  
Много време му отне, за да стигне дотук. Общо взето целия му съзнателен живот. А най-вероятно и преди това е поемал несъзнателно по пътя, играейки си с другите деца. Всяка негова стъпка, всяко дело и всяка дума бяха с определена цел – за да стигне дотук. И той стигна. Беше постигнал всичко, което искаше, но въпреки това от известно време сядайки вечер да пие от 20-годишното си уиски пред камината, една мисъл бавно се надигаше в главата му и му поставяше все един и същи въпрос. За какво беше всичко това? Или по-точно: за кого?
Не беше изживял някакво религиозно откровение или нещо подобно. Не. Ала наблюдаваше всички около него. Всички приятели, а дори и враговете си. Всички те създаваха семейства, приятелства или най-общо казано имаха някого, с когото да споделят постигнатото си. Или просто споделяха постигнатото си в живота с друго човешко същество.  
Но, от друга страна, защо му беше да го споделя? Нима не се бе борил целия си живот, за да оцелява? Нима не бе искал всичко за себе си? Тогава защо сега нещо му липсваше? Тази мисъл не го напускаше в последно време и той реши да я изгони по някакъв начин. Да, той нямаше нужда от никого. Защото той имаше всичко. Животът му бе идеален и нямаше нужда от допълнителни усложнения, породени от това да спазва правилата на обществото.
Една вечер, докато седеше пред камината в хола си, чу някакъв странен шум. Идваше откъм кухнята. Първоначално си помисли, че му се е причуло, но след няколко минути шумът се повтори. Необяснимо защо го обзе страх. После се ядоса на себе си – та той не се страхуваше от нищо, камо ли от някакъв шум в кухнята му. Няма как да е крадец, защото имаше охранителна система, която имаха само най-добрите банки. И все пак…
Стана и бавно тръгна към кухнята, за да провери откъде идва шумът. Когато се приближи, ледени тръпки побиха тялото му – лампата там светеше. Той не помни да я е палил, а и кухнята е помещението в къщата, където най-малко влизаше. Имаше си прислуга за тази работа. С всяка крачка към непознатото страхът го обземаше все повече и гневът от това напускаше тялото му.
„Добре, мисли рационално. Няма как да има някой в къщата. Щях да видя на екрана на алармата.” – ала сякаш и сам не си вярваше. Страхът го караше да се съмнява сам в собствените си думи. И когато стигна осветеното помещение, дъхът му спря. На масата в кухнята с гръб към него седеше мъж облечен в черно и вечеряше.
-         Какво, по дяволите, става? Кой си ти?
-         Аз ли? Никой.- отговори непознатият.
-         Моля? – той побесня от получения отговор.
-         Точно така. Никой. Или пък може би не. Ти ще кажеш.
-         Абе, ти нормален ли си?
-         Не знам. Нормален ли съм?
-         Виж какво, сега или се омиташ от тук, или се обаждам на полицията!
-         На твое място не бих го направил.
-         И защо, ако мога да попитам?
-         Защото ще пропуснеш възможността да промениш съдбата си.
-         Моля?!?
-         Чу ме.
-         И как ще стане това?
-         Като разговаряш с мен.
-         О, така ли, не знаех! Ами заповядай в хола пред камината. Искаш ли чаша уиски?
-         Не, благодаря. Не пия, когато съм на работа.
-         Не пиел, когато е на работа! Виж какво, писна ми! Омитай се от тук!
-         А на мен ми писна да не ми обръщат внимание. Вие хората сте изключително странни или глупави. Така и не мога да се реша кое от двете неща е. Все се стремите към някакво съвършенство и когато го постигнете, пак ви липсва нещо. А никога не обръщате внимание на смисъла да сте тук. Виж какво, нека да се разберем така: дай ми 15 минути време да поговорим, пък после ще решиш какво да правиш. Съгласен?
-         И защо бих се съгласил на такова нещо? Та ти ми изглеждаш напълно луд. Защо бих пуснал непознат луд мъж в къщата си?
-         Ти не си ме пуснал. Сам влязох.
-         Още по-зле.
-         Дали?
-         Моля?
-         Както и да е. Промених решението си. Нека да отидем в хола и да опитаме от онова твое 20-годишно уиски.
Той замълча за миг или по-скоро онемя. Откъде непознатият знаеше, че в момента пие подобно уиски? Какво да прави? Започна да го обзема чувство на безпомощност. Дори да се обадеше на полицията, на тях им трябваше някакво време да стигнат до тук, което оставяше на непознатия достатъчно време, за да го убие. Постепенно усети как страхът се просмуква във всяка фибра на тялото му. И реши да го покани в хола и да види накъде ще отидат нещата. После се замисли върху нещо, което мъжът в черно бе казал. „Вие хората”. Какво имаше предвид с това? За секунда една мисъл премина през съзнанието му, но той я прогони като невъзможна още преди да успее да я осмисли.
Седнаха пред камината и за известно време мълчаха и гледаха пламъците. Пръв заговори мъжът в черно:
-         Е, няма ли да ме попиташ дали е истина?
-         Кое?
-         Много добре знаеш кое. Питаш се дали е възможно наистина да съм аз.
За миг изстина. Дали бе възможно непознатият да чете мислите му или по-скоро беше отгатнал какво си мисли. Бавно същата онази мисъл започна да се надига в съзнанието му и да го обгръща целия със студените си пипала. Сякаш започна да стяга хватката си и го остави без дъх.  
-         Ти? Не разбирам за какво говориш. – опита се да звучи възможно най-спокойно, ала усещаше, че с всяка дума издава страха, надигнал се в него до неузнаваемо ниво.
-         Нека да направя нещата по-лесни за теб. На вас явно трябва да ви се обяснява като на деца. Да – наистина съм аз. И да – дошъл съм за душата ти. Но, както всеки път обяснявам, има начин да си тръгна с празни ръце. Не съм толкова лош, колкото ме изкарвате от векове насам. Ето как стоят нещата: живееш по един определен начин, който ти си определил за добър. Само че проблемът стои в това, по чий аршин мерим. Тоест твоя, моя или на Другия. Напоследък целият ви род го е позакъсал малко и съответно се озовавате на среща с мен. Но, за да бъда напълно честен с вас, обикновено ви давам по един последен шанс. И сега е твой ред. Така че какво избираш – да си поговорим или да си тръгна? Но имай предвид, че тръгна ли си, ще се видим отново и то много по-скоро, отколкото ти се иска.
Непознатият се усмихна само както той можеше и с тази усмивка смрази и последната капка кръв в тялото му. Значи така стояха нещата. Значи имаше шанс да се спазари. Да се спаси, може би? Винаги е бил добър в сделките. Дали и сега нямаше да стигне до успешен за него край? Опита се да каже нещо, но усети устните си пресъхнали. Отпи глътка от чашата си и опита отново:
-         Добре. Какво трябва да направя?
-         Да избираш. Най-хубавото нещо, което са ви дали, е свободната воля. Не мога да разбера защо постоянно го забравяте.
-         Какво трябва да избера?
-         По-скоро „между какво и какво”. Истината е, че имаш само две опции и ти много добре знаеш какви са те. Въпросът е как ще стигнеш до някоя от двете. Доволен ли си от това, което си постигнал?
-         Мисля, че да.
-         Мислиш или да?
-         Да. Всичко, което съм постигнал дотук е изцяло с честен труд. Никога не съм лъгал, не съм крал, не съм унижавал друг. Винаги съм се трудил от тъмно до тъмно.
-         И не съжаляваш за нищо?
-         Не. Харесвам това, което съм постигнал. Обичам да седя пред камината и да си мисля за всичко, което имам. Понякога ми става тъжно за тези, които нямат, но истината е, че аз много се трудих, за да постигна всичко. Обичам нещата си, обичам начина си на живот, защото съм си го заслужил.
-         И нищо не ти липсва?
-         Не. Напълно съм доволен от това, което съм постигнал. Казах ти вече.
-         Ако можеше да върнеш времето назад, щеше ли да го направиш? Щеше ли да промениш нещо?
-         Не.
-         Щеше ли да поемеш по друг път?
-         Не.
-         Нямаше ли да гледаш с други очи на живота и пак да постигнеш всичко това?
-         Постигнах го именно, защото гледах по този начин на живота.
-         Тук си прав. Едно нещо ви признавам на хората и това е, че когато откриете някаква цел, я следвате докрай. Проблемът е, че рядко откривате вярната цел.
След тези думи непознатият замълча и отпи глътка от уискито. Известно време гледаше пламъците в камината. Продължавайки да ги гледа попита:
-         Имаш ли някакви съмнения? Нещо, което да те притеснява за настоящия ти живот?
-         Мисля, че не. Но и да имах някакви по-сериозни съмнения, най-вероятно щях да ги разсея.
-         Защо?
-         Защото съм доволен от всичко. Не искам нищо друго.
Непознатият погледна чашата си и бавно отпи от златистата течност.
-         Знаеш ли, иска ми се да можех да усетя вкуса му.
-         Не можеш ли?
-         Не. Би трябвало да знаеш, че всеки има своето проклятие, дори и да е най-могъщият. Дори и да стои на най-високото стъпало в живота.
-         Да, предполагам, че си прав.
-         Приятелю, за твое съжаление аз винаги съм прав.
При тези думи непознатият се усмихна и отново отпи от чашата в ръката си. Погледна златистата течност и играта на огъня през нея. За момент замълча. Изглеждаше сякаш се намира някъде надалеч, не тук в стаята. После се усмихна отново, остави чашата на масата и стана. Погледна отново към огъня и каза:
- До скоро, приятелю!

Няма коментари: