петък, 28 септември 2012 г.

Тик-так...




И отново за промяната.
Защото тя е неизбежна.
Защото е неотменима и нужна ни.
Тя е тази, която ни срива на земята,
но и тази, която ни дава криле, за да се изправим след това. 

Тик-так…

Нашепва ни и отмерва всяка стъпка,
защото с всяка следваща се доближаваме до същината.

Тик-так… 

Продължава песента си и никого не чака.

Тик-так…

Защото никога не си готов, но тя винаги е част от теб.

Тик-так…

Защото нищо никога не е същото.
И в това е смисълът. 

Тик-так. 

четвъртък, 27 септември 2012 г.

Допустими рамки


Преди известно време бях писала за това как доброволно се вкарваме в някаква рамка в този живот. Ограничаваме се от едно изградено около нас стъкло, което на теория не ни пречи да виждаме света наоколо, но на практика ограничава свободата ни.
Но кому е нужно да бъдем в тези рамки? Още повече – защо трябва доброволно да го правим? Кой определя коя рамка за кого да бъде?
Човекът е социално животно. Факт. Но, в същото време обществото се гради на индивиди. В такъв случай всеки трябва просто да бъде себе си. Разбира се, много лесно е да се каже и по-трудно да се извърши.
Или иначе казано – кой определя „критерия за допустимост”? По чия скала трябва да се мерим? И, както вече споменах – защо?
Нека да оставим всеки просто да бъде. Как беше казано в Библията – „не съди, за да не бъдеш съден”. Очаквай за себе си това, което даваш на другите.
И пак: по-трудно е да се извърши, отколкото да се каже.
Но все си мисля, че е нужно да опитаме, защото иначе се губи смисълът. Защо сме тук, ако не да се борим, да бъдем и да се открием?
Какво ще си спомним накрая? Дните, прекарани в безметежно носене по течението или тези, изпълнени с постоянни усилия и доза болка?
Защото те са тези, които ни променят. За добро или лошо. А в природата всичко се променя. Всичко подлежи на постоянна промяна. В такъв случай, тя е жизнено необходимата ни константа. А щом е така, как би настъпила в заградения ни стъклен свят?

петък, 31 август 2012 г.

Копче по копче

Кой е казал, че работата в офис е много скучно нещо? 
Факт е, че една част от времето би могла да бъде организирана и по друг начин, но пък човек все ще намери с какво да си запълни деня. И докато някой би решил да изследва дебрите на своите лицеви кухини, то друг може пък да измисли нещо креативно от сорта да тресне компютъра и да го раздроби на парчета. Ако някой от вас, все пак, реши да предприеме подобна драстична мярка срещу скуката, би могъл да събере разпръснатите клавиши от пода и да ги организира в някой и друг... портрет. 
Не звучи реалистично? Ей този готин тип го е направил. Значи може :) 
В колекцията му има някои супер попадения, а моят любим портрет е на Боно, разбира се :)


Рей също изглежда страшно готин:



И, разбира се, къде бихме били без доза сарказъм като този на ексцентричния чичо доктор Хаус:


Останалите портрети са на сайта на WBK.

понеделник, 13 август 2012 г.

Усещания

Все по-често се доверявам на усещанията на моята душа. Усещания, които са като искра от огън в нощта. Толкова са ярки, но ги виждам само за секунда, след което изчезват в тъмнината, сякаш никога не са били. Да отвърна поглед дори замалко и ще изпусна полета на някоя от тях.  
Но е много трудно да си концентриран през цялото време. Очите се измарят, съзнанието започва да бяга в много и различни посоки, тялото се уморява да седи в една и съща поза. Съществуването се потапя в рутината на всеки ден. И става все по-трудно с всяка следваща искра.
Губя се. Бледнея. Уморявам се. И все по-трудно имам сили да погледна в огъня.
Рутината е най-големият враг на душата. Тя я стапя. Смалява я. Ограничава и заличава я. Човек трябва да се бори с нея с всички сили и средства на своята безсмъртна душа.
Аз също се боря.
Как?
Със сетни сили. Защото знам, че ако спра, това ще бъде краят. А аз не искам да е така.

вторник, 29 май 2012 г.

Сто години по-късно

Февруари, 1912 година. Група офицерски кандидати и войници от школата за запасни поручици в Княжево, начело с капитан Загорски предприема малка екскурзия. Целта на тази екскурзия е участниците в нея да изпитат трудностите на една зимна военна разходка, да се запознаят отблизо с военната погранична служба, да разгледат театъра на военните дейтсвия около Цариброд и Пирот и най-вече, покрай приятното пътуване из хубавия планински кът, да отнесат със себе си спомена от най-изящните и добре запазени старини в България.
Сто години по-късно. Времето е студено и вали дъжд. Усещам нещо вълшебно във въздуха. Пристъпвам бавно по калната пътека.
Тихо. Красиво. Величествено. Недосегаемо. 
Това е той, Погановският манастир. Виждам го сгушил се в прегръдката на студената мъгла.
Историята на манастира, достигнала до нас, е само низ от късчета мозайка. Знам, че строежът му продължава общо взето един век – от края на 14-ти до края на 15-ти век, а църквата е завършена и изографисана през 1499 година.
Наскоро попаднах на статия, описваща разходката на споменатите офицери. Тя е публикувана в сп. „Съвременна илюстрация” през април 1912 година. Докоснах се до църквата такава, каквато е изглеждала тогава:

 „Освен хубавата природа, славата на Погановския манастир е и неговата стара черква. Гиздава и спретната постройка, тя е изградена само от камъни, между които тухлите са употребени като декоративен елемент. Една четириъгълна кула над предверието служи за звънарница; освен нея черквата има и малък купол. В ново време, преди 20-30 години пред нея е било построено широко предверие, което малко зле хармонизира със старата сграда…
Под предната четириъгълна кула на черквата, тъкмо над входа й, в зида са вградени четири кръгли плочи. На двете от тях е издълбано името на светеца, комуто е посветен и храмът: Св. Ив. Богослов. Другите две плочи съдържат надписите: „Господин Костадин и госпожа Елена”…

Същата е и днес през моите очи сто години по-късно:

Усещането, което ти дава присъствието в манастира, е трудно сравнимо. Там цари абсолютно спокойствие. Времето не съществува. Минало и настояще се сливат в някаква идея за бъдещето. 

В църквата те очакват прекрасните и запазени от векове стенописи:


На тръгване от манастира се обърнах да го погледна за последен път. Кой знае кога ще дойда отново. И го запомних прекрасен. Запомних всичко. И скалите, които се издигат около него, за да го закрилят. И мъглата, обвила манастира, която сякаш иска да ти подскаже, че на това място не съществува нищо друго освен теб и връзката ти с Бога и природата...


 

вторник, 8 май 2012 г.

За всяка секунда живот



Тишината на един умиращ ден. Здрачът наоколо, който бавно прегръща всичко и ти напомня, че скоро няма да си сам. Нощта идва, за да ни нашепва хиляди слова.
Пролетната песен на птиците преди и последният лъч светлина да изгуби битката за този ден. 
Вечерницата и следите от самолети около нея, пронизващи едно заспиващо небе.

Един от тези моменти, в които човек може напълно да се изгуби.
Момент, който неусетно се превръща в център на цялата ми вселена. Няма минало, няма и бъдеще. Съществува само тук и сега.
Не познавам никого, защото аз съм никой. Оставаме само аз и звукът от сърцето ми.
Бавен, спокоен, ритмичен.
Чувам само него, сърцето ми, кротко и сигурно да отмерва всяка секунда живот.

Кой съм? Къде съм? Защо съм?
Няма значение.

Бавно, спокойно, ритмично.
Удар след удар за всяка секунда живот. 

четвъртък, 12 април 2012 г.

сряда, 14 март 2012 г.

Снежен симпатяга



Навън започна да се усеща приятният дух на пролетта във въздуха. От време на време дори чувам птици, а слънцето красиво ми се усмихва. Много добре, много добре.
Като за последно тази зима ще се усмихна на един приятен снежен младеж, когото видях преди няколко седмици. Стана ми много мило. От дете не бях срещала такъв симпатяга :) 


сряда, 22 февруари 2012 г.

"Българинът Джордж. Одисея в два свята", Йордан Баев и Костадин Грозев

„Моето голямо съжаление е, че той никога не написа историята на своя изключителен живот. Това би било документ с важно значение”. Това са думи на Уилям Аверил Хариман за Георги Андрейчин. Или както всички го наричат – Джордж. Българин с невероятна съдба и живот, изпълнен с обрати. Бил е на върха, но и дъното му е непомалко познато. Убеден социалист и резервиран комунист. Интелектуалец, дипломат, журналист и аристократ по душа. Притежавал е характер, изпълнен с противоположности. На единия край се намира неговата вяра в комунизма като идеология, а на другия – любовта му към Америка и нейните хора. Само там съумява да направи истински приятелства, които да устоят на времето и политическото разделение на света след двете световни войни. Защото, „приятелството, любовта и всички човешки отношения в най-общ план се нуждаят от определени условия sine qua non,  за да могат да се развиват, иначе се превръщат в празни думи”, както самият Андрейчин пише в едно свое писмо до американския посланик Булит. Джордж е приятел на Чарли Чаплин, Чарлс Боулън, Макс Истман, Уилям Булит и още много имена от ранната история на ХХ век. 
Живял в Царска България, Америка, СССР и отново в България след промяната. Преследван и обичан от властите на всяка една от тези държави, той съумява да остане себе си и да преследва принципите си докрай. Дори, когато те го водят по пътя към затвора, заточението, лагерите на Сталин и дори смъртта. Остава убеден идеалист до края на живота си. От онези, които се опитват да подобрят света към по-добро. А дали това е възможно, остава само историята да покаже.
Моите лични убеждения стоят много далеч от идеята за комунизма, ала някак си не е редно да пропусна да споделя името на Джордж Андрейчин, чиято съдба е описана в тази книга. Не, защото е важна част от историята на България, а защото е съществена брънка от историята на Човека.
Животът му е по-вълнуващ и от роман. Роман, чийто край, за съжаление, се оказва трагичен. И той, както всички герои в живота, е осъден на смърт. А дали всички те щяха да бъдат такива в паметта ни, ако бяха се разминали с неизбежното? 

Накрая остана да ви напиша думите на Уилям Чембърлин: „Джордж Андрейчин използва своите девет котешки живота. Ако беше направил своя избор в полза на свободата, докато все още беше в Париж, би могъл да напише една от най-превъзходните и информирани книги за Съветския съюз. Но неговото семейство бе останало в България, а затворническата присъда продължаваше да го чака в Съединените щати. Той избра своята съдба, върна се обратно и загуби”.

„Българинът Джордж. Одисея в два свята”, ИК Труд.

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

STOP ACTA! Vol.2

И тъй като няма да спрем да бълваме информация и "спам" по повод АСТА, както се изрази г-н Кристиан Вигенин, ви пледлагам да прочетете поста на Yovko. Точно и ясно описание на ситуацията. Препоръчвам ви да прочетете и линковете към другите статии, които той е пуснал в края. 
А относно г-н Вигенин: Мисля, че би трябвало да сте наясно, че като евродепутат Вие осъществявате ролята на представител на същите тези "спамъри", които Ви пратиха там и от които идва заплатата Ви.

вторник, 31 януари 2012 г.

STOP ACTA! или защо не искам да ограничават достъпа ми до информация

Преди няколко дни светът гръмна с новината за проектозаконите SOPA и PIPA в САЩ, а някак си тихомълком се оказва, че е подписан АСТА. Как така стана, че американците спряха техните, но подкрепят другото, по-строго споразумение? Защо за него се разбра едва, когато вече е подписано от 22 държави, барабар с нашата? И въобще някой от нашите управници дали е разбрал какво и защо го подписва или просто са пратили посланика „да тури парафа” в Япония?
Ако това нещо се ратифицира, това означава, че достъпът ни до информация ще бъде сериозно ограничен. И не само това. Под благовидния предлог, че видиш ли по този начин ще се предотвратява пиратството, държавите ще имат правото да следят личната кореспонденция на интернет ползвателите. Доставчиците ще бъдат задължени да следят и предоставят лични данни на съответните органи. „Нещо, което и сега са задължени да го правят” ще кажете. Да, така е. Само че малката и съществена разлика се състои в това, че сега те са задължени да го правят само по искане от страна на съдебната власт с цел разкриване или предотвратяване на криминални престъпления. А не ей така – превантивно. Митническите власти, от друга страна, пък ще имат възможността да ни пребъркват телефоните и компютрите за нелегално съдържание. И как по-точно ще разберат кое е легално и кое – не? Ще отварят всяка папка в устройствата ли?
Дами и господа управници и величайши, бих искала да ви съобщя, че съществува едно понятие на този свят, което се нарича „лична неприкосновеност”. А намесата срещу нея се изразява в нарушения срещу дома, частната собственост и кореспонденцията. И всичкото това е записано в няколко много полезни акта – разни конвенции за защита на правата на човека и основните свободи, държавни конституции и т.н.
А основният проблем не се състои в това, че ние всички потребители в интернет задружно искаме да крадем и пиратстваме. Проблемът се състои в това, че е крайно време всички да разберем, че авторското право по своята същност вече не съществува такова, каквото е било досега. Наличието на съвременното информационно общество предполага достъпът до информация да бъде основно благо и право на всеки индивид. Крайно време е да го разберем – it’s the end of the world as we know it. Буквално.
Нека погледнем нещата реално. Много по-удобно на всички ни е да си теглим музика от интернет, както филми, сериали и дори книги. Въпросният публичен домейн, който се изразява в това огромно, пълно с информация пространство, отдавна е надделял пред конвенционалния метод. Затова е редно и авторското право да се нагласи според изискванията на аудиторията, защото ако тя не съществува, то откъде ще идват приходите, господа?
И не, не подтиквам към пиратство. Аз съм съгласна да си плащам определена сума месечно, за да мога да ползвам тези услуги и някак си не съм съгласна „превантивно” да орежат интернет и правото ми на достъп до информация само, защото на някого му е хрумнало, че така е по-лесно. И по-удобно. Защото, в крайна сметка, така се държат масите под контрола на Големия брат.
Отдолу има линк към петиция срещу АСТА, която ще бъде връчена в Брюксел. Честно казано, съмнявам се да бъде ратифицирано, защото не ми се вярва всички доброволно да се поставим под подобен контрол. Но, колкото повече шум около него, толкова повече. И най-накрая управляващите да разберат, че са там заради нас.


вторник, 24 януари 2012 г.

Я, снимка!

Чудели ли сте се как са се развили ежедневните неща, които днес приемаме за даденост? Как са достигнали до нас? Колко време е трябвало, за да бъдат усъвършенствани и най-вече: кой е дръзнал да ги измисли?
Едно от тези неща е фотографията, например.
Това замъглено изображение отгоре, всъщност, е първата снимка в света. 
И докато в днешното дигитално време за създаването на една снимка ни трябват някакви си хилядни от секундата, то експонацията на „Гледка от работния кабинет” са били нужни някъде около осем часа. Изображението е създадено вследствие упорития труд на един общо взето френски буржоа със свободно време - Нисефор Ниепс.
Преди да се захване с тежката задача да фиксира изображенията върху повърхност, Ниепс го е удрял на нещо като изобретател. Въпреки че не много от предишните му занимания са останали в историята, това не му е попречило да изобрети вид колело, както и двигател за локомотив.
Та освен с останалите изобретения Нисефор се занимава активно и с camera obscura, като се опитва да запечата върху някакъв вид повърхност образите, получавани от нея. Цели десет години са му били необходими, за да открие правилния път. Плаката, която използвал е била на асфалтова основа.
И така. Годината е 1827. Лято е и господин Ниепс влиза в историята с първата в света експонирана и фиксирана фотография. А какво, всъщност, представлява тя?
Много трудно ни е да различим реалните очертания на предметите в снимката, но общо взето тя изобразява гледката от работния кабинет на Ниепс. Само че огледално.
И както първоначално се случва с всяко изобретение май, общо взето никой не обръща внимание на "литографията". Докладът на Ниепс пред Кралското Общество е отхвърлен и разочарованият французин подарява фотографията на Франсис Бауер, английски ботанист.
Бауер е бил напълно наясно, обаче, за значимостта на Ниепсовата творба и я запазва, като написва на гърба й: „Първият успешен експеримент на мосю Ниепс да фиксира за постоянно Образът на Природата”.
Бауер умира през 1841 година и снимките на Ниепс заедно с други документи попадат в ръцете на д-р Робърт Браун. По-късно се озовават при негов колега в Кралското Общество – Дж. Дж. Бенет.
През 1898 година „хелиографиите” на Ниепс са изложени в лондонския Кристал палас. След това, обаче, те изчезват за около петдесет години, когато синът на Хенри Баден Притчард ги намира на тавана в стара ракла на баба си. Изображението на „гледката” е било твърде  разрушено от времето и са били нужни доста години, докато най-накрая в изследователския департамент на американската фирма за фотографски продукти Кодак успяват да „експонират” за втори път прочутата снимка на Ниепс.
Днес снимката е притежание на университета в Остин, Тексас.