четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Естествен барометър

Напоследък усещам някакво пулсиране в лявото ухо. И след като чинно отидох на лекар и той ми каза, че не е нещо притеснително и най-вероятно ще отшуми, постепенно започнах да се вслушвам.

Установих, че се появява в моменти, когато кръвното ми скача поне до тавана. И логично. А такива моменти, както всеки знае, има доста в този живот. Стрес, ядосване, недоспиване и всички останали подобни "красоти". И тогава чувам онова туп-туп-туп, напомнящо за себе си. Но и за още нещо.

Вслушвайки се, осъзнах, че съм започнала да го възприемам като някакъв естествен барометър, който напомня за всеки удар на сърцето ми. И щом го чуя, си припомням, че съм прекарала предхождащите минути, часове, та дори и ден, робувайки на емоции, които не харесвам. Емоции, в които губя.

Туп-туп-туп. 
Губя ценни секунди живот.

Туп-туп-туп.
Губя с всеки удар на сърцето ми. Този естествен барометър на душата.

Туп-туп-туп.
Губя, потопена в забравата на ежедневието.

Губя и си мисля. Замислям се за всяка секунда, за всеки кратък миг. 
Губя и се осъзнавам. Няма смисъл. 
Губя, а мога да спечеля. 
Всяка секунда. Всеки кратък миг.

Туп-туп-туп.

Мога да съм весела, спокойна. Мога да обичам. Защото знам. Знам, че ежедневието няма да изчезне, но няма и да победи. Не бих го позволила. Не и след всеки удар, който чувам. Не и когато имам какво да ми напомня за изгубеното. 
За безспирния вървеж напред. 
За постоянно приближаващия край.

Туп-туп-туп.


петък, 20 ноември 2015 г.

Есенно



Есенно е. Навън е още слънчево, но започвам да усещам промяната наблизо. Мисля си за нея. Неизбежно е. Тя стои тихо в ъгъла и чака. Може би мен. Не знам. Някого със сигурност. Кого? Какво? Пак не знам. Някого. Нещо. Но ще дойде. Винаги идва. Защото тя е движение, мисля си. Освен, когато не е. Освен в случаите, когато променяме всичко, за да останем същите накрая. Но това е друга тема. Друг един живот.

Сега си мисля за нея. Онази истинска промяна. За новото. За счупеното старо. За другото. За смисъла да продължиш напред.

И какво тогава?

Пак не знам. И в това е смисълът. Това е интересното. Знаеш, че е там, но не знаеш какво, къде или кога. И чакаш. Или тичаш. Все едно е. Тя ще те намери, а ти ще си готов. Поне така си мислиш. Докато не дойде. Докато не връхлети с пълна сила в върху теб и не го направи. Онова, в което винаги успява - да те промени.

А ти дори не си разбрал кога. Въпреки че беше тъй готов.


петък, 6 ноември 2015 г.

сряда, 7 октомври 2015 г.

Тя

Поглеждам я и виждам цялата Вселена тихо скрита в зеницата й. 
Усмихвам се, а тя ми отговаря и този миг се слива с безкрая.
Докосвам я, а тя ме разпознава и поглежда нежно, та всичко друго да забравя...


четвъртък, 24 септември 2015 г.

Защото...


Защото бяхме там, а вече - не.
Изхвърлени от спомена за вчерашния ден,
оставени на вятъра от миналата есен, 
на припева на изгубената песен.

Кому сме нужни?
Май на никого.

Кой ни вижда?
Никой днес.

Кой ни помни?
Никой утре.


вторник, 8 септември 2015 г.

понеделник, 20 април 2015 г.

Спомени

Лежаха там захвърлени. Забравени. Спомените от един живот. 
Полумъртви. Полуизчезнали, но никому ненужни вече. Бяха в калта на сутрешния студ. Там, та да ги видя, да ги отмина, а после да се върна. 
Чии ли са? Защо са там? Защо не са на топло в нечие сърце? Защо студуват в сутрешна забрава?
Но спомените са само на един. Веднъж родени в нечия душа, не могат да са чужди. Могат само да създават свое отражение, да докосват и да бягат след това. 
Заснех ги, за да ги запазя, не да ги осиновя...


вторник, 7 април 2015 г.

Видях го

Той вървеше бавно по улицата с глава, наведена напред. Носеше стар черен панталон, сив пуловер и тъмен елек върху него. Шлиферът му беше похабен, поне с два размера по-голям, а ръкавите му покриваха ръцете до върха на пръстите. Покриваха и дръжката на черния очукан куфар, който държеше. Лицето му беше почти скрито от периферията на шапката  и когато вървеше срещу него, човек можеше да види един призрак с провиснали дрехи и черна като въглен брада.
Видях го. Наближаваше към мен, а аз реших, че съм преминала портала на пространството, времето и действителността. Разминахме се и после всичко беше пак постарому.
Обърнах се да го погледна.
Бавно и сигурно изчезваше в тълпата.


събота, 21 март 2015 г.

Там е


Там е. Тихо в ъгъла на улицата. Стои и гледа. 
Наслаждава се на бързината им, а той самият спира в самота. 
Гледа дивотата на деня и слуша тишината на нощта. 
Тихо, кротко, безмълвно.  


събота, 14 март 2015 г.

Иска ми се

Последното нещо, което съм очаквала да извади от джоба си човек, който живее на улицата, е цифров фотоапарат. И да започне да снима дърветата наоколо. Небето. И облаците в него.
Иска ми се да вярвам, че го направи, защото красотата явно е навсякъде. 
У всекиго. 


събота, 31 януари 2015 г.

Тя


Ей сега ще я открехна. И ще я видя вътре. Нея, Надеждата. По-малката сестра на Съдбата.
Седи на дървен стол. Нашепва си слова и шие. С гоблен рисува поредната творба на сестра си.
А там в ъгъла, до огъня, седи тя. Съдбата. Гледа Надеждата и й се чуди. Как не й писва да шие? И тези прекрасни цветове. Защо са й?

Пита я. И тя й отговаря: 
- Как защо? Защото трябва да ги има.


вторник, 27 януари 2015 г.

Скреж


Паметта ни е къса. Изчезва.
Стапя се като скреж в дълбините на утринното слънце. 


събота, 10 януари 2015 г.

Служителят

Служителят А-1-34-5-КН от Сектор П-08 погледна към документите за пореден път. Прехвърли всички редове отново. Усещаше, че има нещо нередно, но не можеше да установи къде точно беше проблемът.

От бързането очилата му се бяха спуснали почти до върха на носа. С бързо движение на едно от пипалата си той ги върна на мястото им. Изглеждаше притеснен. Съветът беше затегнал граничния контрол след атентата. Всички хуманоиди подлежаха на щателна проверка, откакто един от Вега наруши Пакта и анихилира ръководителя на Съвета за междупланетарно сътрудничество. Разследващите все още се опитваха да разберат причината за унищожението и оттогава животът на хуманоидите беше доста утежнен. Всички гранични служители от сектор П-08 следваше да извършват обстойни проверки. И сега А-1-34-5-КН се опитваше да си свърши работата. Хуманоидът пред него му се струваше странен. На пръв поглед и по документи всичко беше наред, но годините които граничните служители като него прекарваха в обучения за службата, го бяха научили да се доверява на инстинкта си. А в настоящия момент той му подсказваше, че нещо не е наред.

- Има ли проблем с документите ми, сър – попита хуманоидът. Казваше се Екзевиър. Идваше от Вега, планета в отдалечената галактика Орея. За да достигне от Вега дотук, пътуващият трябваше да премине през четиринадесет червейни дупки. Дълго пътуване, което не всеки би предприел. 
- Каква е причината за пристигането Ви? – попита служителят. Гласът му се изкривяваше от интеркома, през който говореше и който автоматично превеждаше думите му на хуманоида. – Защо сте дошли тук? Това не е ли малко дълго пътуване за почивка?
- Аз не съм на почивка – отговори пътникът. – Идвам тук по работа. 
- И каква е тя? – продължи с работата си. 

Хуманоидът не отговори веднага. Огледа се около себе си. Беше единственият, когото бяха задържали на граничното гише. Всички други пътници от неговия кораб отдавна бяха преминали контрола и бяха допуснати до сектора. 

Служителят потропа с едно от пипалата си върху стъклото на кабината. Очакваше обяснението. 

- Не знаех, че съм длъжен да обяснявам причината за пътуването си – отговори Екзевиър след минута. – Но щом настоявате тук съм, защото преговарям с една от компаниите ви. Има организиран семинар за междупланетарно горивно сътрудничество. На Вега ни трябва повече гориво, а вие се опитвате да освободите планетата от излишното. Работата ми е да договоря най-добрите за нас условия, както и да транспортирам горивото обратно. 

Екзевиър започна да губи търпението си. Беше уморен от дългото пътуване, а и това, което му предстоеше тук не беше по-малко уморително. Искаше да стигне до хотела си и да се освежи с един плазмен душ. Имаше нужда да релаксира, а не да се занимава с един престараващ се граничен служител. 

След извършване на щателна проверка за пореден път на документите на хуманоида, служителят го пусна да премине на планетата. Знаеше, че има нещо съмнително в него, но не можа да разбере какво точно. 

***

Два планетарни дни по-късно граничният служител се приготвяше за работа. Имаше предимството да разполага с няколко пипала и благодарение на тях можеше да върши сутрешните си задължения едновременно. Хапваше, докато обличаше униформата си. Прибираше нещата от масата, докато миеше зъбите си. Почти бе готов да тръгне за работа, когато на приемника му се появи нова холограма. Президентът на планетата бе убит. По всичко личеше, че атентатът е извършен от някой чужденец. 

На екрана се появи симпатична съпланетарка, която разпитваше свидетели на случката. Убийството се беше случило посред бял ден, а никой не беше забелязал нищо. Всички до един разказваха как летателният апарат на президента спрял пред сградата. Той излязъл спокоен от него и се запътил към срещата. 

Кадърът се върна на симпатичното лице на репортерката, която с тъжен глас обясни на зрителите, че президентът трябвало да изнесе реч за откриването на семинара за междупланетарно горивно сътрудничество.