понеделник, 20 април 2015 г.

Спомени

Лежаха там захвърлени. Забравени. Спомените от един живот. 
Полумъртви. Полуизчезнали, но никому ненужни вече. Бяха в калта на сутрешния студ. Там, та да ги видя, да ги отмина, а после да се върна. 
Чии ли са? Защо са там? Защо не са на топло в нечие сърце? Защо студуват в сутрешна забрава?
Но спомените са само на един. Веднъж родени в нечия душа, не могат да са чужди. Могат само да създават свое отражение, да докосват и да бягат след това. 
Заснех ги, за да ги запазя, не да ги осиновя...


вторник, 7 април 2015 г.

Видях го

Той вървеше бавно по улицата с глава, наведена напред. Носеше стар черен панталон, сив пуловер и тъмен елек върху него. Шлиферът му беше похабен, поне с два размера по-голям, а ръкавите му покриваха ръцете до върха на пръстите. Покриваха и дръжката на черния очукан куфар, който държеше. Лицето му беше почти скрито от периферията на шапката  и когато вървеше срещу него, човек можеше да види един призрак с провиснали дрехи и черна като въглен брада.
Видях го. Наближаваше към мен, а аз реших, че съм преминала портала на пространството, времето и действителността. Разминахме се и после всичко беше пак постарому.
Обърнах се да го погледна.
Бавно и сигурно изчезваше в тълпата.