четвъртък, 26 май 2011 г.

Случаен низ

Не знам за кой път в живота се убедих, че такова нещо като случайност не съществува в нашия живот. Дори да има нещо привидно случайно, то явно не е така. А когато ни се струпва нещо лошо, то тогава трябва да се замислим дали то не е при нас поради някаква определена причина. Дали заради това сегашно лошо няма да избегнем по-голямото?
В последните няколко седмици съм наблюдател на низ от привидни случайности, които в началото ме натъжиха, ала впоследствие ме удивиха.
За пореден път разбрах, че дори когато ти се случи нещо, което да те разплаче, то най-вероятно се случва, за да предотврати нещо друго, което може да те разбие.
В такъв случай дори лошите неща в нашия живот са тук поради определена причина, която само Вселената си знае. Вероятно клишетата са такива неслучайно и може би наистина лошите неща в живота идват, за да ни научат на нещо. Идват, за да ни помогнат да станем по-силни и да предприемем онази следваща крачка, която ни е спънала в началото и заради която стоим на едно място.
Лошото е, че не винаги разбираме урока на Вселената. Не винаги искаме да се променим. Да продължим напред. Но откъде можем да сме сигурни, че промяната е по-лоша от това, с което сме свикнали? Откъде знаем, че това, което е минало и което така настървено защитаваме, всъщност не е по-лошият вариант?
Излиза, че няма откъде да знаем, освен ако не направим едно единствено нещо – не затворим очи и не скочим в дълбокото.

сряда, 25 май 2011 г.

Книжна епопея

Напоследък вкъщи назрява един доста сериозен семеен проблем - липсват ни лавици за книгите. А ние, нещастни, сме изправени пред гледката на нашите безпризорни книги на пода в спалнята ни.
По принцип нямаме проблем с начина на живот на другите. Така де, всеки избира как да живее. Обаче това безпризорно съществуване на книгите в нашата спалня вече започва да става опасно.
Първо, защото постоянно се спъваме в някоя купчинка и след порой от неприлични думи от наша страна, чинно си подреждаме наново друга купчинка.
Второ, оказва се, че нашето бебе много обича книги. Ама в буквалния смисъл – яде ги на поразия и въобще не обръща внимание на нещастните ни родителски молби.
Трето, абе кофти си е това съществуване на пода. Някак си не е акуратно.
Ето защо напоследък сме на тема етажерки. Хуу, ама какво да си изберем? Крайно време е да се спрем на нещо, защото скоро ще останем я без крака от спъване, я без някоя книга, паднала жертва в неравната битка с малката буквоядка.
Много съм щастлива от чичо Гугълчо, защото попаднах на прекрасни неща, от които ни дойдоха много идеи. И докато се решим какво да направим най-накрая, поне можем да си помечтаем и да се наслаждаваме на разни прекрасни етажерки в интернет.
Всички задружно стискаме палци скоро да завърши нашата книжна епопея (ама на краката, че ръцете ни трябват, за да подреждаме все нови купчинки :)

понеделник, 16 май 2011 г.

Кофти ден

Какво правиш, когато си имал много, ама много кофти ден? Обръщаш се назад, за да го анализираш или гледаш напред с надеждата да го забравиш?
Какво правиш, когато много, ама много имаш нужда от спокойствие? Опитваш се да го намериш или гледаш да го задържиш за по-дълго време?
Какво правиш, когато много, ама много чакаш някакъв душевен мир? Спираш за миг, за да го постигнеш или продължаваш, за да го догониш?
Какво правиш, когато много, ама много ти е тъжно? Усмихваш се, за да забравиш или се стягаш, за да превъзмогнеш?

Както казах – много, ама много кофти ден. И нямам отговор на нито един въпрос, защото незнайно как мозъкът ми е дал на късо и гледам тъпо в една точка.
Къде са решенията? Къде са изборите? Та нали животът ни е пътешествие с неизвестна крайна точка и единственото сигурно нещо са изборите, които правим по време на целия път? Те ще са тези, които накрая ще определят кои, всъщност, сме ние.
В такъв случай къде са? Защо не ги виждам?

Далече-далече

Днес реших да разгледам статистиката на този блог и какво да видя? Оказва се, че си имам читател чак в Камерун. Леле, колко ми се развинти въображението вследствие на този факт. Представям си го седнал насред някой китен африкански пейзаж и си цъка нещо на лаптопа. Страхотно!
Кой ли е този българин чак в Камерун, който се е присетил за мен? Бързо да си каже :)

петък, 13 май 2011 г.

Не така!

Ей, хората от Blogger, само не така! Не стига, че цял ден не мога да вляза в блога, а се оказа, че са ми изтрити и публикации!
Голяма простотия и съм много ядосана :(

сряда, 11 май 2011 г.

Досадни ежедневни

Напоследък започвам да усещам някакъв напълно необясним мързел, който се отразява доста зле на мотивацията ми да върша разни ежедневни неща.  Вероятно се дължи на пролетна умора. Но съществува и някаква малка (много малка) вероятност да си е просто мързел. „Не може така”, викам си аз и се опитвам да се настроя и да отметна задачките си за деня.
Обаче нещо не ми се получава само с едното опитване и вместо това реших да предприема крути мерки по въпроса. Една от тях е да засека точно колко време ми е нужно, за да свърша разни досадни вкъщни задължения. Резултатът направо ме втрещи:
Така омразното миене на кафеварката: 1 минута.
Не по-малко омразното миене на банята: около 15 минути.
Прахосмукачка: 15 минути.
Направих и една друга равносметка за времето, което прекарвам в неща, които са ми интересни и, които обичам. И какво излезе накрая? Оказа се, че по-голямата част от живота ми е посветена на прекрасни неща, а за онези „задължителните” и неприятни неща изгубвам повече време, за да се настроя, отколкото да ги свърша.
Пробвайте този метод. Оказа се, че върши страхотна работа с мотивацията ми :)

вторник, 10 май 2011 г.

Сладки ежедневни

Много ми е сладко, когато нещо малко ме развесели и ми подобри деня. Напомня ми, че не са ни нужни грандиозни случки, за да живеем уютно. Понякога са достатъчни и само една две думи, за да ни накарат да се усмихнем и да разхубавят деня ни. Думи като: 
[11:59:52] Mira: грух
[12:00:25] ****: грууууууууууууууууух
[12:00:47] Mira: ко си правиш
[12:01:07] ****: остря молив
Каквото и да си говорим, това си е полезно занимание, защото иначе "няма как да се пише" :)
Хубав и слънчев ден!

вторник, 3 май 2011 г.

Синдромът Ya’aburnee

Съществува едно състояние на духа, с което може да се опише само един вид любов. Любов, толкова силна, толкова изпепеляваща и вечна. Любов, неподвластна на законите на физиката или на общоприетия ред на Вселената. Любов, сама по себе си вселена.
И попаднеш ли в обсега на тази вселена, се загубваш. Забравяш цялата си история, защото миналото вече не съществува. Твоето сегашно и бъдещето на другия се сливат в едно. Прегръщат се и от тази прегръдка се ражда най-чистото чувство. Емоция, тъй незабравима и съкровена. Толкова красива и крехка. Чувство от кристал, сътворено в безкрайните мигове на Вселената.
И човек не е живял, ако не е усещал тази болест, наречена любов. Онази любов, заради която не можеш да живееш без другия, без да усещаш тялото му близо до твоето. Без да се будиш нощем само, за да чуеш как спи спокойно до теб. Да ти липсва в мига, в който се обърне и да те изпълва отново, когато те погледне. Да ти вярва безрезервно и обратното. Да те обича, защото си ти и въпреки това. Да те прегръща, за да те стопли и да те гали, за да те приспи. Да се усмихва на твоята усмивка и да плаче за твоите сълзи.
Да, не е живот, ако не си усетил всичко това, макар и да е било за миг поне.
А цялата тази вселена от чувства аз наричам синдром. Синдромът Ya’aburnee. Единствено арабският език е приютил това чувство, което се изразява само в една дума и което, преведено означава: „Погреби ме ти, защото не мога да живея без теб.”