сряда, 1 юни 2016 г.

Едни и същи

Историята е осъдена да се повтаря. Едни и същи грешки се въртят на колелото. 
Обречени сме от собствените си дела. 
Вихрушката вилнее и помита всеки, дръзнал да постави крак върху таз земя. Всеки, понечил да говори. Или да мълчи. Всеки, заграбил жадно първата си глътка въздух и помислил, че може да лети. 
Ударът е тъй жесток в мига, в който осъзнаеш: неусетно си престъпил всичките си принципи и доброволно си качил и теб на колелото. 


събота, 12 март 2016 г.

Ега ти

Има дни, в които съм сигурна, че сценаристите се ебават с мен от скука. И тъй като до вчера явно им беше жал, защото страдах от адски зъбобол (за който късно снощи най-накрая реших да направя нещо и с подвита опашка изтичах до най-близкия спешен кабинет), то днес нещата вече стоят по друг начин. Скуката им надделя и извадиха всеки каръшки трик, който успяха да намерят в торбата. То не бяха счупвания, падания, неработеща пералня и какво ли още не. Но кулминацията дойде, когато изпуснах/падна (така и не разбрах кое от двете) огромната ми тенджера върху левия ми крак. Не, че има голямо значение кой точно ще е пострадалият крайник. Убедена съм, че и другият щеше да е също толкова услужлив и да боли не по-малко. Ама някак си обидно ми стана, защото тая тенджера ми е скъпа. От години си я имам и освен да се ползва по предназначение, се е оказвала полезна в много и различни ситуации. Та затова ми стана криво. Разбираемо е. 
Ако можех да им се обадя, най-вероятно щях да ги напсувам. Обаче като ги познавам, тогава щяха да изсипят още нещо. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да го играя непукист. 
Те вадят от торбата, аз се смея. Да видим докога ще продължи. 


понеделник, 7 март 2016 г.

Сам

Слабост ли е, ако се предам, когато силите ми са привършили? Когато спра, а от пътя има още? Когато падна, а върхът остава горе? Там, далеч от мен. 

Но не мога. Нямам сили. Нямам и душа. Оставих я на пътя, за да не тежи. Обещах й да се върна, а тя е още там и чака. Да я взема и да я прегърна. Отново да се слеем в едно. Аз в нея. Тя в мен. 

Но силите ми се привършиха. Спрях, не стигнах. Малко ми остана, а назад е цяла вечност. 

Спрях. Не стигнах. Там останах.
Без сили, без душа. 

Сам с нищото до мен. И бездната отпред да ме прегърне. 
Сам, с копнежа за една милувка и спомена за другото ми аз. 
Сам. 


вторник, 26 януари 2016 г.

Нови грешки

Чувствам миналото ми да се надига и да ме преследва. Ти нямаш минало, което да те гони, казвам. 
Но не. Уви.
Имам миналите грешки, семената на бъдещия ми живот. Имам и несбъднати мечти, и неизживени сънища. И малките победи, недорасли до една голяма. А в калта, когато падах, все чаках някой да ме вдигне. Не запомних, че "някой" няма и сама съм там, в житейската си яма. 
Но вече знам: миналото ме преследва. Идва, за да ме научи. Да посее нови дни и нови грешки. Тези, за които сега ще съм готова.