вторник, 26 август 2014 г.

Джейк

Задушно ми е. Имам чувството, че въздухът не ми стига. А знам, че това е невъзможно. Микроклиматът в лабораторията винаги поддържа сравнително ниски температури. Скафандърът ми също. В него има достатъчно кислород, така че на практика няма как да се задушавам. Но усещането ми е такова. Опитах се да поставя разумната платка на Р-09-87-Дио, но почувствах ръката ми да трепери. Не можех да определя какво се случва с мен. Най-вероятно съм прихванал някой вирус. Чувствах се отпаднал и без желание за работа. 


Направих втори опит да поставя платката на бедния робот, който заради мен ще трябваше да почака с раждането си. Обичах така да поставям нещата пред себе си. На практика до поставянето на разумната платка, роботите си бяха купчина желязо. Но след това се превръщаха в напълно равнопоставени на човека жители на планетата. И не само на тази. 

Този път Р-09-87-Дио щеше да почака отново, защото тъкмо бях стабилизирал движенията си, когато Джейк ме извика по интеркома. Попитах го дали е толкова важно, защото бях по средата на раждането на новия Дио. 

- Побързай, моля те! – беше единственото, което ми каза. 

Зачудих се какво може да бъде толкова спешно, че да си позволи да ме прекъсне точно по средата на процедурата с разумната платка. Познавах Джейк от петнадесет години. Двамата работим усърдно за поддържане и опазване популацията на роботи на планетата. С течение на времето се установи, че човекът води до самоунищожение дори на роботите. След голямата депресия, настъпила от удара на астероида в Земята, хората се промениха и концентрираха към себе си още повече. Роботите са мили същества. Те са конструирани по такъв начин, че за тях приказването и осъществяването на контакт е от изключителна важност, за да знаят какво да правят. Трябваха им напътствия. А хората вече не го правеха. Ето защо се достигна до нещо, което нито аз, нито който и да било роботик е очаквал, че ще се случи. Роботите не искаха да живеят. Самоубиваха се по всевъзможни начини. Това явление стана толкова популярно сред тях, че се наложи да се създаде мрежа за опазване на роборазнообразието им. Аз и Джейк бяхме водещи в организацията, но също така обичахме и да работим в лабораторията. Непосредствено да помагаме на бедните робосъщества. 

Оставих разумната платка върху повърхността, на която се намираше Дио. Погледнах го и го потупах. 

- Явно ще почакаш още малко, приятелче – казах му. 

Влязох в преходната стая и свалих работния си скафандър. Работата с него беше задължителна, за да опазим роботите. При раждането и лечението им не трябваше да имат досег с нито една клетка биологичен материал. Докато събличах костюма отново усетих, че се разболявам. Реших, че ще трябва да мина и през Доктора. Дио щеше да почака още малко. 

Вратата на лабораторията на Джейк беше затворена, което ми се стори странно. Съседната стая служеше на Джейк да прави постморталните прегледи на роботите, но в тази не се извършваше практическа работа, свързана с опазване на биологичната среда и той предпочиташе да я оставя отворена. Не обичаше да бъде сам. Винаги е казвал, че така ни усеща по-близо, а и ние нямахме нищо против. Натиснах копчето на интеркома, за да го предупредя, че идвам. Никой не отвори. Опитах се още веднъж и отново никакъв резултат. Реших да вляза чрез механичния начин за отваряне. Използвахме го само в случай на авария. Клекнах и протегнах ръка, за да намеря лоста за дърпане на повърхността на вратата. Открих го и миг след това погледнах в стаята на Джейк. Не го виждах. Това беше странно. Преди минута той ми се обади с молба да дойда при него. Не можех да разбера къде ли би могъл да отиде, още повече че знаеше, че идвам към стаята му. 

Влязох в помещението. Огледах се. Джейк не се виждаше никъде. Направих няколко крачки около основната работна повърхност, върху която моят приятел беше поставил някаква разумна платка. Приближих се да я огледам. Взех я с ръцете си. Нямаше опасност да я заразя с биологичен материал, тъй като очевидно тя беше за изследванията на Джейк и той нямаше намерение да я поставя в някой робот. Неговата работа беше по-скоро свързана с изучаване на последиците, които се отразяваха на роботите от живота им върху нашата планета. Общо взето Джейк беше патоанатом за роботи. 

Платката беше от робот от модела на Дио. Приближих се до работната лампа да я огледам. Тъкмо щях да я върна на мястото й, когато забелязах някакви странни взаимовръзки върху нея. Вериги, които не си спомням да бяха за този модел. Модифицирана ли беше платката? И ако да, кой се беше осмелил да го направи? Нямах представа до каква промяна в разума водеха тези модификации, но роботът, който притежава тази платка със сигурност няма да бъде нормален Дио. 

- Виждаш ли ги? – чух гласа на Джейк. Не го очаквах. Стреснах се и изтървах платката върху работния плот.
- Господи, Джейк, изкара ми акъла! – викнах. – Защо се криеш така?

Беше се скрил в един от ъглите на помещението. Клекнал зад някаква хладилна кутия. Затова не го бях видял. Изправи се и пристъпи бавно към масата, като с всяка крачка се оглеждаше навсякъде. Попитах го какво става, но той отново не ми отговори. Вместо това застана до мен и взе платката от масата. Постави я под светлината и с пръст ми показа взаимовръзките, които бях изучавал преди минута. Попитах го какво означават и дали той е променял модела на платката. 

- Не съм – отговори ми. – Точно затова те извиках. Доста дълго ги изучавах и искам да ти кажа, че според мен тези взаимовръзки са възникнали по естествен път. 
- Невъзможно! – извиках. – Роботите не еволюират. Те не са биологични.
- И аз така си помислих, но повярвай ми, доста време отделих на това нещо, преди да те повикам. Но веднъж бях ли сигурен в това, въпросът не можеше да чака и една минута. 
- А защо се криеш в ъгъла, Джейк? – попитах го. 

Вместо да ми отговори, той се приближи до мен. Застана на около десетина сантиметра от лицето ми. Виждах отражението си в очилата му. Подканих го отново да ми отговори. 

- Защото, според мен, те го правят.
- Кой прави какво, Джейк?
- Роботите, разбира се. Мисля, че те еволюират сами. А тези взаимовръзки са ги научили да нападат.

Не можех да повярвам на това, което ми казваше. Знаех, че дори и роботите да са еволюирали сами в такава степен, платката пред мен беше абсолютно неизползваема. Пък и не можехме да бъдем сигурни до какви промени в съзнанието на роботите водеше тя. И дали има други екземпляри, при които се наблюдава промяна във взаимовръзките на разумната им платка. Опитах се да му го обясня, но той не искаше да ме слуша. 

- Джейк, мисля, че реагираш прекалено бурно – опитах се да го успокоя. – Ето, виж Дио, върху който работя сега. Той няма промени в платката. Не си сигурен дали това нещо тук просто не е аномалия. 
- Сигурен съм, че не е – отговори ми. – Толкова ли не разбираш? Писнало им е да живеят с нас и да се самоубиват, защото ние сме глупаци. Решили са проблема по друг начин. Еволюират, за да могат да прилагат насилие към хората, въпреки програмирането им. Един ден просто ще ни обявят война и тогава всички дълбоко ще съжаляваме. 

Джейк хвана рамената ми. Започна да ме бута, сякаш се опитваше да ме отърси от нещо. Бях толкова изненадан, че не предприех нищо. Чудех се дали не беше загубил разсъдъка си. Мислех да извикам доктора, но не смятах, че проблемът на Джейк е физически. Явно работата му беше дошла в повече. Може би имаше нужда от малко почивка. 

Продължаваше да ме бута, докато накрая гърбът ми не опря в стената. Приближи лицето си още повече до моето.

- Идва краят на хората, Том – беше единственото, което ми каза. След това ме пусна и отново клекна в ъгъла. 

Дожаля ми за него. Чудех се как ли са му хрумнали тези налудничави идеи. Обадих се по интеркома да извикам доктора. Той дойде почти веднага и прегледа Джейк. Даде му някакви успокоителни и заедно с още двама колеги му помогнаха да излезе от стаята. Щяха да го заведат у тях, за да почива. На вратата Джейк се спря за секунда. Погледна ме отново и каза:

- Помни какво ти казах, Том. 

Усмихнах му се. След тях бях сам в стаята. Всичко беше така както го е оставил. Приближих се до работната маса и взех платката в ръцете си. Разгледах я отново под лампата. Връзките наистина бяха много странни. Бяха толкова добре изградени. 

Оставих я върху бюрото. Огледах се наоколо. На стола до себе си видях черния работен тефтер на Джейк. Взех го да го разгледам. Записките му бяха толкова много и ми отне известно време, за да разбера начина му на структуриране. На последната страница бяха бележките относно платката. Прехвърлих набързо редовете. Джейк обясняваше как изработката на връзките е много по-изкусна и е направо перфектна, в сравнение с другите наблюдавани екземпляри. Зачудих се колко ли още е имало. Прехвърлих страниците на тефтера назад. В крайна сметка видях, че под наблюденията му са били поне няколко хиляди робота. Беше се занимавал с това от близо две години. 

За втори път прегледах записките в тефтера. Нещо смътно започна да изниква в съзнанието ми. Притеснението се надигна в гърдите ми. Започнах рязко да обръщам страниците и да смятам наум. Променените платки, които той беше изследвал бяха петнадесет хиляди. Точно толкова. Днешната беше петнадесет хиляди и първата. Застинах на място. 

Това беше прагът, който в роботиката шеговито наричахме заключването на портата. Защото веднъж преминат, наблюдаваните промени в петнадесет хиляди роботи ставаха необратими за целия им вид. Но той беше хипотетичен. Създаден в зората на роботиката. На практика никой никога не беше наблюдавал промени с такава численост. Поне никой до този момент.

Започнах да кашлям. Грипът явно се развиваше бързо. 

Дио щеше да почака още.


четвъртък, 14 август 2014 г.

Мирисът

Звукът на сирената прониза сутрешния покой на града. Тази седмица за трети път се чуваха. Първоначално ги притесняваха, но всичко започна толкова отдавна, че вече на никого не правеха впечатление. 


- Чудя се какво ли искат този път – гласът на Хари се опитваше да надвие шума на сирената. 

- Нямам представа. Сигурно пак са дошли за златото – отговори Стенли.

Небето потъмня и на мястото на слънцето се появи огромният им летящ кораб. Приближаваше се бавно и с умело движение се закачи за наземната котва в края на града. Люкът се отвори и от там излязоха трима от тях. Този път бяха от високите. Значи бяха от по-важните. Огледаха се и стъпиха на земята. Дългите им крака почти не докосваха повърността. Нямаха очи, но имаха нещо по-лошо. Съзнание. Такова, което проникваше в главата ти. Нищо не оставаше скрито. Нито дума. Нито една мисъл дори. 

Протоколът изискваше всички да застинат. Да оставят работата си и да наведат глава. С цел да не се затормозява съзнанието им, всеки трябваше да извади от джоба си специалната плочка с мантри и да почне да чете. Мантрите превръщаха човешката мисъл в една обща тиха пихтия. Разумът не можеше да бъде нарушаван. 

Хари бръкна в джоба си. Извади сребърната плочка и се зачете. Правеше го инстинктивно. Толкова години бяха минали в това упражнение, че дори нямаше нужда да се замисли в четенето. Първоначално новият език го затрудняваше. Не можеше да разбере новите символи, но с течение на времето свикна. Нямаше нужда да се замисля и повтаряше безброй пъти мантрите. Старите книги бяха забранени. Старите езици също. Човечеството беше забравило всяка своя култура. Нямаше история. Нямаше собствен живот. Да си спомняш беше равносилно на това да извършиш най-голямото престъпление. 

Но Хари си спомняше. Беше се научил да прикрива спомените си. Мислеше само тогава, когато сирените бяха глухи. Знаеше, че тогава те са надалеч. Не бяха тук. Тогава нямаше нужда от мантрите. Нямаше нужда и от прикритието си. Беше се научил, че когато мисли в музика, те не осъзнаваха какво се случва. Чуваха, че той прави нещо в главата си, но не осъзнаваха, че това нещо е свързано с конкретна умисъл или самосъзнание. Не познаваха концепцията на музиката. Не знаеха нотите, не знаеха песните. Така Хари започна да мисли в ритми. Четеше и пишеше в ритми. Бяха унищожили почти всички книги, но от време на време, когато Хари работеше на полето, намираше по някоя заровена. От момента, в който намираше книга, Хари започваше да пее наум. Така минаваше целия му ден в песни, докато не се прибереше вкъщи и не скриеше книгата в чувала с брашното. Там също не пипаха. Беше много мръсно за тях. 

През нощта не даваха да се палят свещи и затова на Хари се налагаше да чете скрит в мазето. Четеше и пееше. Така си спомняше. Така минаваха скришом дните му. Бунтуваше се скрито срещу новия ред. Бунтуваше се в душата си. А те не осъзнаваха нищо. В това беше сигурен, защото нямаше да го има, ако знаеха. Не само щяха да го убият. Щяха да унищожат тялото му. А най-лошото беше, че щяха да унищожат всяка следа от съществуването му на Земята. Всеки един спомен за него. Това беше тяхната смъртна присъда. Това беше и най-силното им оръжие, защото първоначално хората се противопоставяха, опитаха се дори да се борят с тях, но с течение на времето разбраха, че има нещо по-лошо от това да умреш. По-лошо от това да изчезнеш. Най-лошото беше никой да не си спомня за теб. Да си живял, обичал, борил за правото си да дишаш и накрая никой дори да не си спомня за това. Постепенно хората осъзнаха, че това е най-ужасното и престанаха да се борят. Така поне имаха краткосрочната човешка памет. Нямаха наследство, нямаха култура, но имаха самите себе си. Една искра в тъмнината на нощта. 

Все още продължаваше да чете от сребърната плочка. Напяваше си мантрите, но й се оглеждаше наоколо. Бяха съвсем близо. Усещаше присъствието им. Виждаше аурата, която съществуваше около тях и никога не ги напускаше. 

Стоеше все още с наведена глава и плочката в една ръка. С другата се беше подпрял на дръжката на лопатата. Усети притеснението на Стенли до себе си. Целият трепереше. Всеки път беше така. 

- Престани – каза Хари. – Ще привлечеш вниманието им!

- Не мога. Страх ме е от тия копелета. 

- Млъкни и продължавай да четеш, за да не ни усетят!

Стенли се опита да се съсредоточи отново върху текста върху плочката си, но вече беше твърде късно. Светлината от аурата стана много силна. Значи бяха наблизо. Хари усети топлината върху кожата си. Но това не беше онази прекрасна живителна топлина, която хората обичаха. Това беше пареща, унищожителна топлина. Светлина, която убиваше. И не само. Тя изсмукваше енергията на душата. Всеки йон, всеки атом изчезваше. Нямаше време душата да се отскубне и да се прехвърли в космоса. Отдавна човечеството беше открило същината на душите си. Отдавна знаеше, че те са живи отделни от нас същества, които обитаваха телата ни. Бяха нещо като паразити. Вселяваха се в човешкото тяло и живееха с него, докато то не можеше повече да им служи. След това изскачаха от него и се изстрелваха в космоса, където кръжаха около Земята, докато не се намери още някое тяло в утробата на майка си. Хвърляха се в него и отново заживяваха. Правеха го отчасти, защото имаха нужда от това, но и от части, защото им беше весело. Живееха по няколко хиляди животи, докато накрая не решаваха, че е време да заспят. 

Но светлината, от която Хари се страхуваше в този момент, беше смъртоносна за душите. Не им позволяваше да се измъкнат от тялото. Унищожаваше ги заедно с него. 

Опита се да продължи да чете мантрите, но осъзна, че вече беше твърде късно. Високите ги бяха усетили и се приближаваха към тях. Опита се да запее нещо, но този път мозъкът не се подчини на волята му. 

Светлината се приближаваше все повече и повече. Накрая достигна точно пред тях. Те не виждаха нищо друго, освен нея. Блестеше и осветяваше всичко наоколо, но вместо да осветяваше в онази живителна светлина, предметите придобиваха тъмни очертания. Защото тяхната беше една поглъщаща светлина. Без да оставя топлина. Без да оставя и сянка след себе си. 

Хари се страхуваше за себе си, но още повече за Стенли. Знаеше, че той ще се справи, защото помнеше и не го беше страх. Но Стенли беше различен. Той така и не се научи да пее. Не се научи и да помни. Хари стоеше наведен. Хвърли бегъл поглед към съседа си и видя една тънка сълза да се стича по бузата му. Точно преди да достигне горната устна, тя се изпари. Светлината я беше погълнала. 

- Хари, помогни ми – прошепна Стенли. 

- Стой тихо!

- Страх ме е. 

- Знам. Опитай се да изпееш нещо. 

- Не мога, а толкова много ми се пее – бяха последните думи на Стенли. 

В този миг Хари видя как ръката на единия от високите се протегна. Докосна Стенли по челото. Хари усети вонята. Тежката миризма на тяхната смърт, с която убиваха душите. 

Студени тръпки пролазиха по тялото му. Искаше да плаче. Да се скрие. Да ги убие.

Ала знаеше, че беше невъзможно. Те не можеха да умрат. Или поне не от човешка ръка. Достатъчно години се бяха борили с тях, за да знаят, че нямаше надежда. Тя умираше така, както умираха душите им. И не оставаше и капка следа от нея. 

Хари се опита да се концентрира върху припева на песента си. Усети топлината върху лицето му. Знаеше, че това беше погледът на едно от тях. Страхът бавно и сигурно се промъкваше в душата му. Усети черните му пипала да сковават първо краката, след това и гърдите му, докато не стигнаха до гърлото. Промъкна се и спря дъха му. Трудно му беше да диша. Да мисли. Но знаеше, че в мига, в който спре да напява песента си, с него ще бъде свършено. Затова продължаваше, дори когато дъхът му се превърна в ситни пръски лед. И точно в мига, когато смяташе, че ледът ще го обгърне целия и от него ще остане само онази воня на смърт, съществото се отдръпна. Студът намаля, а с него заглъхна и страшният звук. И писъкът, който се носеше с тях. 

Отдалечаваха се.

Хари се успокои. Отдъхна и се залови отново за работа. В следващия миг вонята беше единственото нещо, което остана от него.


събота, 2 август 2014 г.

Промяната

Погледът на Иван показваше страха му. Беше изумял. Не можеше да повярва как Катя искаше да се откаже от всичко, което са градили цял живот, за да остане тук.

- Не можеш да го направиш – каза той.
- Защо?
- Защото промяната е движещата сила на живота ни. Как не го разбираш?
- А това, което ти не разбираш е, че промяната е лошо нещо. Не виждам какъв е проблемът. Харесвам живота такъв, какъвто е в момента. Защо да не остана завинаги така?
- Точно в това е проблемът. Завинаги е завинаги, нали разбираш?
- Да, и това ми харесва.
Иван се отръпна назад. Не харесваше посоката, в която потръгна разговорът. Не харесваше идеята, че Катя иска да купи един от онези часовници. Отдавна се бяха появили. Първоначално човечеството ги използваше за кратки моменти. Бяха много удобни, за да си удължиш почивката или някоя приятна среща с човека, когото обичаш. Но с течение на времето хората осъзнаха, че са опасни. Часовниците бяха модифицирани по начин, по който запазваха човека завинаги в момента, в който беше натиснато копчето.
И тогава ги забраниха със закон. Спряха ги от продажба. Но, разбира се, черният пазар се наводни с тях. Все още имаше луди глави, които, въпреки отчайващата опасност, искаха да хванат мига и да останат в него. Това го плашеше повече от всичко. Иван беше на мнение, че часовникът е едно от най-опасните изобретения на човечеството и беше посветил кариерата си, за да преследва производителите им. Работеше в специалния отряд за запазване на бъдещето.
Именно затова не можеше да повярва, че тя, неговата Катя, беше решила да използва точно един от тях. Точно сега, когато бяха на прага да имат дете. И двамата го искаха. Разрешителното им беше почти готово. Нямаше причина да не им го дадат. И тогава щяха да забременят Катя в центъра по контролирано размножаване. Правителството напоследък беше отпуснало броя на разрешителните и Иван почти не познаваше семейства, на които да беше отказано.
- А детето? – попита той. – То не те ли интересува? На прага сме да получим разрешителното. 
- А, ако не го получим? Знаеш, че винаги има такава опасност. Тогава какво? Да чакаме още десет години за ново ли? Не мога така. 
- Десет години не са много време. Животът на хората е удължен. Знаеш го. На фона на хилядата, които имаме, защо да не почакаме още десет?
- Защото нямам търпение, Иване!
Тя затвори очи. Постави ръцете си върху лицето и се разрида. 
- Защото ме е страх – добави след малко.
- Недей така. Не можеш да се откажеш от всичко, което сме градили.
- Ти не разбираш. Именно, защото не искам да се откажа от всичко това, искам да остана тук. Промяната не винаги е за добро.
Тя се изправи. Докосна лицето му, след което направи няколко крачки. Застана до прозореца. Навън беше особен есенен ден. Облаците бяха надвиснали над града. Бяха толкова близо и тя усещаше, че едва да протегне ръка и ще може да ги докосне. Дъветата започваха да променят цвета си. Скоро щяха съвсем да останат без листа.
За миг тя потрепера. Припомни си какво точно я накара да желае да купи един от онези дяволски часовници. Беше една възрастна жена на улицата. Спомни си прекрасния ден, който беше изкарала и как с удоволствие се прибираше вкъщи, за да направи вечерята на Иван. Обичаше живота си. Обичаше и него. Толкова много, че когато той не бе до нея, тя усещаше, че не може да диша нормално. И тогава жената я пресрещна и й поиска пари. Катя й подаде малко, колкото имаше, но другата не остана доволна. Искаше още. Катя й обясни, че в момента няма в себе си повече и това е всичко, което ще може да й даде. Тогава жената се ядоса. Погледна Катя в очите и й каза, че вижда бъдещето й. А това бъдеще не е хубаво. Всичко, което има и всичко, на което се надява, ще се срине. Ще стане като пепел в огнището, разпиляна от вятъра.
В първия момент Катя се опита да бъде любезна и се усмихна. Поздрави я и тръгна отново по пътя си. Но думите на жената бяха посадени в съзнанието й. С течение на времето покълнаха и обзеха цялото й ежедневие. През последните дни не можеше да мисли за нищо друго, освен за това. Страхуваше се, че ще загуби всичко и не искаше да рискува. Знаеше колко много ще нарани Иван с желанието си. Но, също така, знаеше, че не може и да продължи живота си по този начин. Всеки миг от него се превърна в истинско мъчение. Питаше се дали този няма да е последният от това, което имат.
Иван се доближи до нея. Прегърна я. Погали косата й и я целуна по рамото. Двамата стояха безмълвни и гледаха облаците.
Те се придвижваха бавно и тромаво в небето над града.