четвъртък, 31 март 2011 г.

Детство мое


Вчера едва ли не ритуално връчих на малката моето детско Барби. Открих го случайно в куп със стари неща и веднага й го дадох. Тя, разбира се, още не осъзнава огромното значение на тази кукла, защото е само на 10 месеца, но пък ужасно й хареса да дъвче краката на нещастната Барби, преживяла някъде около двадесетина години.
Цели 20 години имам тази кукла. Направо не е за вярване. И като се сетя какво означаваше тя навремето. Колко ли са ме гонили момичетата от квартала, за да им дам да си играят с „туй нящо”, както казва един приятел. Че това си е направо една епоха. Ерата на Барбитата. Истинските. Не тези, които сега се разхождат по улиците.
Прекарвала съм цели часове, за да й шия дрехи, да пригодявам разни пособия за нейния уютен дом и още колко ли безброй дни в мечти за един Кен, който така и не получих по стечение на обстоятелствата. За тези, които не помнят онези легендарни времена: Кен е официалният мъж на Барби. Или поне беше така навремето, сега не знам как е.
Гледах малката как й дъвче краката и й разпердушинва косата само както тя може и ми стана едно такова носталгично. Ама много. Понякога ми се иска да имам машина на времето, за да мога да се върна назад. Не да остана, но мъничко да погледам. Да си припомня какво беше. Да усетя отново мириса на бухтичките на баба или палачинките на дядо. Да мога отново да потичам по полето на село или да се метна от водопада в реката. Само мъничко да погледна в онова прекрасно детство, за да се заредя отново с детско чувство и енергия. Да си припомня, че светът не е толкова сериозен, колкото ние си мислим и че „спасение дебне отвсякъде”.
Може и да не е цяла машина, ако това би затруднило сценаристите. Може и да е едно прозорче, през което да надничам от време на време.
И така мечтаейки си за моето прозорче, получавам почукване с молив по главата от въпросните сценаристи. Поглеждам ги аз учудено и те задружно ми посочват нещо с моливите си в ръка, подкашляйки се тактично. Решавам да проследя посоката и очите ми попадат на нещото, което ми сочат. Усмихвам се на видяното и разбирам какво имат предвид. Всъщност, те така благосклонно вече са ми пратили моето прозорче, през което да поглеждам от време на време към детството си и което да ме зарежда с чиста детска енергия. Това прозорче си има име и се казва Анна :)

Няма коментари: