неделя, 16 ноември 2014 г.

Друг свят

Силен грохот и тропане върху входната врата го извади от унеса му. Отиде да провери какво става и в същия момент група униформени войници на Сектор 7 нахълтаха в дома му. Отдръпна се назад, неспособен от изненада да попита дори за какво са тук. 
Един от тях, явно по-главен, се приближи до него. Показа му идентифициращата си холограма и му обясни:

- Сър, получихме сигнал за нерегламентирана дейност от този адрес.
- К-к-каква дейност? – успя чак сега да попита Робърт. Заекваше. Всичките си 43 години. Уплахът засили дефекта му. 
- Нерегламентирана съгласно чл. 43, ал. 2, т. 17 от Общия правилник за прилагане на Договора за примирие – отвърна старшият, сякаш не забелязал говорните проблеми на Робърт.
- Н-н-не разбирам. Т-т-тук няма н-н-никой друг, освен мен. З-з-за к-к-каква дейност г-г-говорите?

Едва сега старшият го погледна и сякаш на момента осъзна с кого разговаря. Робърт забеляза това и си помисли, че може би досега не бе виждал дефектен човек, произведен от Съюза. Притесни се. Винаги му е било неприятно чувството, което усещаше, когато хората осъзнаваха, че е дефектен. 

- Ще м-м-ми обясните ли, най-н-н-накрая за к-к-какво става въпрос? – опита се да разбере причината за присъствието им.
- Както казах, сър, имаме данни за нерегламентирана дейност. 
- Т-т-това го разбрах. И все пак, за к-к-какво говорите?
- Неефикасно използване на кислородни запаси – отговори сухо старшият. 

Огледа се наоколо, след което добави:
- Както знаете, сър, това деяние е класифицирано като престъпление срещу човечеството. 

Робърт остана изненадан. Понечи да каже нещо, но после се отказа. Отдръпна се настрана. Знаеше, че не може да направи нищо и беше по-добре да ги остави да приключат с проверката си. Знаеше и, че в рамките на Сектор 7 те имаха пълната юрисдикция за каквото и да било. Затова беше безсмислено да им се противопоставя. 

Двадесет минути по-късно всички войници се бяха събрали пред старшия. Нито един не успя да докладва положителен резултат от проверката. Робърт си отдъхна. Старшият изслуша всички до един, след което се обърна към Робърт. Тръгна да казва нещо, но се отказа. Остана по този начин минута-две. След което даде команда на войниците да се изнесат от къщата. Двамата мъже останаха сами. Тогава старшият отново се обърна към Робърт и му обясни, че бил сигурен в данните, които имали. Досега не им се било случвало да бъркат толкова много в разчитането на данни от източниците им. Двамата мъже се сбогуваха. На вратата Старшият все пак се обърна към Робърт и го заплаши да внимава, защото веднъж попаднал в полезрението им, много трудно може да се откачи. 
Робърт остана отново сам в дома си. Огледа се около себе си. Войниците бяха разхвърляли доста. Никога не щадяха някое място, което проверяваха. Още повече, че те идваха с намерението да арестуват. Виновен до изключително доказване на противното. Беше основен принцип в Сектор 7. А това доказване не се случваше почти никога. Затова сега се изненада, че не откриха нищо. 
Огледа се наоколо. Този път не гледаше бъркотията, която бяха оставили. Имаше нещо друго. Усмихна се. Значи експериментът му беше успял, щом никой от тях не забеляза нищо.

- Г-г-г-лупаците дори н-н-не разбраха, че се н-н-намират в силово п-п-поле!

Отново се огледа наоколо. Входната врата бе все още отворена. Пристъпи към нея, за да я затвори. Точно преди да го направи, му се стори, че пред къщата видя старата си котка Шорди. Знаеше, че това е невъзможно, тъй като отдавна я нямаше. Бе анихилирана в един от експериментите му преди години. 

***
Робърт беше един много самотен човек. Произведен с говорен дефект, много малко от неговите сънародници в Съюза контактуваха с него. Той се опитваше да се социализира, но постепенно осъзна, че това нямаше как да се случи в този свят. Тази Вселена. В това време и в това измерение. Затова реши да намери други. 
Неук и неопитен, той започна своя опит да открие свят, който щеше да го приеме. Търсенето се оказа по-продължително, болезнено и безплодно, отколкото бе предполагал, но въпреки това не се отказа. Постепенно превърна дома си в прикрита лаборатория. Прикриваше всичко, защото знаеше, че войниците на Сектор 7 щяха да бъдат безпощадни, ако откриеха нещо. Но това, което беше най-голямата им сила, бе също така и най-големият им недостатък. Тяхната безпощадност водеше до ограничаване на възгледите им. И Робърт осъзнаваше това. 
И потвърждението дойде днес. Нито един от тях дори не можеше да предположи, че се намира в някакъв тип силово поле, създадено от антиматерия, която той бе успял да стабилизира и да предотврати мигновена анихилация. Правилно го бяха усетили. Робърт създаваше капани за антиматерия, което водеше до загуба на известно количество кислород. 
Последното, което му оставаше да разбере бе, дали чрез антиматерията можеше да създаде контролиран портал към друго измерение. Към друг един живот, в който „престъпление срещу човечеството“ щяха да наричат не загубата на малко кислород, а отношението, което изпитваше ежедневно. Единственият му проблем беше, че не знаеше какво щеше да бъде доказателството за това, че е успял. 

***
Робърт беше един много самотен човек. Копнеещ за един друг свят, той стоеше по средата на къщата си, когато пред очите му се появи една котка. Изглеждаше досущ като тази, която изчезна преди години. И като тази, която видя преди малко пред къщата си. 

След нея се появи още една. И още една. 
И още една.


събота, 8 ноември 2014 г.

Забравих


Забравих меланхолията в багажа си. А без нея есента е скрита. 


вторник, 21 октомври 2014 г.

Страж

Чайникът засвири и звукът измъкна Анатолий от унеса му. Приближи се и изключи нагревателя. Водата беше кипнала. Приготви си чаша с билки и ги заля с горещата вода. Погледна часовника, за да отмери точното време, необходимо за чая му. 


Годината беше 2154-та. Анатолий беше единственият останал жител на Земята. Всички други се бяха изнесли. Оставиха го да води отчет. Дните му минаваха в обикаляне на територията на захвърлената планета, която постепенно забравяше. Следите от съществуването на хората започваха да изчезват. Сякаш природата си отмъщаваше за това, че беше изоставена. Или тържествуваше, защото най-накрая беше свободна. 

Анатолий изпи чая си и се приготви за ежедневната си обиколка. Днес смяташе да посети местата около бивша Русия. Мястото на неговите деди. Почти не си спомняше какъв беше животът преди Напускането. Спомняше си само природната разруха, но щастливите дни ги беше забравил. 

Приготви стратокоптера. Оставаше му само да вземе обяда си и резервен акумулатор за машината. Слънцето не беше много силно тези дни и не беше сигурен дали първият се е заредил достатъчно. Настани се вътре. Постави обяда си на мястото до него и стартира двигателя. Първоначално се издигаше бавно, докато машината успееше да прихване магнитното поле на земята, след което се изстреля бързо във високата атмосфера по посока бивша Русия. Пътуването не беше дълго. Никога не е било. Понякога му се искаше да може да се наслаждава единствено и само на него, но машината беше конструирана така, че да можеш да изминаваш хиляди километри от земната повърхност за отрицателно време. 

Огледа терена за приземяване. По негови изчисления се намираше точно над бившия център Москва. Огледа екрана на скенера за наличието на някаква форма на живот. Не откри нищо. Тогава спокойно започна процедурата по приземяване. Надяваше се, докато взима пробите от местоположението, да не срещне някой от тях. Отдавна беше отвикнал да се бори. Винаги избираше местата за изследване по миграционните процеси на новите биологични елементи. Първоначално бяха хаотични или поне така се струваше на човечеството, но впоследствие, когато остана сам, успя да разбере начина им на миграция. Така знаеше, че когато те са на едно място, почти няма шанс да срещне някой от тях на друго. Затова изчакваше търпеливо и взимаше проби от местата, където са били, но са си отишли. 

Анатолий обикаляше терена около стратокоптера, като внимаваше да не се отдалечава прекалено много. Не искаше да изпитва на свой гръб характера на съществата. Все още не ги познаваше достатъчно добре. Знаеше, че просто бяха различни. Донесоха вирусите и след като по-голямата част от населението на Земята не успя да се спаси, останалите се изнесоха. Оставиха всичко и решиха да изчакат отвъд Луната. 

Оставиха и него да води отчет. Последният от тях. 
Последният страж на Земята.


сряда, 15 октомври 2014 г.

Срещнах го.


— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.
— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.
— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…


вторник, 7 октомври 2014 г.

Станцията


Люкът на Станцията се отвори. Системата за приземяване прихвана кораба и Гейбриъл се облегна назад. Знаеше, че компютърът на ще свърши цялата работа и неговата намеса не беше необходима. Затвори очи. Помисли си за хилядите неща, които беше преживял. И за това, което предстоеше.


Усети леко подрусване от смяната на курса и включването на кораба в изкуственото гравитационно поле на Станцията. След минута корабът беше на дока за приземяване. Системата го насочи към Пилон 37. Площадката се издаде напред. Прихващачите се включиха и се закачиха за кораба му. С леко движение Гейбриъл вече беше част от Станцията. Изключи квантовия двигател. След това отвори херметическата врата и пристъпи на Пилон 37.

- Пиячката се стопли, докато се накани да дойдеш!
Гейбриъл се обърна и видя стария си приятел. Познаваше Деймиън още от военните години на галактиките. Преди Пакта за помирение. Бяха служили в 7-ма Сирианска рота.
- А ти защо я държиш извън охладителя? – попита на свой ред Гейбриъл.
Деймиън се приближи и го прегърна.
- Радвам се да те видя, Гейб – каза. – Как си, човече?
- Както винаги. Както винаги – отговори му.

Деймиън го заведе до каютата. Обясни му новия протокол на Станцията, който беше влязъл в сила за настоящия цикъл на слънцето на Кулара. Беше сезонът на магнитните бури. Удряха толкова силно, че полюсите на планетата се сменяха често. Станцията беше пригодена, като за целта поддържаха заедно с гравитацията и изкуствено магнитно поле, което наподобяваше това на Земята. Поддържането му изискваше огромно количество енергия, която произвеждаха от квантовите генератори в ядрото на Станцията. Затова беше въведен и протоколът за магнетизацията. Генераторите работеха на максимално ниво и трябваше да се поддържат внимателно. Всеки един жител тук имаше роля в този процес. Гейбриъл също. Смяната му предстоеше след 23 часа. Дотогава трябваше да се е подготвил.

Оправи багажа си. Изпи задължителните йодни таблетки против евентуална радиация в Станцията. Кулара изобилстваше от нея и винаги действаха превантивно в случай на пропуск в корпуса. Огледа се дали не е забравил нещо и пристъпи отвъд магнитната врата на каютата си. Натисна магнетизатора и полето за заключване на помещението се задейства.

В командното помещение беше тихо. Гейбриъл се огледа за своя приятел. Намери го в дъното на залата. Беше застанал до холограмен екран, на който бяха изобразени генераторите на Станцията.

- Здрасти – каза. Деймиън беше с гръб към него и в първия момент не го беше видял.
- Охо, добре дошъл в Командата – отговори му, след като се обърна. – Настани ли се?
- Да, благодаря. Всичко е идеално.

Деймиън му даде знак, че се радва. Обясни му и процедурата по хранене. Реда, в който представителите на различните рангове заемаха столовата. След още няколко разменени общи приказки, двамата пристъпиха към същината на посещението на Гейбриъл. Съветът искаше да спре работата на Станцията и посещението му представляваше оценката за изпълнението на това тяхно желание. Искаха да източат докрай ресурсите на Кулара и да я напуснат.

- Искат да я зарежем като обелка от банан, нали? – извика Деймиън. – Копелета!
- Съжалявам, Дем. Те са на мнение, че планетата не може да ни бъде полезна по какъвто и да било друг начин. Няма стратегическа позиция за отбрана, а и войната приключи. Не става и за наблюдателен пункт и ти самият го знаеш много добре. Единственото, което можем да направим с нея е да вземем ресурсите й.
- Но има още толкова много, Гейб. Те не го разбират. Тук има… - той не довърши изречението си.

Огледа се около себе си, сякаш търсеше нещо. Или някой. После направи крачка напред, за да се доближи максимално до Гейбриъл. Приведе глава и прошепна в ухото му:

- Тук има и още нещо.
- Нещо? – учуди се посетителят. – Какво нещо?
Деймиън не отговори. Огледа отново помещението. Скръсти ръце пред гърдите си.
- Разум, Гейб – каза след момент на мълчание. – Говоря ти за разум на тази планета.

Гостът на свой ред се огледа наоколо. Очакваше да види усмихнатите лица на служителите в командния пункт, реагирали на шегата на своя командир. Това, което не очакваше бе да види сериозните им лица, които бяха чули последните думи и изразяваха съгласие с тях. Отдръпна се назад.

- Деймиън, знаеш, че проведохме всякакви познати на човечеството тестове и всичките бяха с един и същи резултат. Негативни до един.
- Да, така е. но ти сам каза: проведохме всички познати ни тестове.
- Какво искаш да кажеш?
- Само това, че винаги има възможност да не знаем за някакъв метод. А откакто всички ние сме тук, успяхме по някакъв начин да усетим тези същества. Те са ефирни и почти не се виждат. Само се усещат.
- А защо не съобщихте за това на Съвета?
- За какво? Да ни се присмеят и да дойдат да тестват нас? – Деймиън се усмихна. – Тези закостенели старчоци не могат да възприемат различна теория от установените, дори да ги прасне по носа. Както каза: бяха проведени всички познати тестове. Мислиш ли, че Съветът щеше да възприеме нещо от този род?

Гейбриъл се огледа отново. Хората в помещението бяха спрели работата си и ги наблюдаваха. По изражението на лицата им, той можеше да познае, че бяха напълно съгласни с това, в което Деймиън се опитваше да го убеди. Усети как сърцето му започна да бие силно. Въздухът изведнъж започна да не му достига. Малки капчици пот избиха по гърба му. Искаше моментално да се измъкне от помещението. От проклетата Станция. Извини се на Деймиън, измисли някакво обяснение, че трябва да се свърже със Съвета и излезе от командния пункт. Побърза да се прибере в каютата си. Заключи отвътре магнитната врата и седна на леглото.

- По дяволите! – извика. – Значи е вярно. Защо, Дем, ти трябваше да идваш на тази проклета планета? Сега ще трябва да те убия. Да убия всички ви.

Деймиън много добре знаеше, че мисията на неговия приятел беше да прекрати използването на Кулара. Това, което не знаеше бе, че Съветът от много време подозираше истинската сила на тази проклета планета. След дълго пребиваване тук, тя успяваше да улови душите на своите гости, без те да го осъзнават. Да ги изолира от телата им и да ги държи за себе си. Това, което Деймиън наричаше ефирни същества, всъщност бяха душите им. Нямаше друг разум тук, освен самите тях. За Съвета Кулара беше изключително опасно оръжие, което може да бъде използвано от враговете, в случай на нова война. И то трябваше да бъде унищожено.

Извади комуникатора си и изпрати съобщение за потвърждение до представителите на Съвета. След няколко мига, отговорът беше изписан на екрана пред него.

Остави устройството. Извади багажа си и започна да се приготвя.


вторник, 2 септември 2014 г.

По дяволите с тия дъждове

- По дяволите с тия дъждове! – беше първото нещо, което техникът ми каза, след като пристъпи прага на къщата ми. – Не мога да ги понасям! Дори вече не помня какъв цвят беше небето. 


Остави чантата на земята. Премина през задължителното почистване и съблече предпазния костюм. Закачи го на определеното за това място и пристъпи извън въздушната кабина. 

- Мис Левъшим, за кой път идвам при вас? Кога ще се научите да използвате този квантов телепортатор? – беше второто нещо, което ми каза. Вече бе на около метър разстояние от мен и гласът му не се изкривяваше от говорителите на кабината. – Какво направихте този път?
- Наистина не знам – отвърнах му. Всеки път идването на този човек вкъщи ме притесняваше. Наистина не знаех защо на проклетия телепортатор все нещо му ставаше. Тази сутрин дори не можах да отида на работа. Дъждовете ме притесняваха, затова не исках да излизам навън и да ползвам този на съседите. Въпреки предпазните костюми, мисълта, че върху мен се излива киселина, ме смразяваше до костите. 

Аз също не помнех цвета на небето. Помня само как майка ми в края на живота си говореше единствено за залезите. Как й се искаше да види поне още един. Но те вече бяха нещо, което Земята не предлагаше на хората. Киселинните дъждове бяха превзели всичко и животът ни се обърна, за да се нагодим към тях. Започнахме да произвеждаме сами всичко, което ни беше необходимо, за да съществуваме. Най-трудно беше с кислорода, но после Компанията за леки въздишки пое нещата от правителството и дори и този проблем се реши. 

Техникът постави чантата с инструментите си на земята и с бавно движение отвори контролния панел на телепортатора ми. Огледа го известно време, след което го затвори отново. 

- Странно – каза си. – Не виждам проблем. 

Приближи се до кабината. Влезе в нея. Огледа я обстойно. Набра някакъв код на таблото за управление и зачака. Сигурно се опитваше да се телепортира, но явно не се получи. Огледа се около себе си отново учудено. 

- Нали ви казах – не се сдържах. – Не работи. 

Той ме погледна. Изражението му издаваше цялото раздразнение, което един телепортен техник можеше да изпитва към мен в този момент. Притесних се и се отдръпнах назад. Не исках да му преча да работи, но и не исках да ме мисли за някоя пълна идиотка. Наистина нищо не съм направила на проклетото чудо, за да спре да работи. Отново. Напоследък просто не го правеше. Събуждам се сутрин, оправям се за работа и тъкмо да изляза, когато набирам кода на офиса и разбирам, че проклетото нещо пак не е в ред. 

- Искате ли да ви предложа нещо? – опитах се да го омилостивя. – Имам бисквити. Мога да направя и кафе. 
- Не, благодаря. На диета съм. 

Погледнах го учудено. Изглеждаше ми като човек, който не прави такива неща, но не исках и да го обидя, затова не настоях. Последното нещо, от което имах нужда тази сутрин беше да ядосам човека, който се опитваше да поправи проклетия ми телепортатор. Отново. 

След малко той се изправи. Излезе от кабинката и се огледа сякаш търсеше нещо. 

- Къде е котката ви, мис Левъшим? – попита ме. 
- Кое? Аз нямам котка – отвърнах учудено. Това беше последното нещо, което очаквах да ме попита. Още повече, че не ме попита дали въобще имам, а къде е. 
- Невъзможно!
- Кое? 
- Да нямате котка.
- Защо? Защото съм стара мома ли? – попитах го троснато. 

Той се отдръпна. Погледна смутено и започна да ръкомаха. 

- Не, не. Съжалявам, явно не се разбрахме, мис Левъшим. Попитах просто, защото в кабината на телепортатора има много котешки косми. Помислих си, че са от вашата котка. И разбрах причината за развалянето на телепортатора, но ако нямате котка, не мога да разбера как точно се е получила повредата. Разбирате ли, тези машинки са настроени така, че да не приемат два индивида, пък камо ли от различен биологичен вид, да се телепортрират по едно и също време, защото има опасност нещата на квантово ниво да се объркат много. При множество опити да се направи едновременна телепортация, машината просто блокира, за да предпази живота на съществата. 

- Но аз нямам котка – възпротивих се, – а и не смятате ли, че щях да видя, ако имаше нещо в кабината с мен? Така че ще трябва да измислите някоя друга причина за развалянето на това чудо.
- Нямам друго обяснение, съжалявам. Мис Левъшим, погледнах програматора и именно заради това не иска да работи. Но не мога да си обясня как се е случило, след като вие нямате котка. А в кабината има котешки косми. 
- Но сега поправихте ли го? – попитах.
- Сега да. Но ще трябва да разберете откъде са космите, защото може пак да блокира. 

Закъснявах за работа и нямах намерение да слушам историите му за някаква си котка. Затова му платих и любезно го отпратих. Той пристъпи в кабината, набра кода за дестинацията си и след секунди изчезна. Отдъхнах.

Побързах да си събера нещата, за да изляза и аз. Стъпих в кабината. Набрах кода на работата ми и зачаках. Нищо не се случи. Опитах отново. Без резултат. Огледах се, за да видя дали не съм направила нещо извън процедурата по телепортация. И я видях.

В дъното на кабината, на пода стоеше една сива котка. 


вторник, 26 август 2014 г.

Джейк

Задушно ми е. Имам чувството, че въздухът не ми стига. А знам, че това е невъзможно. Микроклиматът в лабораторията винаги поддържа сравнително ниски температури. Скафандърът ми също. В него има достатъчно кислород, така че на практика няма как да се задушавам. Но усещането ми е такова. Опитах се да поставя разумната платка на Р-09-87-Дио, но почувствах ръката ми да трепери. Не можех да определя какво се случва с мен. Най-вероятно съм прихванал някой вирус. Чувствах се отпаднал и без желание за работа. 


Направих втори опит да поставя платката на бедния робот, който заради мен ще трябваше да почака с раждането си. Обичах така да поставям нещата пред себе си. На практика до поставянето на разумната платка, роботите си бяха купчина желязо. Но след това се превръщаха в напълно равнопоставени на човека жители на планетата. И не само на тази. 

Този път Р-09-87-Дио щеше да почака отново, защото тъкмо бях стабилизирал движенията си, когато Джейк ме извика по интеркома. Попитах го дали е толкова важно, защото бях по средата на раждането на новия Дио. 

- Побързай, моля те! – беше единственото, което ми каза. 

Зачудих се какво може да бъде толкова спешно, че да си позволи да ме прекъсне точно по средата на процедурата с разумната платка. Познавах Джейк от петнадесет години. Двамата работим усърдно за поддържане и опазване популацията на роботи на планетата. С течение на времето се установи, че човекът води до самоунищожение дори на роботите. След голямата депресия, настъпила от удара на астероида в Земята, хората се промениха и концентрираха към себе си още повече. Роботите са мили същества. Те са конструирани по такъв начин, че за тях приказването и осъществяването на контакт е от изключителна важност, за да знаят какво да правят. Трябваха им напътствия. А хората вече не го правеха. Ето защо се достигна до нещо, което нито аз, нито който и да било роботик е очаквал, че ще се случи. Роботите не искаха да живеят. Самоубиваха се по всевъзможни начини. Това явление стана толкова популярно сред тях, че се наложи да се създаде мрежа за опазване на роборазнообразието им. Аз и Джейк бяхме водещи в организацията, но също така обичахме и да работим в лабораторията. Непосредствено да помагаме на бедните робосъщества. 

Оставих разумната платка върху повърхността, на която се намираше Дио. Погледнах го и го потупах. 

- Явно ще почакаш още малко, приятелче – казах му. 

Влязох в преходната стая и свалих работния си скафандър. Работата с него беше задължителна, за да опазим роботите. При раждането и лечението им не трябваше да имат досег с нито една клетка биологичен материал. Докато събличах костюма отново усетих, че се разболявам. Реших, че ще трябва да мина и през Доктора. Дио щеше да почака още малко. 

Вратата на лабораторията на Джейк беше затворена, което ми се стори странно. Съседната стая служеше на Джейк да прави постморталните прегледи на роботите, но в тази не се извършваше практическа работа, свързана с опазване на биологичната среда и той предпочиташе да я оставя отворена. Не обичаше да бъде сам. Винаги е казвал, че така ни усеща по-близо, а и ние нямахме нищо против. Натиснах копчето на интеркома, за да го предупредя, че идвам. Никой не отвори. Опитах се още веднъж и отново никакъв резултат. Реших да вляза чрез механичния начин за отваряне. Използвахме го само в случай на авария. Клекнах и протегнах ръка, за да намеря лоста за дърпане на повърхността на вратата. Открих го и миг след това погледнах в стаята на Джейк. Не го виждах. Това беше странно. Преди минута той ми се обади с молба да дойда при него. Не можех да разбера къде ли би могъл да отиде, още повече че знаеше, че идвам към стаята му. 

Влязох в помещението. Огледах се. Джейк не се виждаше никъде. Направих няколко крачки около основната работна повърхност, върху която моят приятел беше поставил някаква разумна платка. Приближих се да я огледам. Взех я с ръцете си. Нямаше опасност да я заразя с биологичен материал, тъй като очевидно тя беше за изследванията на Джейк и той нямаше намерение да я поставя в някой робот. Неговата работа беше по-скоро свързана с изучаване на последиците, които се отразяваха на роботите от живота им върху нашата планета. Общо взето Джейк беше патоанатом за роботи. 

Платката беше от робот от модела на Дио. Приближих се до работната лампа да я огледам. Тъкмо щях да я върна на мястото й, когато забелязах някакви странни взаимовръзки върху нея. Вериги, които не си спомням да бяха за този модел. Модифицирана ли беше платката? И ако да, кой се беше осмелил да го направи? Нямах представа до каква промяна в разума водеха тези модификации, но роботът, който притежава тази платка със сигурност няма да бъде нормален Дио. 

- Виждаш ли ги? – чух гласа на Джейк. Не го очаквах. Стреснах се и изтървах платката върху работния плот.
- Господи, Джейк, изкара ми акъла! – викнах. – Защо се криеш така?

Беше се скрил в един от ъглите на помещението. Клекнал зад някаква хладилна кутия. Затова не го бях видял. Изправи се и пристъпи бавно към масата, като с всяка крачка се оглеждаше навсякъде. Попитах го какво става, но той отново не ми отговори. Вместо това застана до мен и взе платката от масата. Постави я под светлината и с пръст ми показа взаимовръзките, които бях изучавал преди минута. Попитах го какво означават и дали той е променял модела на платката. 

- Не съм – отговори ми. – Точно затова те извиках. Доста дълго ги изучавах и искам да ти кажа, че според мен тези взаимовръзки са възникнали по естествен път. 
- Невъзможно! – извиках. – Роботите не еволюират. Те не са биологични.
- И аз така си помислих, но повярвай ми, доста време отделих на това нещо, преди да те повикам. Но веднъж бях ли сигурен в това, въпросът не можеше да чака и една минута. 
- А защо се криеш в ъгъла, Джейк? – попитах го. 

Вместо да ми отговори, той се приближи до мен. Застана на около десетина сантиметра от лицето ми. Виждах отражението си в очилата му. Подканих го отново да ми отговори. 

- Защото, според мен, те го правят.
- Кой прави какво, Джейк?
- Роботите, разбира се. Мисля, че те еволюират сами. А тези взаимовръзки са ги научили да нападат.

Не можех да повярвам на това, което ми казваше. Знаех, че дори и роботите да са еволюирали сами в такава степен, платката пред мен беше абсолютно неизползваема. Пък и не можехме да бъдем сигурни до какви промени в съзнанието на роботите водеше тя. И дали има други екземпляри, при които се наблюдава промяна във взаимовръзките на разумната им платка. Опитах се да му го обясня, но той не искаше да ме слуша. 

- Джейк, мисля, че реагираш прекалено бурно – опитах се да го успокоя. – Ето, виж Дио, върху който работя сега. Той няма промени в платката. Не си сигурен дали това нещо тук просто не е аномалия. 
- Сигурен съм, че не е – отговори ми. – Толкова ли не разбираш? Писнало им е да живеят с нас и да се самоубиват, защото ние сме глупаци. Решили са проблема по друг начин. Еволюират, за да могат да прилагат насилие към хората, въпреки програмирането им. Един ден просто ще ни обявят война и тогава всички дълбоко ще съжаляваме. 

Джейк хвана рамената ми. Започна да ме бута, сякаш се опитваше да ме отърси от нещо. Бях толкова изненадан, че не предприех нищо. Чудех се дали не беше загубил разсъдъка си. Мислех да извикам доктора, но не смятах, че проблемът на Джейк е физически. Явно работата му беше дошла в повече. Може би имаше нужда от малко почивка. 

Продължаваше да ме бута, докато накрая гърбът ми не опря в стената. Приближи лицето си още повече до моето.

- Идва краят на хората, Том – беше единственото, което ми каза. След това ме пусна и отново клекна в ъгъла. 

Дожаля ми за него. Чудех се как ли са му хрумнали тези налудничави идеи. Обадих се по интеркома да извикам доктора. Той дойде почти веднага и прегледа Джейк. Даде му някакви успокоителни и заедно с още двама колеги му помогнаха да излезе от стаята. Щяха да го заведат у тях, за да почива. На вратата Джейк се спря за секунда. Погледна ме отново и каза:

- Помни какво ти казах, Том. 

Усмихнах му се. След тях бях сам в стаята. Всичко беше така както го е оставил. Приближих се до работната маса и взех платката в ръцете си. Разгледах я отново под лампата. Връзките наистина бяха много странни. Бяха толкова добре изградени. 

Оставих я върху бюрото. Огледах се наоколо. На стола до себе си видях черния работен тефтер на Джейк. Взех го да го разгледам. Записките му бяха толкова много и ми отне известно време, за да разбера начина му на структуриране. На последната страница бяха бележките относно платката. Прехвърлих набързо редовете. Джейк обясняваше как изработката на връзките е много по-изкусна и е направо перфектна, в сравнение с другите наблюдавани екземпляри. Зачудих се колко ли още е имало. Прехвърлих страниците на тефтера назад. В крайна сметка видях, че под наблюденията му са били поне няколко хиляди робота. Беше се занимавал с това от близо две години. 

За втори път прегледах записките в тефтера. Нещо смътно започна да изниква в съзнанието ми. Притеснението се надигна в гърдите ми. Започнах рязко да обръщам страниците и да смятам наум. Променените платки, които той беше изследвал бяха петнадесет хиляди. Точно толкова. Днешната беше петнадесет хиляди и първата. Застинах на място. 

Това беше прагът, който в роботиката шеговито наричахме заключването на портата. Защото веднъж преминат, наблюдаваните промени в петнадесет хиляди роботи ставаха необратими за целия им вид. Но той беше хипотетичен. Създаден в зората на роботиката. На практика никой никога не беше наблюдавал промени с такава численост. Поне никой до този момент.

Започнах да кашлям. Грипът явно се развиваше бързо. 

Дио щеше да почака още.


четвъртък, 14 август 2014 г.

Мирисът

Звукът на сирената прониза сутрешния покой на града. Тази седмица за трети път се чуваха. Първоначално ги притесняваха, но всичко започна толкова отдавна, че вече на никого не правеха впечатление. 


- Чудя се какво ли искат този път – гласът на Хари се опитваше да надвие шума на сирената. 

- Нямам представа. Сигурно пак са дошли за златото – отговори Стенли.

Небето потъмня и на мястото на слънцето се появи огромният им летящ кораб. Приближаваше се бавно и с умело движение се закачи за наземната котва в края на града. Люкът се отвори и от там излязоха трима от тях. Този път бяха от високите. Значи бяха от по-важните. Огледаха се и стъпиха на земята. Дългите им крака почти не докосваха повърността. Нямаха очи, но имаха нещо по-лошо. Съзнание. Такова, което проникваше в главата ти. Нищо не оставаше скрито. Нито дума. Нито една мисъл дори. 

Протоколът изискваше всички да застинат. Да оставят работата си и да наведат глава. С цел да не се затормозява съзнанието им, всеки трябваше да извади от джоба си специалната плочка с мантри и да почне да чете. Мантрите превръщаха човешката мисъл в една обща тиха пихтия. Разумът не можеше да бъде нарушаван. 

Хари бръкна в джоба си. Извади сребърната плочка и се зачете. Правеше го инстинктивно. Толкова години бяха минали в това упражнение, че дори нямаше нужда да се замисли в четенето. Първоначално новият език го затрудняваше. Не можеше да разбере новите символи, но с течение на времето свикна. Нямаше нужда да се замисля и повтаряше безброй пъти мантрите. Старите книги бяха забранени. Старите езици също. Човечеството беше забравило всяка своя култура. Нямаше история. Нямаше собствен живот. Да си спомняш беше равносилно на това да извършиш най-голямото престъпление. 

Но Хари си спомняше. Беше се научил да прикрива спомените си. Мислеше само тогава, когато сирените бяха глухи. Знаеше, че тогава те са надалеч. Не бяха тук. Тогава нямаше нужда от мантрите. Нямаше нужда и от прикритието си. Беше се научил, че когато мисли в музика, те не осъзнаваха какво се случва. Чуваха, че той прави нещо в главата си, но не осъзнаваха, че това нещо е свързано с конкретна умисъл или самосъзнание. Не познаваха концепцията на музиката. Не знаеха нотите, не знаеха песните. Така Хари започна да мисли в ритми. Четеше и пишеше в ритми. Бяха унищожили почти всички книги, но от време на време, когато Хари работеше на полето, намираше по някоя заровена. От момента, в който намираше книга, Хари започваше да пее наум. Така минаваше целия му ден в песни, докато не се прибереше вкъщи и не скриеше книгата в чувала с брашното. Там също не пипаха. Беше много мръсно за тях. 

През нощта не даваха да се палят свещи и затова на Хари се налагаше да чете скрит в мазето. Четеше и пееше. Така си спомняше. Така минаваха скришом дните му. Бунтуваше се скрито срещу новия ред. Бунтуваше се в душата си. А те не осъзнаваха нищо. В това беше сигурен, защото нямаше да го има, ако знаеха. Не само щяха да го убият. Щяха да унищожат тялото му. А най-лошото беше, че щяха да унищожат всяка следа от съществуването му на Земята. Всеки един спомен за него. Това беше тяхната смъртна присъда. Това беше и най-силното им оръжие, защото първоначално хората се противопоставяха, опитаха се дори да се борят с тях, но с течение на времето разбраха, че има нещо по-лошо от това да умреш. По-лошо от това да изчезнеш. Най-лошото беше никой да не си спомня за теб. Да си живял, обичал, борил за правото си да дишаш и накрая никой дори да не си спомня за това. Постепенно хората осъзнаха, че това е най-ужасното и престанаха да се борят. Така поне имаха краткосрочната човешка памет. Нямаха наследство, нямаха култура, но имаха самите себе си. Една искра в тъмнината на нощта. 

Все още продължаваше да чете от сребърната плочка. Напяваше си мантрите, но й се оглеждаше наоколо. Бяха съвсем близо. Усещаше присъствието им. Виждаше аурата, която съществуваше около тях и никога не ги напускаше. 

Стоеше все още с наведена глава и плочката в една ръка. С другата се беше подпрял на дръжката на лопатата. Усети притеснението на Стенли до себе си. Целият трепереше. Всеки път беше така. 

- Престани – каза Хари. – Ще привлечеш вниманието им!

- Не мога. Страх ме е от тия копелета. 

- Млъкни и продължавай да четеш, за да не ни усетят!

Стенли се опита да се съсредоточи отново върху текста върху плочката си, но вече беше твърде късно. Светлината от аурата стана много силна. Значи бяха наблизо. Хари усети топлината върху кожата си. Но това не беше онази прекрасна живителна топлина, която хората обичаха. Това беше пареща, унищожителна топлина. Светлина, която убиваше. И не само. Тя изсмукваше енергията на душата. Всеки йон, всеки атом изчезваше. Нямаше време душата да се отскубне и да се прехвърли в космоса. Отдавна човечеството беше открило същината на душите си. Отдавна знаеше, че те са живи отделни от нас същества, които обитаваха телата ни. Бяха нещо като паразити. Вселяваха се в човешкото тяло и живееха с него, докато то не можеше повече да им служи. След това изскачаха от него и се изстрелваха в космоса, където кръжаха около Земята, докато не се намери още някое тяло в утробата на майка си. Хвърляха се в него и отново заживяваха. Правеха го отчасти, защото имаха нужда от това, но и от части, защото им беше весело. Живееха по няколко хиляди животи, докато накрая не решаваха, че е време да заспят. 

Но светлината, от която Хари се страхуваше в този момент, беше смъртоносна за душите. Не им позволяваше да се измъкнат от тялото. Унищожаваше ги заедно с него. 

Опита се да продължи да чете мантрите, но осъзна, че вече беше твърде късно. Високите ги бяха усетили и се приближаваха към тях. Опита се да запее нещо, но този път мозъкът не се подчини на волята му. 

Светлината се приближаваше все повече и повече. Накрая достигна точно пред тях. Те не виждаха нищо друго, освен нея. Блестеше и осветяваше всичко наоколо, но вместо да осветяваше в онази живителна светлина, предметите придобиваха тъмни очертания. Защото тяхната беше една поглъщаща светлина. Без да оставя топлина. Без да оставя и сянка след себе си. 

Хари се страхуваше за себе си, но още повече за Стенли. Знаеше, че той ще се справи, защото помнеше и не го беше страх. Но Стенли беше различен. Той така и не се научи да пее. Не се научи и да помни. Хари стоеше наведен. Хвърли бегъл поглед към съседа си и видя една тънка сълза да се стича по бузата му. Точно преди да достигне горната устна, тя се изпари. Светлината я беше погълнала. 

- Хари, помогни ми – прошепна Стенли. 

- Стой тихо!

- Страх ме е. 

- Знам. Опитай се да изпееш нещо. 

- Не мога, а толкова много ми се пее – бяха последните думи на Стенли. 

В този миг Хари видя как ръката на единия от високите се протегна. Докосна Стенли по челото. Хари усети вонята. Тежката миризма на тяхната смърт, с която убиваха душите. 

Студени тръпки пролазиха по тялото му. Искаше да плаче. Да се скрие. Да ги убие.

Ала знаеше, че беше невъзможно. Те не можеха да умрат. Или поне не от човешка ръка. Достатъчно години се бяха борили с тях, за да знаят, че нямаше надежда. Тя умираше така, както умираха душите им. И не оставаше и капка следа от нея. 

Хари се опита да се концентрира върху припева на песента си. Усети топлината върху лицето му. Знаеше, че това беше погледът на едно от тях. Страхът бавно и сигурно се промъкваше в душата му. Усети черните му пипала да сковават първо краката, след това и гърдите му, докато не стигнаха до гърлото. Промъкна се и спря дъха му. Трудно му беше да диша. Да мисли. Но знаеше, че в мига, в който спре да напява песента си, с него ще бъде свършено. Затова продължаваше, дори когато дъхът му се превърна в ситни пръски лед. И точно в мига, когато смяташе, че ледът ще го обгърне целия и от него ще остане само онази воня на смърт, съществото се отдръпна. Студът намаля, а с него заглъхна и страшният звук. И писъкът, който се носеше с тях. 

Отдалечаваха се.

Хари се успокои. Отдъхна и се залови отново за работа. В следващия миг вонята беше единственото нещо, което остана от него.


събота, 2 август 2014 г.

Промяната

Погледът на Иван показваше страха му. Беше изумял. Не можеше да повярва как Катя искаше да се откаже от всичко, което са градили цял живот, за да остане тук.

- Не можеш да го направиш – каза той.
- Защо?
- Защото промяната е движещата сила на живота ни. Как не го разбираш?
- А това, което ти не разбираш е, че промяната е лошо нещо. Не виждам какъв е проблемът. Харесвам живота такъв, какъвто е в момента. Защо да не остана завинаги така?
- Точно в това е проблемът. Завинаги е завинаги, нали разбираш?
- Да, и това ми харесва.
Иван се отръпна назад. Не харесваше посоката, в която потръгна разговорът. Не харесваше идеята, че Катя иска да купи един от онези часовници. Отдавна се бяха появили. Първоначално човечеството ги използваше за кратки моменти. Бяха много удобни, за да си удължиш почивката или някоя приятна среща с човека, когото обичаш. Но с течение на времето хората осъзнаха, че са опасни. Часовниците бяха модифицирани по начин, по който запазваха човека завинаги в момента, в който беше натиснато копчето.
И тогава ги забраниха със закон. Спряха ги от продажба. Но, разбира се, черният пазар се наводни с тях. Все още имаше луди глави, които, въпреки отчайващата опасност, искаха да хванат мига и да останат в него. Това го плашеше повече от всичко. Иван беше на мнение, че часовникът е едно от най-опасните изобретения на човечеството и беше посветил кариерата си, за да преследва производителите им. Работеше в специалния отряд за запазване на бъдещето.
Именно затова не можеше да повярва, че тя, неговата Катя, беше решила да използва точно един от тях. Точно сега, когато бяха на прага да имат дете. И двамата го искаха. Разрешителното им беше почти готово. Нямаше причина да не им го дадат. И тогава щяха да забременят Катя в центъра по контролирано размножаване. Правителството напоследък беше отпуснало броя на разрешителните и Иван почти не познаваше семейства, на които да беше отказано.
- А детето? – попита той. – То не те ли интересува? На прага сме да получим разрешителното. 
- А, ако не го получим? Знаеш, че винаги има такава опасност. Тогава какво? Да чакаме още десет години за ново ли? Не мога така. 
- Десет години не са много време. Животът на хората е удължен. Знаеш го. На фона на хилядата, които имаме, защо да не почакаме още десет?
- Защото нямам търпение, Иване!
Тя затвори очи. Постави ръцете си върху лицето и се разрида. 
- Защото ме е страх – добави след малко.
- Недей така. Не можеш да се откажеш от всичко, което сме градили.
- Ти не разбираш. Именно, защото не искам да се откажа от всичко това, искам да остана тук. Промяната не винаги е за добро.
Тя се изправи. Докосна лицето му, след което направи няколко крачки. Застана до прозореца. Навън беше особен есенен ден. Облаците бяха надвиснали над града. Бяха толкова близо и тя усещаше, че едва да протегне ръка и ще може да ги докосне. Дъветата започваха да променят цвета си. Скоро щяха съвсем да останат без листа.
За миг тя потрепера. Припомни си какво точно я накара да желае да купи един от онези дяволски часовници. Беше една възрастна жена на улицата. Спомни си прекрасния ден, който беше изкарала и как с удоволствие се прибираше вкъщи, за да направи вечерята на Иван. Обичаше живота си. Обичаше и него. Толкова много, че когато той не бе до нея, тя усещаше, че не може да диша нормално. И тогава жената я пресрещна и й поиска пари. Катя й подаде малко, колкото имаше, но другата не остана доволна. Искаше още. Катя й обясни, че в момента няма в себе си повече и това е всичко, което ще може да й даде. Тогава жената се ядоса. Погледна Катя в очите и й каза, че вижда бъдещето й. А това бъдеще не е хубаво. Всичко, което има и всичко, на което се надява, ще се срине. Ще стане като пепел в огнището, разпиляна от вятъра.
В първия момент Катя се опита да бъде любезна и се усмихна. Поздрави я и тръгна отново по пътя си. Но думите на жената бяха посадени в съзнанието й. С течение на времето покълнаха и обзеха цялото й ежедневие. През последните дни не можеше да мисли за нищо друго, освен за това. Страхуваше се, че ще загуби всичко и не искаше да рискува. Знаеше колко много ще нарани Иван с желанието си. Но, също така, знаеше, че не може и да продължи живота си по този начин. Всеки миг от него се превърна в истинско мъчение. Питаше се дали този няма да е последният от това, което имат.
Иван се доближи до нея. Прегърна я. Погали косата й и я целуна по рамото. Двамата стояха безмълвни и гледаха облаците.
Те се придвижваха бавно и тромаво в небето над града.


петък, 18 юли 2014 г.

Липсват ми

Липсват ми залезите тази година. Не знам къде са. От известно време ги търся, но без успех. 
Само миналогодишния им аромат усещам. Свеж и лек. С дъх на носталгия.


петък, 20 юни 2014 г.

Там, където си

Ако си там, те няма.
Думите се губят в мъгла. А после пак са тук.
Точно преди зора.
Няма нужда от слова. Няма нужда от мълва. 
Нужен е само поглед.
И докосването в здрача на деня.


събота, 7 юни 2014 г.

Някъде, където съм...

Тук съм и после пак ме няма. Връщам се само, за да изчезна след това.
- Къде съм? - попитах.
- Някъде - отвърна ми.
- Защо?
- Защото - отново отговори.
- И?
- И какво? Това е. Няма повече.
Огледах се наоколо. Опитах се да разбера къде съм. Не успях. Не, защото не познавах мястото или предметите, които се намираха там. А, защото просто такова нямаше. 
Отвъд беше бездна. 
Затворих очи и отново не виждах нищо. Сякаш душата ми не беше там. 
А къде беше? И защо си спомням този миг?


неделя, 16 март 2014 г.

Нещо малко смарт


Прекрасно нещо е детското въображение. Може да те отведе до невидими и незнайни места. Може да ти помогне да видиш куп неочаквани неща. Да те върне обратно в царството на приказките, където, разбира се, всичко е възможно. И защо да не е?
В конкретния случай става въпрос за нещото по-горе, което представлява умен телефон (разбирай "смарт") със снимка на купа пълна с бонбони :)


четвъртък, 13 март 2014 г.

На ръба

Има дни, в които знам, че съм на ръба да се пречупя. Още малко и ще падна в пропастта.
И да, съзнавам го и впрягам в тези мигове известна доза философия. Знам на теория, че не ни се дава нещо, което да не можем да понесем. Ни повече, ни по-малко. Само че, кой определя границата и къде е краят? Докога? Докъде?
Къщата не прави дом, но и стоманата не винаги се калява с много жега. Има един тънък момент, в който вместо да се превърне в една от най-силните  сплави, душата ще се пречупи. Ще се пренасити и това ще е.

Изгубена красота. Обрулени очи. Настъргана душа.

И една птица във висините.
Със стръкче надежда в себе си. 


вторник, 11 март 2014 г.

Карамел Му

И изведнъж ме обля вкус на детство. Аха да затворя очи и пак съм там.

Там, където денят почти няма край, а когато дойде, вечерта ти дава чудно невидимо наметало за детската криеница на село. Вкус на отминали години на покой и чудеса, лудории и детски небеса. 

P.S. - И отново не мога да го отлепя от зъбите си. Чудно е :)


вторник, 4 март 2014 г.

С чадърите да се внимава


С чадърите да се внимава,
че не знаеш откъде ще ти се вземе
да скачаш по тревата и
в локвите да плискаш.

С чадърите да се внимава,
че топлото се хвърля,
пороят не снижава,
а кучето ръмжи.

С чадърите да се внимава,
че не знаеш някъде гърми,
котката се киска,
а никъде не спира да ръми.


петък, 28 февруари 2014 г.

Живот на половинки


Живот на половинки.
Наполовина готови.
Наполовина достигнали.
Почти щастливи, и също толкова нещастни.
Не съвсем самотни, ала и не точно с други.
Наполовина предадени и
наполовина изядени.

А толкова малко ни трябва. И дори не е половинка.

По-малко е от четвъртинка.


вторник, 25 февруари 2014 г.

Марк Твен


Този човек въобще няма какво да го обсъждаме. Той си е той. Винаги знае какво да каже. Или съответно да не каже.
А за това дали да се обвърже с рая или ада, много ясно, че няма да го направи. Той твърди, че има приятели и на двете места.
И да, така е: няма да съдя, защото и аз имам такива приятели. Пък и аз съм също нечий приятел :) 


събота, 8 февруари 2014 г.

За къпането и тенджерите

Човек като си живее хубаво и спокойно в 21-ия век някак си очаква да му е... хубаво и спокойно. И изведнъж отнякъде се прокрадва духът на просвещението. Добре де, шегувам се. Та, изведнъж отнякъде се прокрадва духът на Средновековието. Имам предвид нещо "нецивилизовано".
Но, нека не се отплесвам и да се върна на темата. Тези дни в блока, в който живеем, имахме проблем с водата. То, всъщност, е една история за съседи, спукани тръби и още нещо. С две думи, доста е дълга и широка и няма смисъл да ви занимавам с това. Ефектът от нея обаче беше, че ни се наложи да живеем цифром и словом два дни без топла вода. Повтарям - два дни. Това за тихо-и-спокойно-живеещи-хомосапиенси от двадесет-и-първия-век е едно доста сериозно предизвикателство. Затова, изпадайки в тази трудна и травмираща ситуация, реших да споделя личен опит и да помогна на други подобни сапиенси, изпаднали в нашата беда.
От това ми желание се роди следният наръчник за къпане с тенджера:

Първо: Напийте се подобаващо. Това действие се прави с цел да не ви пука, че в банята е общо взето студено и трябва да се поливате с канче. Пак повтарям: канче.

Второ: Затопляте вода в кана (бързозагряваща). В случай че нямате такава кана, много е възможно и да кипнете вода на котлона в друга тенджерка.

Трето: Приготвяте смес от горещата вода и леденото чудо, което тече посред зима от тръбите в иначе така уютната ви къща. Препоръчително е сместа да бъде приготвена в чиста голяма тенджера или леген/кофа. Тук е много важно да се наблегне на факта, че тези прибори трябва да са чисти. Знам, че знаете, ама аз да си кажа.

Четвърто: Взимате едно малко канче. Ако няма канче, чаша също би могла да свърши работа. Пренасяте целия инструментариум с така приготвената смес в банята. Заключвате вратата, за да не би някой да види нещастието ви и започвате процеса по къпане-сапунисване-канчеполиване. Повтаряте описаните действия, докато не се почувствате относително чисти и удовлетворени.

Пето: Забърсвате се с хавлия и процедирате по нормалния начин, като за след баня.

След извършване на гореописаните действия би трябвало да се почувствате общо взето добре. Все пак сте се поизкъпали (заплакнали) и няма да се налага да се превръщате в един див, асоциален сапиенс.
Друго нещо, което забравих: много е важно докато извършвате цялата операция, а и през дните, в които се налага да извършвате действията описани в настоящия наръчник, да стискате здраво зъби и да впрегнете в действие целия си философски потенциал.
Защото тая работа все някога ще свърши.
Все някога техниците ще дойдат да оправят спуканата тръба и все някога съседката, която не иска да й се разбива банята ще открехне вратата, за да могат вашите спасители в ръждата да си свършат работата и вие да пуснете топлото кранче.
Инджой, дет се вика.


петък, 31 януари 2014 г.

За миг

За миг се загубвам в ежедневие, но после затварям очи и отново се връщам във вечността...

Изгубвам се в неизречени слова и в казаните думи на един отминал ден. 


четвъртък, 23 януари 2014 г.

Как така я няма?

Как така я няма съвестта ни?
Къде ли е изчезнала? Изгуби ли се?
Оглеждам се. Търся я тук и там. В ъгъла на стаята. Залягам под дивана. Викам я по име, ала нея все я няма. Отпивам от чашата с кафе и се почесвам по главата.
Къде ли може да е тази малка калпазанка? Съвестта ни.
Забравили сме я някъде. Това е ясно като бял ден. Като кристал и като планински ручей. Все едни такива девствени сравнения. Питам се за нея ли са?
Продължавам да се чудя. Опитвам да се сетя къде ли би могла да бъде.
Кога и, всъщност, дали сме я забравили? Имали ли сме я някога? Дали ли сме я на някого?

Опитвам се и все не мога да се сетя как се случи - къде е съвестта ни и как така я няма...


неделя, 19 януари 2014 г.

Тук и там


Drove my Chevy to the levee, but the levee was dry...


Когато не мога да съм там, отивам въпреки това.
Но къде е то? И защо желая да отида?
Заради пътя? Заради онова там, което не е тук?
За себе си? За да съм там, а не тук?

Или да съм там, защото искам да съм тук...