вторник, 26 август 2014 г.

Джейк

Задушно ми е. Имам чувството, че въздухът не ми стига. А знам, че това е невъзможно. Микроклиматът в лабораторията винаги поддържа сравнително ниски температури. Скафандърът ми също. В него има достатъчно кислород, така че на практика няма как да се задушавам. Но усещането ми е такова. Опитах се да поставя разумната платка на Р-09-87-Дио, но почувствах ръката ми да трепери. Не можех да определя какво се случва с мен. Най-вероятно съм прихванал някой вирус. Чувствах се отпаднал и без желание за работа. 


Направих втори опит да поставя платката на бедния робот, който заради мен ще трябваше да почака с раждането си. Обичах така да поставям нещата пред себе си. На практика до поставянето на разумната платка, роботите си бяха купчина желязо. Но след това се превръщаха в напълно равнопоставени на човека жители на планетата. И не само на тази. 

Този път Р-09-87-Дио щеше да почака отново, защото тъкмо бях стабилизирал движенията си, когато Джейк ме извика по интеркома. Попитах го дали е толкова важно, защото бях по средата на раждането на новия Дио. 

- Побързай, моля те! – беше единственото, което ми каза. 

Зачудих се какво може да бъде толкова спешно, че да си позволи да ме прекъсне точно по средата на процедурата с разумната платка. Познавах Джейк от петнадесет години. Двамата работим усърдно за поддържане и опазване популацията на роботи на планетата. С течение на времето се установи, че човекът води до самоунищожение дори на роботите. След голямата депресия, настъпила от удара на астероида в Земята, хората се промениха и концентрираха към себе си още повече. Роботите са мили същества. Те са конструирани по такъв начин, че за тях приказването и осъществяването на контакт е от изключителна важност, за да знаят какво да правят. Трябваха им напътствия. А хората вече не го правеха. Ето защо се достигна до нещо, което нито аз, нито който и да било роботик е очаквал, че ще се случи. Роботите не искаха да живеят. Самоубиваха се по всевъзможни начини. Това явление стана толкова популярно сред тях, че се наложи да се създаде мрежа за опазване на роборазнообразието им. Аз и Джейк бяхме водещи в организацията, но също така обичахме и да работим в лабораторията. Непосредствено да помагаме на бедните робосъщества. 

Оставих разумната платка върху повърхността, на която се намираше Дио. Погледнах го и го потупах. 

- Явно ще почакаш още малко, приятелче – казах му. 

Влязох в преходната стая и свалих работния си скафандър. Работата с него беше задължителна, за да опазим роботите. При раждането и лечението им не трябваше да имат досег с нито една клетка биологичен материал. Докато събличах костюма отново усетих, че се разболявам. Реших, че ще трябва да мина и през Доктора. Дио щеше да почака още малко. 

Вратата на лабораторията на Джейк беше затворена, което ми се стори странно. Съседната стая служеше на Джейк да прави постморталните прегледи на роботите, но в тази не се извършваше практическа работа, свързана с опазване на биологичната среда и той предпочиташе да я оставя отворена. Не обичаше да бъде сам. Винаги е казвал, че така ни усеща по-близо, а и ние нямахме нищо против. Натиснах копчето на интеркома, за да го предупредя, че идвам. Никой не отвори. Опитах се още веднъж и отново никакъв резултат. Реших да вляза чрез механичния начин за отваряне. Използвахме го само в случай на авария. Клекнах и протегнах ръка, за да намеря лоста за дърпане на повърхността на вратата. Открих го и миг след това погледнах в стаята на Джейк. Не го виждах. Това беше странно. Преди минута той ми се обади с молба да дойда при него. Не можех да разбера къде ли би могъл да отиде, още повече че знаеше, че идвам към стаята му. 

Влязох в помещението. Огледах се. Джейк не се виждаше никъде. Направих няколко крачки около основната работна повърхност, върху която моят приятел беше поставил някаква разумна платка. Приближих се да я огледам. Взех я с ръцете си. Нямаше опасност да я заразя с биологичен материал, тъй като очевидно тя беше за изследванията на Джейк и той нямаше намерение да я поставя в някой робот. Неговата работа беше по-скоро свързана с изучаване на последиците, които се отразяваха на роботите от живота им върху нашата планета. Общо взето Джейк беше патоанатом за роботи. 

Платката беше от робот от модела на Дио. Приближих се до работната лампа да я огледам. Тъкмо щях да я върна на мястото й, когато забелязах някакви странни взаимовръзки върху нея. Вериги, които не си спомням да бяха за този модел. Модифицирана ли беше платката? И ако да, кой се беше осмелил да го направи? Нямах представа до каква промяна в разума водеха тези модификации, но роботът, който притежава тази платка със сигурност няма да бъде нормален Дио. 

- Виждаш ли ги? – чух гласа на Джейк. Не го очаквах. Стреснах се и изтървах платката върху работния плот.
- Господи, Джейк, изкара ми акъла! – викнах. – Защо се криеш така?

Беше се скрил в един от ъглите на помещението. Клекнал зад някаква хладилна кутия. Затова не го бях видял. Изправи се и пристъпи бавно към масата, като с всяка крачка се оглеждаше навсякъде. Попитах го какво става, но той отново не ми отговори. Вместо това застана до мен и взе платката от масата. Постави я под светлината и с пръст ми показа взаимовръзките, които бях изучавал преди минута. Попитах го какво означават и дали той е променял модела на платката. 

- Не съм – отговори ми. – Точно затова те извиках. Доста дълго ги изучавах и искам да ти кажа, че според мен тези взаимовръзки са възникнали по естествен път. 
- Невъзможно! – извиках. – Роботите не еволюират. Те не са биологични.
- И аз така си помислих, но повярвай ми, доста време отделих на това нещо, преди да те повикам. Но веднъж бях ли сигурен в това, въпросът не можеше да чака и една минута. 
- А защо се криеш в ъгъла, Джейк? – попитах го. 

Вместо да ми отговори, той се приближи до мен. Застана на около десетина сантиметра от лицето ми. Виждах отражението си в очилата му. Подканих го отново да ми отговори. 

- Защото, според мен, те го правят.
- Кой прави какво, Джейк?
- Роботите, разбира се. Мисля, че те еволюират сами. А тези взаимовръзки са ги научили да нападат.

Не можех да повярвам на това, което ми казваше. Знаех, че дори и роботите да са еволюирали сами в такава степен, платката пред мен беше абсолютно неизползваема. Пък и не можехме да бъдем сигурни до какви промени в съзнанието на роботите водеше тя. И дали има други екземпляри, при които се наблюдава промяна във взаимовръзките на разумната им платка. Опитах се да му го обясня, но той не искаше да ме слуша. 

- Джейк, мисля, че реагираш прекалено бурно – опитах се да го успокоя. – Ето, виж Дио, върху който работя сега. Той няма промени в платката. Не си сигурен дали това нещо тук просто не е аномалия. 
- Сигурен съм, че не е – отговори ми. – Толкова ли не разбираш? Писнало им е да живеят с нас и да се самоубиват, защото ние сме глупаци. Решили са проблема по друг начин. Еволюират, за да могат да прилагат насилие към хората, въпреки програмирането им. Един ден просто ще ни обявят война и тогава всички дълбоко ще съжаляваме. 

Джейк хвана рамената ми. Започна да ме бута, сякаш се опитваше да ме отърси от нещо. Бях толкова изненадан, че не предприех нищо. Чудех се дали не беше загубил разсъдъка си. Мислех да извикам доктора, но не смятах, че проблемът на Джейк е физически. Явно работата му беше дошла в повече. Може би имаше нужда от малко почивка. 

Продължаваше да ме бута, докато накрая гърбът ми не опря в стената. Приближи лицето си още повече до моето.

- Идва краят на хората, Том – беше единственото, което ми каза. След това ме пусна и отново клекна в ъгъла. 

Дожаля ми за него. Чудех се как ли са му хрумнали тези налудничави идеи. Обадих се по интеркома да извикам доктора. Той дойде почти веднага и прегледа Джейк. Даде му някакви успокоителни и заедно с още двама колеги му помогнаха да излезе от стаята. Щяха да го заведат у тях, за да почива. На вратата Джейк се спря за секунда. Погледна ме отново и каза:

- Помни какво ти казах, Том. 

Усмихнах му се. След тях бях сам в стаята. Всичко беше така както го е оставил. Приближих се до работната маса и взех платката в ръцете си. Разгледах я отново под лампата. Връзките наистина бяха много странни. Бяха толкова добре изградени. 

Оставих я върху бюрото. Огледах се наоколо. На стола до себе си видях черния работен тефтер на Джейк. Взех го да го разгледам. Записките му бяха толкова много и ми отне известно време, за да разбера начина му на структуриране. На последната страница бяха бележките относно платката. Прехвърлих набързо редовете. Джейк обясняваше как изработката на връзките е много по-изкусна и е направо перфектна, в сравнение с другите наблюдавани екземпляри. Зачудих се колко ли още е имало. Прехвърлих страниците на тефтера назад. В крайна сметка видях, че под наблюденията му са били поне няколко хиляди робота. Беше се занимавал с това от близо две години. 

За втори път прегледах записките в тефтера. Нещо смътно започна да изниква в съзнанието ми. Притеснението се надигна в гърдите ми. Започнах рязко да обръщам страниците и да смятам наум. Променените платки, които той беше изследвал бяха петнадесет хиляди. Точно толкова. Днешната беше петнадесет хиляди и първата. Застинах на място. 

Това беше прагът, който в роботиката шеговито наричахме заключването на портата. Защото веднъж преминат, наблюдаваните промени в петнадесет хиляди роботи ставаха необратими за целия им вид. Но той беше хипотетичен. Създаден в зората на роботиката. На практика никой никога не беше наблюдавал промени с такава численост. Поне никой до този момент.

Започнах да кашлям. Грипът явно се развиваше бързо. 

Дио щеше да почака още.


Няма коментари: