сряда, 29 юни 2011 г.

Копчето вълшебно

Навремето, "`га бехме млади", имаше вълшебни хапчета, бобени зърна и прочие. Навярно един ден днешните млади ще разказват за вълшебни клавиатури и други подобни джунджурии. 
Нагледен пимер - ЩРАК.
После да не кажете, че нещата не могат да се оправят :)

петък, 10 юни 2011 г.

DEAR BLANK, PLEASE BLANK

Винаги съм вярвала в тезата, че гениалните неща са прости. 
И днес видях нещо, което абсолютно потвърждава тази теза. Нещото се оказва проект на двама явно гениални младежи от Щатите, които като си нямали друга работа решили да създадат сайт, в който да се обменят идеи за разни писъмца. После пък решили да принтират тези писъмца на хартия и хоп ето ти уникална стока за продаване :)
И за да не бъда празнословна, прилежно си прилагам и снимка от едно подобно писъмце, което ми стана любимо:
Ако пък искате да видите още можете да го направите тук.
А, ако пък, от друга страна, искате да видите сайта на проекта им в целия му блясък, можете да цъкнете тук.

четвъртък, 9 юни 2011 г.

Капките потропват

Снощи седях на терасата и слушах как тихо ми припяват дъждовните капки. Една по една танцуваха и потропваха. Изпълваха всичко с приятния звук на допира им с желязото. Троп, троп, троп.
А във въздуха витаеше усещане за нещо свършено. За нещо минало. Отишло си безвъзвратно. Все още не мога да разбера какво беше то. Дали трябваше да се радвам или да плача. Замислих се колко странна е тази наша човешка природа. Независимо с какво се разделя човек, прави го трудно. Много трудно.
Дали ще се раздели с нещо лошо и ще го е страх да се обърне на другата страна, защото не знае какво го очаква там. Или пък ще тъгува за хубавите мигове, от които трябва да се откъсне. Ще се обръща и ще моли всичко да се върне. Ала то не го прави. Никога.
И ние не искаме да осъзнаем точно тази част от уговорката. Миналото си остава там, скътано в нашите спомени, но то не определя бъдещето ни. То само ни показва пътя, който сме изминали. Пътеката, която ни е довела до тук. До сега-то в нашия живот.
Тогава защо ни е толкова трудно? Защо не искаме да се откъснем?
Има една песен на Coldplay, в която се казва: „Най-трудната част е да се откъснеш, да не взимаш участие”.
И явно е така. Понякога в желанието си да върнем миналото, забравяме да изживеем сегашното.
В такъв случай каквото и да витаеше снощи във въздуха, сигурна съм, че ще трябва да продължа напред без да се обръщам. Ще трябва да приема този край и с усмивка да прегърна днешния ден.

вторник, 7 юни 2011 г.

Животът ми като пирон

Беше прекрасен юнски ден. От онези, в които слънцето припича силно още от сутринта. Обичам да живея в такива слънчеви дни. Повечето хора не понасят жегата, но аз я обичам. Харесвам как горещите лъчи на слънцето галят тънкото ми тяло и затоплят метала в мен. Събирам топлината с моята шапка, която се подава над дървото и после я предавам надолу по тялото си чак до острия ми връх. Обичам да усещам как дървото около мен се затопля и почва леко да пука. Толкова леко, че никой друг, освен мен не го чува.
Така си живея закован на една дъска от старата ограда на къщата на село. Пазя двора, в който тихо съжителстват цветя и буболечки. От време на време се появяват и разни деца. Те, обаче не са толкова тихи. Обичат да вдигат шум до небесата и после да изчезват внезапно, точно както са се и появили. Впоследствие се връщат все така светкавично и понякога ме стряскат. Събуждат ме от следобедната ми дрямка. Но не мога да ги виня. И аз щях да викам цял ден от уплаха, ако трябваше да съществувам така безцелно и да не стоя на едно място. Горките. Сигурно са толкова изплашени, че не са заковани на място, че не знаят какво друго да правят, освен да викат.
От време на време се опитват да се прикрепят за мен и да заседнат, като връзват някакви въжета около мен и една прекрасна млада бургия върху капака на прозореца на къщата. После започват неистово да скачат върху и около въжетата, сякаш се опитват да се превърнат в едно с тях и да се закачат, за да водят прекрасен уседнал живот като моя. За нещастие това не се получава и те бързо се отказват. Бягат в някоя друга посока и зарязват въжетата да свързват моя живот с този на бургията отсреща. Не че имам нещо против. Тя е прекрасна млада дама. Но ми е мъчно за децата.
 Не щеш ли следобеда отнякъде изникнаха огромни черни облаци. Приближиха се бързо до къщата с двора и затряскаха светкавици във всички посоки. Отвориха циповете на чувалите си с вода и изсипаха цялото си съдържание върху ни. Моят другар от другата страна на дъската падна и се изгуби в течащата покрай оградата дъждовна вода. Аз успях да се удържа с цената на много усилия. Знаех, че мисията в живота ми бе да запазя оградата цяла, да задържа дъската изправена. Така можех да запазя и всичко, което се намираше в двора.
Облаците ставаха все повече и все по-тъмни. Всичко наоколо притъмня, а дъждовният здрач бе прекъсван само за части от секундата от проблясъка на светкавиците. Имах чувството, че удряха навсякъде около нас. През цялото ми тяло минаваха тръпки от насъбралото се във въздуха електричество. Водата се сипеше все повече и накрая не можех да виждам дори къщата от водната пелена, покрила всичко наоколо. Реших, че нищо друго не ми остава освен да притихна, да се захвана по-силно за дървото и да изчакам всичко да отмине.
Чаках така, докато облаците решиха, че не искат повече да се сипят. Разотидоха се, а иззад тях се появиха топлите лъчи на лятното слънце. Огряха всичко наоколо и бързо стоплиха въздуха. Огледах се около мен. Всичко и всички бяха притихнали в очакване бурята да приключи. Погледнах към земята, за да намеря моя другар, но никъде не се виждаше. Беше се изгубил, а долният край на дъската – провиснал накриво. Важното бе, че бях удържал позицията си и бях запазил двора.
На другия ден бащата на децата от къщата дойде и ме огледа. Реших, че ще ме поздрави за добре свършената работа, но вместо това той се намуси. Предположих, че се притеснява за моя изчезнал другар и ей сега ще го намери, за да го постави отново на мястото му. Вместо това той започна да дърпа дъската с всички сили. В моето недоумение не успях да се задържа повече и се откачих от оградата заедно с дървото. В следващия миг полетяхме към земята и се приземихме в една купчина с други дъски. Всички бяха от оградата.
Стояхме така цял следобед на топлите лъчи на слънцето. Предполагах, че щяха да ни пригодят отново да заемем старите си постове и да пазим двора. Реших да се насладя на слънцето и да изчакам да дойде моя ред да застана на стража.
Вечерта дойде и видях мъжът да се задава към нашата купчина. От вълнение затраках по дървото на дъската. Отново никой не ме чу. Нищо – нали щях да заема полагаемото ми място.
Мъжът вдигна дъската, на която бях закован. Сложи я върху една малка купчинка и накрая хвана целия наръч. Тръгна обратно към къщата и влезе вътре с дъските в ръце. Там бяха всички деца, насъбрали се около масата, която в слънчевите дни изкарваха на двора. Седяха и говореха оживено. Разправяха си за всички неща, които са вършили през целия ден.
В ъгъла до някакъв огромен правоъгълен предмет стоеше жената. Бъркаше с дървена лъжица в тенджерата, от която обикновено сипваше храна на семейството. Тенджерата от своя страна стоеше върху правоъгълния предмет, от който излизаше нещо като дебела желязна змия и се забиваше в стената.
Мъжът се приближи, посегна към предмета и отвори малка вратичка. Стаята се озари в оранжева светлина. Големи огнени езици се преплитаха вътре.
За секунда разбрах каква ще бъде участта ми. Не можех да повярвам защо след толкова години вярна служба върху оградата в замяна получавах това. Щяха да хвърлят дъските в огъня, а заедно с тях и мен.
Явно това бе всичко. Дотук бях. Притаих се в мига, в който мъжът грабна моята дъска и я хвърли в огъня. Паднахме вътре и тя се запали. Усетих горещите ласки на огъня. Вече бях сигурен, че се намирам в печка.
След време огънят изгасна, а всички дъски се бяха превърнали в пепел. Лежах в пепелта и осъзнах, че съм непокътнат. Пламъците не бяха променили нищо в мен. Тъкмо когато бях обзет от неописуема радост, вратата на печката се отвори и мъжът загреба всичко вътре с малка лопата. Попаднах в пепелта на третото загребване. Когато свърши с цялата пепел, мъжът я изнесе на двора и я изсипа в далечния му край, където отиваха само децата.

Така започна моя нов живот.
Лежах в пепелта без цел и без дърво, за което да се захвана. Постепенно осъзнах, че съм започнал да усещам слънчевите лъчи с цялото си тяло.
Един ден едно от децата реши да се порови в пепелта и ме намери. Вдигна ме в малките си ръце и се усмихна с най-щастливата усмивка, която някога съм виждал. После ме стисна здраво и ме пъхна в джоба на панталоните си. Там имаше малка дупка, през която можех да гледам какво се случва. Детето тичаше и играеше по цял ден и аз наблюдавах всяко негово движение. Виждах всяко място, покрай което минаваше. Всяко дърво, на което се катереше. Всяка локва, в която скачаше и всяко куче, което галеше.
Видях как отново закачиха въжетата от едната страна на оградата, а от другата – на къщата. Започнаха да скачат около и върху тях. Тогава погледнах към оградата и закованите върху нея пирони. Нито един от тях не помръдваше от мястото си. Не виждаха нищо друго, освен гледката пред тях. Усещаха слънцето само с частта си, която се подаваше от дървото. Не скачаха на ластик в джоба на детето.
А аз скачах, тичах и играех наравно с него. От време на време бръкваше в малкия си джоб и ме стискаше здраво в детската си ръка, защото бях неговото намерено съкровище.
     И беше прекрасно.

четвъртък, 2 юни 2011 г.

А така!

Стана тя каквато стана или, ако трябва да цитирам моя любим Митко Павлов: 
„Воала мадам ажур дьо Спас” :)