събота, 2 август 2014 г.

Промяната

Погледът на Иван показваше страха му. Беше изумял. Не можеше да повярва как Катя искаше да се откаже от всичко, което са градили цял живот, за да остане тук.

- Не можеш да го направиш – каза той.
- Защо?
- Защото промяната е движещата сила на живота ни. Как не го разбираш?
- А това, което ти не разбираш е, че промяната е лошо нещо. Не виждам какъв е проблемът. Харесвам живота такъв, какъвто е в момента. Защо да не остана завинаги така?
- Точно в това е проблемът. Завинаги е завинаги, нали разбираш?
- Да, и това ми харесва.
Иван се отръпна назад. Не харесваше посоката, в която потръгна разговорът. Не харесваше идеята, че Катя иска да купи един от онези часовници. Отдавна се бяха появили. Първоначално човечеството ги използваше за кратки моменти. Бяха много удобни, за да си удължиш почивката или някоя приятна среща с човека, когото обичаш. Но с течение на времето хората осъзнаха, че са опасни. Часовниците бяха модифицирани по начин, по който запазваха човека завинаги в момента, в който беше натиснато копчето.
И тогава ги забраниха със закон. Спряха ги от продажба. Но, разбира се, черният пазар се наводни с тях. Все още имаше луди глави, които, въпреки отчайващата опасност, искаха да хванат мига и да останат в него. Това го плашеше повече от всичко. Иван беше на мнение, че часовникът е едно от най-опасните изобретения на човечеството и беше посветил кариерата си, за да преследва производителите им. Работеше в специалния отряд за запазване на бъдещето.
Именно затова не можеше да повярва, че тя, неговата Катя, беше решила да използва точно един от тях. Точно сега, когато бяха на прага да имат дете. И двамата го искаха. Разрешителното им беше почти готово. Нямаше причина да не им го дадат. И тогава щяха да забременят Катя в центъра по контролирано размножаване. Правителството напоследък беше отпуснало броя на разрешителните и Иван почти не познаваше семейства, на които да беше отказано.
- А детето? – попита той. – То не те ли интересува? На прага сме да получим разрешителното. 
- А, ако не го получим? Знаеш, че винаги има такава опасност. Тогава какво? Да чакаме още десет години за ново ли? Не мога така. 
- Десет години не са много време. Животът на хората е удължен. Знаеш го. На фона на хилядата, които имаме, защо да не почакаме още десет?
- Защото нямам търпение, Иване!
Тя затвори очи. Постави ръцете си върху лицето и се разрида. 
- Защото ме е страх – добави след малко.
- Недей така. Не можеш да се откажеш от всичко, което сме градили.
- Ти не разбираш. Именно, защото не искам да се откажа от всичко това, искам да остана тук. Промяната не винаги е за добро.
Тя се изправи. Докосна лицето му, след което направи няколко крачки. Застана до прозореца. Навън беше особен есенен ден. Облаците бяха надвиснали над града. Бяха толкова близо и тя усещаше, че едва да протегне ръка и ще може да ги докосне. Дъветата започваха да променят цвета си. Скоро щяха съвсем да останат без листа.
За миг тя потрепера. Припомни си какво точно я накара да желае да купи един от онези дяволски часовници. Беше една възрастна жена на улицата. Спомни си прекрасния ден, който беше изкарала и как с удоволствие се прибираше вкъщи, за да направи вечерята на Иван. Обичаше живота си. Обичаше и него. Толкова много, че когато той не бе до нея, тя усещаше, че не може да диша нормално. И тогава жената я пресрещна и й поиска пари. Катя й подаде малко, колкото имаше, но другата не остана доволна. Искаше още. Катя й обясни, че в момента няма в себе си повече и това е всичко, което ще може да й даде. Тогава жената се ядоса. Погледна Катя в очите и й каза, че вижда бъдещето й. А това бъдеще не е хубаво. Всичко, което има и всичко, на което се надява, ще се срине. Ще стане като пепел в огнището, разпиляна от вятъра.
В първия момент Катя се опита да бъде любезна и се усмихна. Поздрави я и тръгна отново по пътя си. Но думите на жената бяха посадени в съзнанието й. С течение на времето покълнаха и обзеха цялото й ежедневие. През последните дни не можеше да мисли за нищо друго, освен за това. Страхуваше се, че ще загуби всичко и не искаше да рискува. Знаеше колко много ще нарани Иван с желанието си. Но, също така, знаеше, че не може и да продължи живота си по този начин. Всеки миг от него се превърна в истинско мъчение. Питаше се дали този няма да е последният от това, което имат.
Иван се доближи до нея. Прегърна я. Погали косата й и я целуна по рамото. Двамата стояха безмълвни и гледаха облаците.
Те се придвижваха бавно и тромаво в небето над града.


Няма коментари: