вторник, 2 септември 2014 г.

По дяволите с тия дъждове

- По дяволите с тия дъждове! – беше първото нещо, което техникът ми каза, след като пристъпи прага на къщата ми. – Не мога да ги понасям! Дори вече не помня какъв цвят беше небето. 


Остави чантата на земята. Премина през задължителното почистване и съблече предпазния костюм. Закачи го на определеното за това място и пристъпи извън въздушната кабина. 

- Мис Левъшим, за кой път идвам при вас? Кога ще се научите да използвате този квантов телепортатор? – беше второто нещо, което ми каза. Вече бе на около метър разстояние от мен и гласът му не се изкривяваше от говорителите на кабината. – Какво направихте този път?
- Наистина не знам – отвърнах му. Всеки път идването на този човек вкъщи ме притесняваше. Наистина не знаех защо на проклетия телепортатор все нещо му ставаше. Тази сутрин дори не можах да отида на работа. Дъждовете ме притесняваха, затова не исках да излизам навън и да ползвам този на съседите. Въпреки предпазните костюми, мисълта, че върху мен се излива киселина, ме смразяваше до костите. 

Аз също не помнех цвета на небето. Помня само как майка ми в края на живота си говореше единствено за залезите. Как й се искаше да види поне още един. Но те вече бяха нещо, което Земята не предлагаше на хората. Киселинните дъждове бяха превзели всичко и животът ни се обърна, за да се нагодим към тях. Започнахме да произвеждаме сами всичко, което ни беше необходимо, за да съществуваме. Най-трудно беше с кислорода, но после Компанията за леки въздишки пое нещата от правителството и дори и този проблем се реши. 

Техникът постави чантата с инструментите си на земята и с бавно движение отвори контролния панел на телепортатора ми. Огледа го известно време, след което го затвори отново. 

- Странно – каза си. – Не виждам проблем. 

Приближи се до кабината. Влезе в нея. Огледа я обстойно. Набра някакъв код на таблото за управление и зачака. Сигурно се опитваше да се телепортира, но явно не се получи. Огледа се около себе си отново учудено. 

- Нали ви казах – не се сдържах. – Не работи. 

Той ме погледна. Изражението му издаваше цялото раздразнение, което един телепортен техник можеше да изпитва към мен в този момент. Притесних се и се отдръпнах назад. Не исках да му преча да работи, но и не исках да ме мисли за някоя пълна идиотка. Наистина нищо не съм направила на проклетото чудо, за да спре да работи. Отново. Напоследък просто не го правеше. Събуждам се сутрин, оправям се за работа и тъкмо да изляза, когато набирам кода на офиса и разбирам, че проклетото нещо пак не е в ред. 

- Искате ли да ви предложа нещо? – опитах се да го омилостивя. – Имам бисквити. Мога да направя и кафе. 
- Не, благодаря. На диета съм. 

Погледнах го учудено. Изглеждаше ми като човек, който не прави такива неща, но не исках и да го обидя, затова не настоях. Последното нещо, от което имах нужда тази сутрин беше да ядосам човека, който се опитваше да поправи проклетия ми телепортатор. Отново. 

След малко той се изправи. Излезе от кабинката и се огледа сякаш търсеше нещо. 

- Къде е котката ви, мис Левъшим? – попита ме. 
- Кое? Аз нямам котка – отвърнах учудено. Това беше последното нещо, което очаквах да ме попита. Още повече, че не ме попита дали въобще имам, а къде е. 
- Невъзможно!
- Кое? 
- Да нямате котка.
- Защо? Защото съм стара мома ли? – попитах го троснато. 

Той се отдръпна. Погледна смутено и започна да ръкомаха. 

- Не, не. Съжалявам, явно не се разбрахме, мис Левъшим. Попитах просто, защото в кабината на телепортатора има много котешки косми. Помислих си, че са от вашата котка. И разбрах причината за развалянето на телепортатора, но ако нямате котка, не мога да разбера как точно се е получила повредата. Разбирате ли, тези машинки са настроени така, че да не приемат два индивида, пък камо ли от различен биологичен вид, да се телепортрират по едно и също време, защото има опасност нещата на квантово ниво да се объркат много. При множество опити да се направи едновременна телепортация, машината просто блокира, за да предпази живота на съществата. 

- Но аз нямам котка – възпротивих се, – а и не смятате ли, че щях да видя, ако имаше нещо в кабината с мен? Така че ще трябва да измислите някоя друга причина за развалянето на това чудо.
- Нямам друго обяснение, съжалявам. Мис Левъшим, погледнах програматора и именно заради това не иска да работи. Но не мога да си обясня как се е случило, след като вие нямате котка. А в кабината има котешки косми. 
- Но сега поправихте ли го? – попитах.
- Сега да. Но ще трябва да разберете откъде са космите, защото може пак да блокира. 

Закъснявах за работа и нямах намерение да слушам историите му за някаква си котка. Затова му платих и любезно го отпратих. Той пристъпи в кабината, набра кода за дестинацията си и след секунди изчезна. Отдъхнах.

Побързах да си събера нещата, за да изляза и аз. Стъпих в кабината. Набрах кода на работата ми и зачаках. Нищо не се случи. Опитах отново. Без резултат. Огледах се, за да видя дали не съм направила нещо извън процедурата по телепортация. И я видях.

В дъното на кабината, на пода стоеше една сива котка. 


Няма коментари: