четвъртък, 14 август 2014 г.

Мирисът

Звукът на сирената прониза сутрешния покой на града. Тази седмица за трети път се чуваха. Първоначално ги притесняваха, но всичко започна толкова отдавна, че вече на никого не правеха впечатление. 


- Чудя се какво ли искат този път – гласът на Хари се опитваше да надвие шума на сирената. 

- Нямам представа. Сигурно пак са дошли за златото – отговори Стенли.

Небето потъмня и на мястото на слънцето се появи огромният им летящ кораб. Приближаваше се бавно и с умело движение се закачи за наземната котва в края на града. Люкът се отвори и от там излязоха трима от тях. Този път бяха от високите. Значи бяха от по-важните. Огледаха се и стъпиха на земята. Дългите им крака почти не докосваха повърността. Нямаха очи, но имаха нещо по-лошо. Съзнание. Такова, което проникваше в главата ти. Нищо не оставаше скрито. Нито дума. Нито една мисъл дори. 

Протоколът изискваше всички да застинат. Да оставят работата си и да наведат глава. С цел да не се затормозява съзнанието им, всеки трябваше да извади от джоба си специалната плочка с мантри и да почне да чете. Мантрите превръщаха човешката мисъл в една обща тиха пихтия. Разумът не можеше да бъде нарушаван. 

Хари бръкна в джоба си. Извади сребърната плочка и се зачете. Правеше го инстинктивно. Толкова години бяха минали в това упражнение, че дори нямаше нужда да се замисли в четенето. Първоначално новият език го затрудняваше. Не можеше да разбере новите символи, но с течение на времето свикна. Нямаше нужда да се замисля и повтаряше безброй пъти мантрите. Старите книги бяха забранени. Старите езици също. Човечеството беше забравило всяка своя култура. Нямаше история. Нямаше собствен живот. Да си спомняш беше равносилно на това да извършиш най-голямото престъпление. 

Но Хари си спомняше. Беше се научил да прикрива спомените си. Мислеше само тогава, когато сирените бяха глухи. Знаеше, че тогава те са надалеч. Не бяха тук. Тогава нямаше нужда от мантрите. Нямаше нужда и от прикритието си. Беше се научил, че когато мисли в музика, те не осъзнаваха какво се случва. Чуваха, че той прави нещо в главата си, но не осъзнаваха, че това нещо е свързано с конкретна умисъл или самосъзнание. Не познаваха концепцията на музиката. Не знаеха нотите, не знаеха песните. Така Хари започна да мисли в ритми. Четеше и пишеше в ритми. Бяха унищожили почти всички книги, но от време на време, когато Хари работеше на полето, намираше по някоя заровена. От момента, в който намираше книга, Хари започваше да пее наум. Така минаваше целия му ден в песни, докато не се прибереше вкъщи и не скриеше книгата в чувала с брашното. Там също не пипаха. Беше много мръсно за тях. 

През нощта не даваха да се палят свещи и затова на Хари се налагаше да чете скрит в мазето. Четеше и пееше. Така си спомняше. Така минаваха скришом дните му. Бунтуваше се скрито срещу новия ред. Бунтуваше се в душата си. А те не осъзнаваха нищо. В това беше сигурен, защото нямаше да го има, ако знаеха. Не само щяха да го убият. Щяха да унищожат тялото му. А най-лошото беше, че щяха да унищожат всяка следа от съществуването му на Земята. Всеки един спомен за него. Това беше тяхната смъртна присъда. Това беше и най-силното им оръжие, защото първоначално хората се противопоставяха, опитаха се дори да се борят с тях, но с течение на времето разбраха, че има нещо по-лошо от това да умреш. По-лошо от това да изчезнеш. Най-лошото беше никой да не си спомня за теб. Да си живял, обичал, борил за правото си да дишаш и накрая никой дори да не си спомня за това. Постепенно хората осъзнаха, че това е най-ужасното и престанаха да се борят. Така поне имаха краткосрочната човешка памет. Нямаха наследство, нямаха култура, но имаха самите себе си. Една искра в тъмнината на нощта. 

Все още продължаваше да чете от сребърната плочка. Напяваше си мантрите, но й се оглеждаше наоколо. Бяха съвсем близо. Усещаше присъствието им. Виждаше аурата, която съществуваше около тях и никога не ги напускаше. 

Стоеше все още с наведена глава и плочката в една ръка. С другата се беше подпрял на дръжката на лопатата. Усети притеснението на Стенли до себе си. Целият трепереше. Всеки път беше така. 

- Престани – каза Хари. – Ще привлечеш вниманието им!

- Не мога. Страх ме е от тия копелета. 

- Млъкни и продължавай да четеш, за да не ни усетят!

Стенли се опита да се съсредоточи отново върху текста върху плочката си, но вече беше твърде късно. Светлината от аурата стана много силна. Значи бяха наблизо. Хари усети топлината върху кожата си. Но това не беше онази прекрасна живителна топлина, която хората обичаха. Това беше пареща, унищожителна топлина. Светлина, която убиваше. И не само. Тя изсмукваше енергията на душата. Всеки йон, всеки атом изчезваше. Нямаше време душата да се отскубне и да се прехвърли в космоса. Отдавна човечеството беше открило същината на душите си. Отдавна знаеше, че те са живи отделни от нас същества, които обитаваха телата ни. Бяха нещо като паразити. Вселяваха се в човешкото тяло и живееха с него, докато то не можеше повече да им служи. След това изскачаха от него и се изстрелваха в космоса, където кръжаха около Земята, докато не се намери още някое тяло в утробата на майка си. Хвърляха се в него и отново заживяваха. Правеха го отчасти, защото имаха нужда от това, но и от части, защото им беше весело. Живееха по няколко хиляди животи, докато накрая не решаваха, че е време да заспят. 

Но светлината, от която Хари се страхуваше в този момент, беше смъртоносна за душите. Не им позволяваше да се измъкнат от тялото. Унищожаваше ги заедно с него. 

Опита се да продължи да чете мантрите, но осъзна, че вече беше твърде късно. Високите ги бяха усетили и се приближаваха към тях. Опита се да запее нещо, но този път мозъкът не се подчини на волята му. 

Светлината се приближаваше все повече и повече. Накрая достигна точно пред тях. Те не виждаха нищо друго, освен нея. Блестеше и осветяваше всичко наоколо, но вместо да осветяваше в онази живителна светлина, предметите придобиваха тъмни очертания. Защото тяхната беше една поглъщаща светлина. Без да оставя топлина. Без да оставя и сянка след себе си. 

Хари се страхуваше за себе си, но още повече за Стенли. Знаеше, че той ще се справи, защото помнеше и не го беше страх. Но Стенли беше различен. Той така и не се научи да пее. Не се научи и да помни. Хари стоеше наведен. Хвърли бегъл поглед към съседа си и видя една тънка сълза да се стича по бузата му. Точно преди да достигне горната устна, тя се изпари. Светлината я беше погълнала. 

- Хари, помогни ми – прошепна Стенли. 

- Стой тихо!

- Страх ме е. 

- Знам. Опитай се да изпееш нещо. 

- Не мога, а толкова много ми се пее – бяха последните думи на Стенли. 

В този миг Хари видя как ръката на единия от високите се протегна. Докосна Стенли по челото. Хари усети вонята. Тежката миризма на тяхната смърт, с която убиваха душите. 

Студени тръпки пролазиха по тялото му. Искаше да плаче. Да се скрие. Да ги убие.

Ала знаеше, че беше невъзможно. Те не можеха да умрат. Или поне не от човешка ръка. Достатъчно години се бяха борили с тях, за да знаят, че нямаше надежда. Тя умираше така, както умираха душите им. И не оставаше и капка следа от нея. 

Хари се опита да се концентрира върху припева на песента си. Усети топлината върху лицето му. Знаеше, че това беше погледът на едно от тях. Страхът бавно и сигурно се промъкваше в душата му. Усети черните му пипала да сковават първо краката, след това и гърдите му, докато не стигнаха до гърлото. Промъкна се и спря дъха му. Трудно му беше да диша. Да мисли. Но знаеше, че в мига, в който спре да напява песента си, с него ще бъде свършено. Затова продължаваше, дори когато дъхът му се превърна в ситни пръски лед. И точно в мига, когато смяташе, че ледът ще го обгърне целия и от него ще остане само онази воня на смърт, съществото се отдръпна. Студът намаля, а с него заглъхна и страшният звук. И писъкът, който се носеше с тях. 

Отдалечаваха се.

Хари се успокои. Отдъхна и се залови отново за работа. В следващия миг вонята беше единственото нещо, което остана от него.


Няма коментари: