сряда, 27 април 2011 г.

С дъх на ориент

Ориент. Има нещо магическо дори в самото произнасяне на думата. В описанието на тази така далечна ни и в същото време толкова близка до нас култура.
Било типично за раците да са привлечени от ориента и аз явно като горд представител на тази зодия не правя изключение. Любовта ми към него е като дълга приказка, която се изразява най-вече в любовта ми към Истанбул. Романс, започнал преди много години и надявам се да завърши след още много. Игра на двама влюбени, слепи за минало, настояще и най-вече бъдеще. Влюбени, за които е важен сегашния момент. За които любовта се изразява и в най-дребния детайл. Всяка част, всяко нещо е така съкровено. Разделени, винаги са заедно. Заедно, сякаш никога не са били разделени. Винаги се връщат един към друг и никога не се отдалечават толкова далеч, че да не усещат аромата, носещ се от този опиат наречен любов.
Това за мен е този град. Обичам го. Липсва ми и в същото време винаги е с мен и аз съм там. Последно бях преди почти две години, но сякаш бе вчера. Още усещам мириса на пазара за подправките. Вкуса на всички локуми и цветовете на дъгата, обрисувани от безброй стъклени лампи и още толкова на брой пъстри шалове. Обичам и рибарите на пристанището, които правят най-хубавия рибен сандвич на света с много лук.
Бродя из стария град и усещам стъпките на хилядите преди мен по тези плочи. Усещам сълзите на тъжните и смеха на щастливите. Там няма минало, защото няма и бъдеще. Всеки и всичко живее в настоящия момент. Сюлейман е още жив и прегръща своята Хурем…
Днес във вятъра усещам дъх на ориент. И се разходих в мислите си.
Заваля и аз се скрих в баничарницата с най-вкусните неща:
После слънцето изгря и беше време да гмурна в море от цветове:
Огладнях отново и се запътих към пристанището, за да хапна риба. Но преди това бърза обиколка на пазара за подправки:
И най-накрая – ароматът на пържена риба:
Вече слънцето залязва и е време да се връщам с трамвая през Таксим:
Последна спирка преди да се прибера - вечер с едно наргиле на светлината на шарените лампи:
Това е. Малка разходка из спомените ми. А някой път ще ви разкажа и за антикварния магазин в Галата, където прекарах половин ден.

четвъртък, 21 април 2011 г.

Ииии отново яйчицааа


Е, няма да се състезавам за наградата „най-хубавите яйца на света”, но все пак имам напредък от миналата година
За сметка на това пък са правени с много любоФ, а това си е най-важната съставка, нали :)

вторник, 19 април 2011 г.

Около света

Нашите мечти са като сапунени мехурчета. Колкото красиви, толкова и крехки. Върху тяхната повърхност танцуват хиляди цветове, прегръщайки се в една цветна красота. Но колкото и високо да стигат мехурчетата, понякога е нужно нещо много малко, за да ги спре. Нещо толкова нежно, като повея на вятъра дори. Така е и с нашите мечти. Затова е нужно човек да преследва мечтите си. Да ги обгрижва. Да ги пази в шепите си, за да не ги докосне вятъра, защото на всички ни е ясно – човек има нужда от мечтите си. Има нужда от това да се крепи на нещо осезаемо и в същото време все още нереално.
Красиво е, когато хората следват мечтите си. Харесвам и изключително много уважавам тези, които го правят. Да следваш мечтата си, да вървиш напред по пътеката на желанието и да не се отклоняваш от решението си, е нещо наистина красиво.
Пътешественици, преследващи мечтите си. Това са Лора и Евгени. Около света за безброй дни. Това правят те. Но каквото и да говоря за тях вярвам, че думите им ще разкажат най-добре за тях и техните стъпки в пясъка.
Можете да проследите дирята им тук - мястото, където те споделят всичко. Приятно потапяне в пътешествието им.

петък, 15 април 2011 г.

Отвъд огледалото

Има нещо магично в огледалата. Ала мен ме е страх от тях. Не знам откъде се е проявил този страх. Сякаш всеки миг очаквам от огледалото да изскочи някое митично същество. Я фея, я някой елф или нещо друго, което може да не се окаже много дружелюбно. А нощем пък е изключено да се погледна в огледало. Все едно погледна ли го и ще видя някоя част от душата си, която няма да харесам и ще ме накара да не се поглеждам и през деня. Чисто и просто страх ме е от огледала. От тези вълшебни вещи, в които потъваш. Пред които забравям реалността и се прехвърлям отвъд стъклената повърхност. Там, където всичко е черно и бяло.
Огледалото е сякаш вход към друг свят. Свят на мечти и желания. Свят на страхове и колебания. Свят, който е различен от нашия и в който можеш да се загубиш в секундата, в която преминеш.
Вглеждали ли сте се задълго в огледало? Виждали ли сте как след известно време образът, който ни гледа от там се изменя? Пречупва се и постепенно се превръща в друг. В някой, който не сме. В някой, който не искаме да бъдем или обратното – в някой, който копнеем да станем. В другия свят, онзи в огледалото, сякаш нещата се случват без последици. Там няма последствия, ала няма и прошка. Нещата са такива, каквито са и нищо повече. Няма лъжа. Но няма и грим, който да прикрие промените. Няма гума, която да изтрие погрешно нарисуваната черта в нашия живот. Всички карти са на масата. Или, в случая, на стъклото.
А дали отвъд студената повърхност няма някой, който да гледа към нас и да си мечтае веднъж поне да не знае истината? Веднъж поне някой да го излъже, за да го запази? За да не го нарани. Дали не си мечтае за четка с шарени бои, за да може да оцвети всичко, което е в черно и бяло?
Тогава кой ще хвърли пръв покривалото върху огледалото? Кой ще прикрие отвора към другата страна, за да не поглежда през него и да не мечтае за този друг, по-различен свят?

събота, 9 април 2011 г.

Там, където улиците нямат име



Без име и без посока. Защото духът е свободен. Защото устремът и мечтите нямат граници и най-вече, защото свободата се изразява в една глътка въздух. Вдишваш и после бавно издишваш. А след това затваряш очи и го правиш отново.  
За да се почувстваш жив и свободен ти е нужна точно тази глътка въздух и нищо повече.
Човешкият дух няма граници. Те не съществуват за него и той не ги познава. Единственото, което му пречи са нашите очи, които виждат несъществуващи граници. И нашето сърце, което усеща липсващи пространства. Ала те са илюзорни. Не водят до никъде и никой не отива до тях. Защо тогава съществуват? Дали, за да ни ограничат или тъкмо обратното – да ни покажат какво е да ги няма? Защото как ще знаеш, че въздухът съществува, ако не усетиш неговата липса? Как ще познаеш любовта, ако не усетиш болката и как ще живееш, ако не си докоснал самотата? Как ще видиш изгрева, ако не си изпратил тъмнината преди това?
Как ще вървиш напред към непознатото, ако улицата, по която си тръгнал има име? То не трябва да съществува. Забрави го. Затвори очи и изтрий спомена за него. Без име ще усетиш липсата на посока и тогава ще разбереш, че тя винаги е била пред теб. Затова усещаш липсата й, за да я намериш веднага след това.
Затова и съществува онова място, където улиците нямат име…  

четвъртък, 7 април 2011 г.

Предупреждение

Около мен има много безразсъдни хора. Как така се осмеляват те да ми дават шоколад, не мога да разбера? Кой смее да ми подарява шоколад или пък да ме оставя да си купя такъв. Това си е безразсъдно нехайство. Никой ли не знае в какво се превръщам след като ям шоколад? Никой ли не знае за какви количества става въпрос? За непросветените се превръщам в ето това:
Започвам нощем да бродя из улиците на София и да търся още и още шоколад, докато не изям всичкото шоколад де що има. Да знаете, че ако чувате нощем странни звуци от кухнята ви, това съм аз и ви ям шоколада. 
А скоро Елени ми се обяснява, на всичкото отгоре, че имала била цяла кошница. Не я е срам! Безразсъдство, казвам ви!
После да не кажете, че не съм ви предупредила :)

сряда, 6 април 2011 г.

Факти-макти. Тинтири-минтири

Никога не е късно човек да научи нещо ново или съответно да стане за смях. Днес ми е ред за първото. Оказва се, че ако човек си удря главата в стената за един час ще изразходи 150 калории, което само по себе си обяснява много неща.
Също така разбрах, че в едно кило захар има 5 милиона зрънца. Чудя се кой ли се е заел да ги брои и колко пъти се е случило това, ако е имало недоброжелатели около него да му съобщават случайни цифри от време на време. Би било доста тъпо да е стигнал до 4 милиона и половина, например, и някой да го обърка :)

вторник, 5 април 2011 г.

Wireless Network Connection HOME

Паулу Коелю казва, че „Пътешествието означава да престанеш да си този, който се стараеш да бъдеш, за да се превърнеш в този, който ти си.” И е така.
Обичам да пътувам, защото пътувайки намирам себе си. Намирам и хората около мен. Пътят е нещото, чиято липса би направила живота ми непознаваем. Той е и нещото, което винаги успокоява душата. А човек има нужда от успокоение. Има нужда и от своята самота на пътя, от приключението и от хилядите километри спомени. Без тях не можем. Без тях сме някак празни, недовършени, прозрачни.
Едно от нещата, които най-много ме крепят на път е, че не винаги знам накъде отивам. Важното е да вървя напред и да търся посоката. Другото са само прекрасни мигове. Части от секундата, запечатани с фотоапарат, за да ти напомнят къде си бил и накъде отиваш. Моменти, които запазваш в сърцето си. Мигове, в които търсиш и намираш себе си, защото си мисля, че всичко, което човек прави в този живот може да се сведе само до едно единствено нещо – себепознанието. А това става най-вече на път, защото там си сам, независимо дали пътуваш сам. Там няма действителността, в която живееш. Няма го и ежедневието. Там е само сега. Това „сега”, за което трябва да се живее, защото „преди” е вече доста километри назад, а „след това” не се знае къде се намира. И в това се състои неповторимия чар на пътуването.
Ала всяко пътешествие си има и своя край. И тогава трябва да се върнеш някъде, където искаш. Някъде, където се чувстваш сигурен и знаеш, че никой не може да престъпи границата на твоята крепост. Някъде, където като включиш лаптопа и се изписва: „Wireless Network Connection HOME”.