вторник, 21 октомври 2014 г.

Страж

Чайникът засвири и звукът измъкна Анатолий от унеса му. Приближи се и изключи нагревателя. Водата беше кипнала. Приготви си чаша с билки и ги заля с горещата вода. Погледна часовника, за да отмери точното време, необходимо за чая му. 


Годината беше 2154-та. Анатолий беше единственият останал жител на Земята. Всички други се бяха изнесли. Оставиха го да води отчет. Дните му минаваха в обикаляне на територията на захвърлената планета, която постепенно забравяше. Следите от съществуването на хората започваха да изчезват. Сякаш природата си отмъщаваше за това, че беше изоставена. Или тържествуваше, защото най-накрая беше свободна. 

Анатолий изпи чая си и се приготви за ежедневната си обиколка. Днес смяташе да посети местата около бивша Русия. Мястото на неговите деди. Почти не си спомняше какъв беше животът преди Напускането. Спомняше си само природната разруха, но щастливите дни ги беше забравил. 

Приготви стратокоптера. Оставаше му само да вземе обяда си и резервен акумулатор за машината. Слънцето не беше много силно тези дни и не беше сигурен дали първият се е заредил достатъчно. Настани се вътре. Постави обяда си на мястото до него и стартира двигателя. Първоначално се издигаше бавно, докато машината успееше да прихване магнитното поле на земята, след което се изстреля бързо във високата атмосфера по посока бивша Русия. Пътуването не беше дълго. Никога не е било. Понякога му се искаше да може да се наслаждава единствено и само на него, но машината беше конструирана така, че да можеш да изминаваш хиляди километри от земната повърхност за отрицателно време. 

Огледа терена за приземяване. По негови изчисления се намираше точно над бившия център Москва. Огледа екрана на скенера за наличието на някаква форма на живот. Не откри нищо. Тогава спокойно започна процедурата по приземяване. Надяваше се, докато взима пробите от местоположението, да не срещне някой от тях. Отдавна беше отвикнал да се бори. Винаги избираше местата за изследване по миграционните процеси на новите биологични елементи. Първоначално бяха хаотични или поне така се струваше на човечеството, но впоследствие, когато остана сам, успя да разбере начина им на миграция. Така знаеше, че когато те са на едно място, почти няма шанс да срещне някой от тях на друго. Затова изчакваше търпеливо и взимаше проби от местата, където са били, но са си отишли. 

Анатолий обикаляше терена около стратокоптера, като внимаваше да не се отдалечава прекалено много. Не искаше да изпитва на свой гръб характера на съществата. Все още не ги познаваше достатъчно добре. Знаеше, че просто бяха различни. Донесоха вирусите и след като по-голямата част от населението на Земята не успя да се спаси, останалите се изнесоха. Оставиха всичко и решиха да изчакат отвъд Луната. 

Оставиха и него да води отчет. Последният от тях. 
Последният страж на Земята.


сряда, 15 октомври 2014 г.

Срещнах го.


— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.
— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.
— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…


вторник, 7 октомври 2014 г.

Станцията


Люкът на Станцията се отвори. Системата за приземяване прихвана кораба и Гейбриъл се облегна назад. Знаеше, че компютърът на ще свърши цялата работа и неговата намеса не беше необходима. Затвори очи. Помисли си за хилядите неща, които беше преживял. И за това, което предстоеше.


Усети леко подрусване от смяната на курса и включването на кораба в изкуственото гравитационно поле на Станцията. След минута корабът беше на дока за приземяване. Системата го насочи към Пилон 37. Площадката се издаде напред. Прихващачите се включиха и се закачиха за кораба му. С леко движение Гейбриъл вече беше част от Станцията. Изключи квантовия двигател. След това отвори херметическата врата и пристъпи на Пилон 37.

- Пиячката се стопли, докато се накани да дойдеш!
Гейбриъл се обърна и видя стария си приятел. Познаваше Деймиън още от военните години на галактиките. Преди Пакта за помирение. Бяха служили в 7-ма Сирианска рота.
- А ти защо я държиш извън охладителя? – попита на свой ред Гейбриъл.
Деймиън се приближи и го прегърна.
- Радвам се да те видя, Гейб – каза. – Как си, човече?
- Както винаги. Както винаги – отговори му.

Деймиън го заведе до каютата. Обясни му новия протокол на Станцията, който беше влязъл в сила за настоящия цикъл на слънцето на Кулара. Беше сезонът на магнитните бури. Удряха толкова силно, че полюсите на планетата се сменяха често. Станцията беше пригодена, като за целта поддържаха заедно с гравитацията и изкуствено магнитно поле, което наподобяваше това на Земята. Поддържането му изискваше огромно количество енергия, която произвеждаха от квантовите генератори в ядрото на Станцията. Затова беше въведен и протоколът за магнетизацията. Генераторите работеха на максимално ниво и трябваше да се поддържат внимателно. Всеки един жител тук имаше роля в този процес. Гейбриъл също. Смяната му предстоеше след 23 часа. Дотогава трябваше да се е подготвил.

Оправи багажа си. Изпи задължителните йодни таблетки против евентуална радиация в Станцията. Кулара изобилстваше от нея и винаги действаха превантивно в случай на пропуск в корпуса. Огледа се дали не е забравил нещо и пристъпи отвъд магнитната врата на каютата си. Натисна магнетизатора и полето за заключване на помещението се задейства.

В командното помещение беше тихо. Гейбриъл се огледа за своя приятел. Намери го в дъното на залата. Беше застанал до холограмен екран, на който бяха изобразени генераторите на Станцията.

- Здрасти – каза. Деймиън беше с гръб към него и в първия момент не го беше видял.
- Охо, добре дошъл в Командата – отговори му, след като се обърна. – Настани ли се?
- Да, благодаря. Всичко е идеално.

Деймиън му даде знак, че се радва. Обясни му и процедурата по хранене. Реда, в който представителите на различните рангове заемаха столовата. След още няколко разменени общи приказки, двамата пристъпиха към същината на посещението на Гейбриъл. Съветът искаше да спре работата на Станцията и посещението му представляваше оценката за изпълнението на това тяхно желание. Искаха да източат докрай ресурсите на Кулара и да я напуснат.

- Искат да я зарежем като обелка от банан, нали? – извика Деймиън. – Копелета!
- Съжалявам, Дем. Те са на мнение, че планетата не може да ни бъде полезна по какъвто и да било друг начин. Няма стратегическа позиция за отбрана, а и войната приключи. Не става и за наблюдателен пункт и ти самият го знаеш много добре. Единственото, което можем да направим с нея е да вземем ресурсите й.
- Но има още толкова много, Гейб. Те не го разбират. Тук има… - той не довърши изречението си.

Огледа се около себе си, сякаш търсеше нещо. Или някой. После направи крачка напред, за да се доближи максимално до Гейбриъл. Приведе глава и прошепна в ухото му:

- Тук има и още нещо.
- Нещо? – учуди се посетителят. – Какво нещо?
Деймиън не отговори. Огледа отново помещението. Скръсти ръце пред гърдите си.
- Разум, Гейб – каза след момент на мълчание. – Говоря ти за разум на тази планета.

Гостът на свой ред се огледа наоколо. Очакваше да види усмихнатите лица на служителите в командния пункт, реагирали на шегата на своя командир. Това, което не очакваше бе да види сериозните им лица, които бяха чули последните думи и изразяваха съгласие с тях. Отдръпна се назад.

- Деймиън, знаеш, че проведохме всякакви познати на човечеството тестове и всичките бяха с един и същи резултат. Негативни до един.
- Да, така е. но ти сам каза: проведохме всички познати ни тестове.
- Какво искаш да кажеш?
- Само това, че винаги има възможност да не знаем за някакъв метод. А откакто всички ние сме тук, успяхме по някакъв начин да усетим тези същества. Те са ефирни и почти не се виждат. Само се усещат.
- А защо не съобщихте за това на Съвета?
- За какво? Да ни се присмеят и да дойдат да тестват нас? – Деймиън се усмихна. – Тези закостенели старчоци не могат да възприемат различна теория от установените, дори да ги прасне по носа. Както каза: бяха проведени всички познати тестове. Мислиш ли, че Съветът щеше да възприеме нещо от този род?

Гейбриъл се огледа отново. Хората в помещението бяха спрели работата си и ги наблюдаваха. По изражението на лицата им, той можеше да познае, че бяха напълно съгласни с това, в което Деймиън се опитваше да го убеди. Усети как сърцето му започна да бие силно. Въздухът изведнъж започна да не му достига. Малки капчици пот избиха по гърба му. Искаше моментално да се измъкне от помещението. От проклетата Станция. Извини се на Деймиън, измисли някакво обяснение, че трябва да се свърже със Съвета и излезе от командния пункт. Побърза да се прибере в каютата си. Заключи отвътре магнитната врата и седна на леглото.

- По дяволите! – извика. – Значи е вярно. Защо, Дем, ти трябваше да идваш на тази проклета планета? Сега ще трябва да те убия. Да убия всички ви.

Деймиън много добре знаеше, че мисията на неговия приятел беше да прекрати използването на Кулара. Това, което не знаеше бе, че Съветът от много време подозираше истинската сила на тази проклета планета. След дълго пребиваване тук, тя успяваше да улови душите на своите гости, без те да го осъзнават. Да ги изолира от телата им и да ги държи за себе си. Това, което Деймиън наричаше ефирни същества, всъщност бяха душите им. Нямаше друг разум тук, освен самите тях. За Съвета Кулара беше изключително опасно оръжие, което може да бъде използвано от враговете, в случай на нова война. И то трябваше да бъде унищожено.

Извади комуникатора си и изпрати съобщение за потвърждение до представителите на Съвета. След няколко мига, отговорът беше изписан на екрана пред него.

Остави устройството. Извади багажа си и започна да се приготвя.