четвъртък, 9 юни 2011 г.

Капките потропват

Снощи седях на терасата и слушах как тихо ми припяват дъждовните капки. Една по една танцуваха и потропваха. Изпълваха всичко с приятния звук на допира им с желязото. Троп, троп, троп.
А във въздуха витаеше усещане за нещо свършено. За нещо минало. Отишло си безвъзвратно. Все още не мога да разбера какво беше то. Дали трябваше да се радвам или да плача. Замислих се колко странна е тази наша човешка природа. Независимо с какво се разделя човек, прави го трудно. Много трудно.
Дали ще се раздели с нещо лошо и ще го е страх да се обърне на другата страна, защото не знае какво го очаква там. Или пък ще тъгува за хубавите мигове, от които трябва да се откъсне. Ще се обръща и ще моли всичко да се върне. Ала то не го прави. Никога.
И ние не искаме да осъзнаем точно тази част от уговорката. Миналото си остава там, скътано в нашите спомени, но то не определя бъдещето ни. То само ни показва пътя, който сме изминали. Пътеката, която ни е довела до тук. До сега-то в нашия живот.
Тогава защо ни е толкова трудно? Защо не искаме да се откъснем?
Има една песен на Coldplay, в която се казва: „Най-трудната част е да се откъснеш, да не взимаш участие”.
И явно е така. Понякога в желанието си да върнем миналото, забравяме да изживеем сегашното.
В такъв случай каквото и да витаеше снощи във въздуха, сигурна съм, че ще трябва да продължа напред без да се обръщам. Ще трябва да приема този край и с усмивка да прегърна днешния ден.

Няма коментари: