Записки в шкафчето

STOP ACTA! Vol.2

2012-02-02T14:58:00.000+02:00

И тъй като няма да спрем да бълваме информация и "спам" по повод АСТА, както се изрази г-н Кристиан Вигенин, ви пледлагам да прочетете поста на Yovko. Точно и ясно описание на ситуацията. Препоръчвам ви да прочетете и линковете към другите статии, които той е пуснал в края.

А относно г-н Вигенин: Мисля, че би трябвало да сте наясно, че като евродепутат Вие осъществявате ролята на представител на същите тези "спамъри", които Ви пратиха там и от които идва заплатата Ви.

STOP ACTA! или защо не искам да ограничават достъпа ми до информация

2012-01-31T13:49:00.000+02:00

Преди няколко дни светът гръмна с новината за проектозаконите SOPA и PIPA в САЩ, а някак си тихомълком се оказва, че е подписан АСТА. Как така стана, че американците спряха техните, но подкрепят другото, по-строго споразумение? Защо за него се разбра едва, когато вече е подписано от 22 държави, барабар с нашата? И въобще някой от нашите управници дали е разбрал какво и защо го подписва или просто са пратили посланика „да тури парафа” в Япония?
Ако това нещо се ратифицира, това означава, че достъпът ни до информация ще бъде сериозно ограничен. И не само това. Под благовидния предлог, че видиш ли по този начин ще се предотвратява пиратството, държавите ще имат правото да следят личната кореспонденция на интернет ползвателите. Доставчиците ще бъдат задължени да следят и предоставят лични данни на съответните органи. „Нещо, което и сега са задължени да го правят” ще кажете. Да, така е. Само че малката и съществена разлика се състои в това, че сега те са задължени да го правят само по искане от страна на съдебната власт с цел разкриване или предотвратяване на криминални престъпления. А не ей така – превантивно. Митническите власти, от друга страна, пък ще имат възможността да ни пребъркват телефоните и компютрите за нелегално съдържание. И как по-точно ще разберат кое е легално и кое – не? Ще отварят всяка папка в устройствата ли?
Дами и господа управници и величайши, бих искала да ви съобщя, че съществува едно понятие на този свят, което се нарича „лична неприкосновеност”. А намесата срещу нея се изразява в нарушения срещу дома, частната собственост и кореспонденцията. И всичкото това е записано в няколко много полезни акта – разни конвенции за защита на правата на човека и основните свободи, държавни конституции и т.н.
А основният проблем не се състои в това, че ние всички потребители в интернет задружно искаме да крадем и пиратстваме. Проблемът се състои в това, че е крайно време всички да разберем, че авторското право по своята същност вече не съществува такова, каквото е било досега. Наличието на съвременното информационно общество предполага достъпът до информация да бъде основно благо и право на всеки индивид. Крайно време е да го разберем – it’s the end of the world as we know it. Буквално.
Нека погледнем нещата реално. Много по-удобно на всички ни е да си теглим музика от интернет, както филми, сериали и дори книги. Въпросният публичен домейн, който се изразява в това огромно, пълно с информация пространство, отдавна е надделял пред конвенционалния метод. Затова е редно и авторското право да се нагласи според изискванията на аудиторията, защото ако тя не съществува, то откъде ще идват приходите, господа?
И не, не подтиквам към пиратство. Аз съм съгласна да си плащам определена сума месечно, за да мога да ползвам тези услуги и някак си не съм съгласна „превантивно” да орежат интернет и правото ми на достъп до информация само, защото на някого му е хрумнало, че така е по-лесно. И по-удобно. Защото, в крайна сметка, така се държат масите под контрола на Големия брат.
Отдолу има линк към петиция срещу АСТА, която ще бъде връчена в Брюксел. Честно казано, съмнявам се да бъде ратифицирано, защото не ми се вярва всички доброволно да се поставим под подобен контрол. Но, колкото повече шум около него, толкова повече. И най-накрая управляващите да разберат, че са там заради нас.

Avaaz - ACTA: The new thread to the net

Я, снимка!

2012-01-24T12:28:00.001+02:00

Чудели ли сте се как са се развили ежедневните неща, които днес приемаме за даденост? Как са достигнали до нас? Колко време е трябвало, за да бъдат усъвършенствани и най-вече: кой е дръзнал да ги измисли?
Едно от тези неща е фотографията, например.
Това замъглено изображение отгоре, всъщност, е първата снимка в света.

И докато в днешното дигитално време за създаването на една снимка ни трябват някакви си хилядни от секундата, то експонацията на „Гледка от работния кабинет” са били нужни някъде около осем часа. Изображението е създадено вследствие упорития труд на един общо взето френски буржоа със свободно време - Нисефор Ниепс.
Преди да се захване с тежката задача да фиксира изображенията върху повърхност, Ниепс го е удрял на нещо като изобретател. Въпреки че не много от предишните му занимания са останали в историята, това не му е попречило да изобрети вид колело, както и двигател за локомотив.
Та освен с останалите изобретения Нисефор се занимава активно и с camera obscura, като се опитва да запечата върху някакъв вид повърхност образите, получавани от нея. Цели десет години са му били необходими, за да открие правилния път. Плаката, която използвал е била на асфалтова основа.
И така. Годината е 1827. Лято е и господин Ниепс влиза в историята с първата в света експонирана и фиксирана фотография. А какво, всъщност, представлява тя?
Много трудно ни е да различим реалните очертания на предметите в снимката, но общо взето тя изобразява гледката от работния кабинет на Ниепс. Само че огледално.
И както първоначално се случва с всяко изобретение май, общо взето никой не обръща внимание на "литографията". Докладът на Ниепс пред Кралското Общество е отхвърлен и разочарованият французин подарява фотографията на Франсис Бауер, английски ботанист.
Бауер е бил напълно наясно, обаче, за значимостта на Ниепсовата творба и я запазва, като написва на гърба й: „Първият успешен експеримент на мосю Ниепс да фиксира за постоянно Образът на Природата”.
Бауер умира през 1841 година и снимките на Ниепс заедно с други документи попадат в ръцете на д-р Робърт Браун. По-късно се озовават при негов колега в Кралското Общество – Дж. Дж. Бенет.
През 1898 година „хелиографиите” на Ниепс са изложени в лондонския Кристал палас. След това, обаче, те изчезват за около петдесет години, когато синът на Хенри Баден Притчард ги намира на тавана в стара ракла на баба си. Изображението на „гледката” е било твърде разрушено от времето и са били нужни доста години, докато най-накрая в изследователския департамент на американската фирма за фотографски продукти Кодак успяват да „експонират” за втори път прочутата снимка на Ниепс.
Днес снимката е притежание на университета в Остин, Тексас.

"Будистки плаж", Васил Георгиев

2011-12-13T10:16:00.001+02:00

Някъде там, в далечината, отвъд мъглата, има единплаж. Място, на което се намира Буда и съзерцава морето. Съзерцава и целия свят.Разхожда се и с всяка стъпка отпечатва словото си върху пясъка. Ако някой минев този миг, точно преди вълната да отмие стъпките, ще види една пясъчна книгаот всичките слова на Буда. Ще долепи ръка до мокрия пясък и ще се докосне до самиябудизъм. До един будистки плаж.

А тук в ръцете ми стои един друг, по-различен и все пакбудистки плаж. Плаж, в който късчета от нечие съзнание се преплитат и образуватнеспирна поредица от думи и усещания. Малки хапки от (не)реалността. Низ оттрисекундни кадри*,след които оставаш с едно парещо усещане като от шамар. Някой е привлякъл вниманието ти,събудил е любопитството в душата ти, уловил е съзнанието ти, измъкнал ги е отреалността и ги пренесъл в нереалното. А след това с един замах те е запратилотново в света, където, може би за съжаление, всичко е възможно. И след товаотново. И така 25 пъти. Точно толкова са необходими, за да затворишпоследната страница.

А този някой е Васил Георгиев.

Горещо препоръчвам „Будистки плаж”, защото след прочита йсъс сигурност ще се появи едно „Ами ако?” в съзнанието ви. И то може да бъдереално или нереално. Може да ви издигне или да ви съкруши. Да ви въвлече в единразличен свят отвъд мъглата или да ви остави там, където сте били. Решението есамо ваше.

* "В днешните американски екшъни или филмите, които минават за такива, нито един кадър не трябва да трае повече от три секунди."

Това не е краят на книгите / Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, взел интервютата Жан-Филип дьо Тонак

Факти-макти, Vol.2

2011-12-12T10:11:00.001+02:00

Днес ме мъчи някакво главоболие. Странно, но установих, че не се дължи на провежданата стачка на бръмбарите в черепната ми кутия. Следвайки максимата, че "клин клин избива" се отдадох на някаква главоблъсканица (но този път не буквална и не в стената). Та, главоблъскайки се из интернет, реших да ви споделя нещо ужасно важно.

Знам, че много ви интересува и затова ще ви кажа, че стотното число от числата на Фибоначи е 354224848179261915075.

Кой знае, някой ден може да ви потрябва и аз да съм ви спасила живота :)

П.С. - Факти-макти, Vol.1 се намира тук.

Вкъщно

2011-12-05T17:18:00.001+02:00

Уютно ми е. Топло и чаено.

Поглеждам през прозореца. Навън е цветно и красиво.

Всичко изчезва за секунди. Остава само уловеният миг.

Между кориците

2011-11-11T14:19:00.001+02:00

Така и така сме на темата за скритите неща, реших да випокажа какво може да намери човек между страниците на книгите. Буквално.

Навън е студено. Духа вятър. Вали дъжд. Ледените капки мокрят падналите на улицата листа. Есен е. Но не онази топла, златна есен. Навъне студена, неприятна, мрачна и умираща есен.

Вътре е топло. Приятно. Ти седиш на дивана до прозореца. Дотеб има чаша чай. Поглеждаш през стъклото навън и с радост отпиваш глъткатоплота. Поставяш чашата на масата и обръщаш следващата страница на книгата връката ти.

След известно време затваряш книгата и без да се усетишприбираш хартиената опаковка от чая между страниците. Тя остава там и заживяванов живот. Превръща се в част от книгата. Слива се с нея и придобива формата й.

И така до деня, в който някой друг не я намери и не сезачуди кой е поставил опаковка от чай в книга. И най-вече – защо? Дали тозинякой ще усети вашата емоция? Ще почувства ли топлината, която и вие стечувствали в този момент? Дали?

Замисляли ли сте се колко много неща биха могли да бъдат скритии намерени по този начин?

Един търговец на книги със сигурност е. И е започнал да гисъбира. Всякакви неща във всякакви книги. Безброй емоции между страниците.

Майкъл работи в семейната книжарница. Търгува със старикниги. Още от седемгодишен прекарва времето си между книгите. Вече е пораснал.Собственик е на семейния „бизнес” и продължава да прекарва дните си средкнигите. И сред техните скрити съкровища.

Един ден решава да покаже нещата, които е намерил и прави тозисайт. Впоследствие идва идеята и за книгата.

Сърдечно ви препоръчвам да се отбиете на сайта и даразгледате неговата съкровищница.

Кой знае, следващия път, когато попаднете на подобносъкровище, може да го запазите и вие.

Снимките са от страницата на Майкъл: http://www.forgottenbookmarks.com

Съдържанието на един сейф

2011-11-03T15:03:00.000+02:00

Оказва се, че всеки един от нас може да крие някакви скрити заложби. И като казвам скрити, имам предвид наистина скрити. Заключени в сейф, за чието съществуване никой не знае.

Наскоро четох статия за една съвсем обикновена детегледачка, която в свободните си дни е обикаляла по улиците и е снимала със своя фотоапарат. И никой нямаше да знае за съществуването на огромния й архив от кадри, ако случайно един друг човек не искаше да напише книга. В търсене на кадри за нея този човек попада в заложна къща и вижда няколко кашона, пълни с непроявени черно-бели филми.

И какво се случва? Въпросният 29-годишен Джон решава да купи кашоните с надеждата да намери кадри за своята книга.

А какво не се случва? Джон не намира кадри за своята книга.

Вместо това попада на творчеството на една никому неизвестна жена. На една бъдеща легенда, както се очертава, защото вече галерии и музеи от цял свят се избиват, за да излагат нейните творби.

Вивиан Майер. Така се казва тя.

До скоро никой не беше чувал името й. В това число и аз. И като един огромен почитател на уличната фотография бих наредила мис Майер сред редиците на Картие-Бресон и Брасай. Че и на още доста. Със своя непретенциозен стил покойната мис Майер би издухала доста гръмки имена във фотографията.

А коя е тя?

Родена е през 1926 година в Ню Йорк. Изразстнала във Франция. След години се връща отново в Голямата ябълка и накрая попада в Чикаго, където 40 години работи като детегледачка. Общо взето една съвсем обикновена житейска история, която крие зад себе си един съвсем необикновен талант. И като капак на всичко талант, който дори самата Вивиан не признава. Затова прилежно прибира всеки един изщракан филм в сейф. И така до деня, в който вече не може да плаща таксата за него и цялото й скрито съкровище попада в онази заложна къща. Останалото е история.

Както казва любимият ми герой Форест Гъмп: „Животът е като кутия с бонбони. Никога не знаеш какво ще ти се падне.”

Затова дерзайте. Вадете скелетите от килера и давайте смело напред преди да е станало твърде късно.

Кадрите са от официалния сайт на Вивиан Майер:

www.vivianmaier.com

"Дванайсет странстващи разказа", Габриел Гарсия Маркес

2011-10-20T10:16:00.002+03:00

Каквото и да си говорим Маркес си е Маркес. Ей тук съмсподелила мнението ми за него. Повече няма да ви досаждам да обяснявам колко еготин и велик. Щото е такъв, де.

След доста години наочакване най-накрая си имаме негово ново българско издание. Аз,разбира се, веднага се втурнах в първата възможна книжарница и гордо си гозакупих.

„Дванайсет странстващи разказа” на издателство ЛъчезарМинчев.

Още от заглавието всичко си ми дойде на мястото. А след прочита на разказите (всичкитедванадесет), вече със сигурност всичкото и мястото се бетонираха в мен.

А самите разкази са като приказка. Всеки един от тях еизключително въздействащ сам по себе си. Затова се и чудя какво да препоръчамна следващия читател-пациент. Дали да гиприеме еднократно и в голяма доза или бавно по един на ден. Аз направихвторото, защото всеки един от тях те заковава в оная магнетична реалност,в която може да те запрати само този странен колумбиец и след това ти трябва известно време дасе завърнеш на този свят. Да се съвземеш и да осъзнаеш, че простотата, която секрие в разказите на Маркес, всъщност е ядрото на нашата вселена.

Останалото го оставям на вас.

А защо дванадесет, защо странстващи и защо разкази щеразберете от самия Маркес, който започва обяснението си така:

„Дванайсетте разказа в тази книга написах през последнитеосемнайсет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяхажурналистически бележки и сценарии за филми, единият от които за телевизионенсериал. Друг разказах преди петнайсет години в едно интервю, приятелят ми гозаписа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това беизключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори самоза децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разбератотсега колко неутолим и изгарящ е писателският порок.”

За странните занимания на писателите

2011-10-17T12:07:00.003+03:00

Не знам за вас, но аз определено съм изпадала в ситуация, вкоято съм си била главата в стената и съм се чудила какво правя с този мой живот. За къдесъм се запътила и какво ще правя през това време. Ей такива работи.

И с оглед здравословното ми състояние и запазване целосттана черепната ми кутия, бързо бързо се обръщам към биографии на разни известни хора,които са намерили пътя си и са постигнали разни невероятни неща. Така севдъхновявам, защото доста голяма част от тези хора, да не кажа всичките, предида стигнат до повратната точка в живота им, след която вече могат да служат завдъхновение на такива като мен, са се занимавали с някакви други не чак толковавелики неща :)

Ето, например, с какво са се занимавали някои известни писатели преди дастанат такива. Добре, че им е дошъл акъла в главата, защото без техните творбищяхме да сме за никъде.

Стивън Кинг, например, е бил чистач в гимназия. Той етипичен пример за това как трябва да извличаме положителното от всяка ситуация,защото съм сигурна, че този му опит е помогнал за написването на „Кери”.

Джон Стайнбек е работил в рибарник на езерото Тахо. Положителнототук е, че по време на организираните от него обиколки на езерото, срещналпървата си съпруга Карол Хенинг.

Уилям Фокнър е бил началник на пощенска служба. Виж, за тазипозиция не мога да разбера кое му е положителното :)

Откъдето и да го погледнеш Джек Лондон си е бил направокрадец или по-романтично казано „стриден пират”. Крадял е стриди от големипроизводители и ги е продавал на пазарите в Оукланд. Доста вдъхновяваща „професия”.

Странното решение на Кен Киси да печели пари ме заби в тъча.Излиза, че „Полет над кукувиче гнездо” си има реална причина да се появи натози свят, защото господин Киси се е подлагал на психо експерименти в ЦРУ вначалото на 50-те години на ХХ век. При това доброволно. Край на коментара.

Уилям Бъроуз пък е бил унищожител на хлебарки и другигадинки в Чикаго. Дано да му е помогнало, защото на гадинките със сигурност нее.

А Джоузеф Хелър е чиракувал на ковач. Добре че не си етреснал главата с някой чук.

Кърт Вонегът, от своя страна, е бил един доста негативен герой. Продавал е коли на Кейп Код. Добре, че поне не са мили само коли, ами SAAB иначе нямаше да го харесвам.

Със сигурност има и други истории, но и тези са достатъчни да вдъхновят деня.

Мисля си колко е хубаво, че ги има тези и още много хора дани дават добър пример, защото иначе щяхме да си останем само с едното биене наглавата в стената, което откъдето и да го погледнеш си е доста болезненозанимание.

Есенно

2011-09-30T10:19:00.000+03:00

Е, това е. Вече официално мога да кажа, че за съжаление навсички ни, есента дойде. Не, защото настъпи астрономическата. Не. Аз, катовсеки непорЕснал човек, си имам съМсем мои си критерии за смяната на сезоните.

Истинската есен настъпва, когато ритнеш първия кестен поулицата.

Като дете се опитвахда ги заобикалям и така минаваше целия октомври без да отбележа началото наесента. Накрая кестените ставаха толкова много по улицата, че неволно ритвахнякой и веднагически изпадах в онази край-на-лятото-какво-ще-правя-сега подетски почувствана тъга.

Първият кестен е ритнат, дами и господа. Стягайте шейните ипалтата :)

Нелсън Мандела, "Разговори със себе си"

2011-09-19T14:51:00.001+03:00

Нелсън Мандела. Човек, вдъхновяващ сам по себе си. Човек,чиито думи могат да накарат кожата ти да настръхне. Въплътил в себе си безброй качества, достойни за уважение и възхищение.

В момента чета една негова книга – „Разговори със себе си” (Nelson Mandela, Conversations withMyself). За съжаление книгата все още няма българско издание. Факт койтонадявам се скоро ще се промени.

Предговорът на книгата е написан от президент Барак Обама.Въпреки грандиозното име, не бих могла да кажа, че тази част от изданиетопредставлява някакъв литературен шедьовър. Но може би това е и целта. А и президентът си има и друга работа, все пак :)

Самата книга, обаче, е друго нещо. Четиво, което абсолютнозадължително би трябвало да присъства в библиотеката ви. Защо? Защото чрез негоможеш да проникнеш в съзнанието на Нелсън Мандела. Да станеш съпричастен навсичките му усещания по време на затворническия му престой, на политическата мукариера и на живота му въобще. Можеш да видиш не само образа, но и човекаНелсън Мандела. Да разбереш чувствата и мислите му, силните и слабите мустрани. Защото дори в своята слабост, той отново е един истински вдъхновяващчовек.

"Затворническата килия е идеалното място да се научиш дапознаваш себе си, да изследваш често и реалистично процесите на собствените тиразум и чувства. Оценявайки прогреса ни като индивиди, ние се концентрирамеповече върху външни фактори като социално положение, влияние и популярност, богатствои ниво на образованието. Те, разбира се, са важни за оценката на нечий успех вматериално отношение и е напълно разбираемо, когато много хора се стараят дапостигнат всички тях. Но вътрешните фактори биха могли да са много по-решаващив преценката за развитието ни като човешки същества. Честност, искреност,откровеност, смирение, щедрост, липса на суета, готовността да служиш надругите – качества, които лесно се достигат във всяка душа – са основата на нашиядуховен живот. Развитието на качества от този род би било немислимо безсериозна интроспекция, без да познаваш себе си, твоите слабости и грешки. Поне,ако не друго, килията ти дава възможността всекидневно да се вглеждаш в цялототи съществуване, да преодолееш лошото и да развиеш всичко това, което е добро втеб. Редовна медитация, например около 15 минути на ден преди лягане, бимогла да бъде много плодотворна в това отношение. Първоначално може да ти сестори много трудно да посочиш негативните черти в твоя живот, но на десетияопит би могъл да получиш богато възнаграждение. Никога не забравяй, че светецъте грешник, който не спира да се старае."

Из писмо до Уини Мандела в затвора Кронщадт, 1 февруари 1975г.

Гостенка

2011-09-11T12:14:00.002+03:00

- Добър вечер - каза ми тъгата.

- Добър вечер - поздравих я.

Бе дошла неусетно и седна на дивана до мен. Погледна в тъмнината навън, после към мен. Поседя мълчаливо известно време, след което ме попита:

- Е?

- Е, какво?

- Какво ще правим с теб?

- Нямам представа. Предполагам, че ти трябва да ми кажеш. Не си ли ти тази, която дойде на гости?

- Да, но ти си домакинът. Нямаше да съм тук, ако не ме бе поканила.

Вместо отговор й се усмихнах. Прегърнах я и я притиснах до себе си. Не можех да я пусна. Или не исках.

Останахме мълчаливи в тъмнината на едно отиващо си лято.

За Вселената и други работи

2011-08-26T12:25:00.003+03:00

По принцип се имам за човек, който разбира от намеци. Това по принцип. В частност се оказва, че Вселената се счупи да ми прави намеци, обаче кой да види. Мира се е втурнала в разни планове за пътувания и не обръща внимание на нищо.
Решаваме ние в един прекрасен ден да отидем на море и почваме с усмивка да стягаме багажите. Междувременно, обаче Вселената има други планове за нас и почва любезно да ни обяснява и да ни намеква, че тая с наш`те намерения общо взето няма да я бъде.
Ние: „Не – ще се пътува”.
Вселената: „Абе аз що не ви…”
И общо взето в последните дни се нареждат едни „прекрасни” и също така „случайни” случки вкъщи, които по принцип биха извадили очите и на слепец, но ние явно сме друга работа.
Първо се развали пералнята. „Няма нищо – казваме си. – Ще извикаме майстор, когато се върнем.”
Второ се развали колата. Ние отново обнадеждени, че имаме изход решаваме да пътуваме с другата кола.
Вселената, обаче решава, че ние сме общо взето… ми… тъпанари и от своя страна предприема крути мерки, които се изразяват в открадване на портфейла на милото, където за наше голямо съжаление се намират всичките му документи, включително и тези за резервната кола.
Споглеждаме се ние така влюбено по съпружески и задружно решаваме, че МАЙ не трябва да пътуваме.
„Добро утро, тъпчовци!”, общо взето се провикна Вселената и след това взе нещата в свои ръце, вследствие на което:

А: Викам аз майстор за пералнята и момчето си идва съвестно да си свърши работата. Ху`у, ама то какво да свърши – съоръжението си работеше идеално, а аз се червях пред майстора като за световно.
Б: Палим колата на другия ден и тя съвсем любезно ни съобщава чрез компютъра си, че всичко й е наред.
В: Обаждат се на милото, че са му намерили портфейла с ВСИЧКИ документи.

Изводът от цялата работа общо взето е следния:

Вглеждайте се в знаците преди Вселената да ви тресне по главата и да ви напомни, че вашите планове всъщност не важат.

И, също така, вече не се смятам за човек, който разбира от намеци :)

За пералните и хората

2011-08-19T11:09:00.002+03:00

Напълно съм съгласна с факта, че в този живот трябва да си има човек за всичко и всеки да си знае занаята. Иначе се случват неща от сорта:

- Добър ден, пералнята ми не работи.

- Добър ден. А почистихте ли филтъра?

- Кое?

Гореописаното си е съвсем истински разговор от съвсем истинското ежедневие на една съвсем неразбираща от перални жена. Общо взето знанията ми по „пералниката” (разбирай наука за пералните, която ако не съществува, със сигурност трябва да почне да го прави) се изчерпва с това да пусна прането вътре и после да го извадя съвсем чистичко. Което, като се замисля си е постижение :)

Черно-бяло и нищо друго

2011-08-03T11:41:00.002+03:00

През последните дни съм в особено настроение. Опитвам се да си изясня някои неща за живота, за хората около мен. Опитвам се да виждам нещата в черно и бяло. Този път не искам сиви тонове. Не искам разфокусирани изображения.

И колкото повече се опитвам да видя хората около себе си в два цвята, толкова повече в съзнанието ми изникват образите, създадени от един от любимите ми фотографи. Образи толкова искрени, толкова реални, че сякаш можеш да проникнеш отвъд екрана, отвъд хартията и да се докоснеш до тях. Лица, които разказват живота си в един миг. Очи, които проникват в твоя живот и остават трайни следи. Очите на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Чарли Чаплин, Кисинджър, Айзенхауер и много, много други.

Понякога имам чувството, че е отснел целия значим народ за 20 век.

За мен само един човек може да снима ръката на скулптор или огромния белег върху гръдния кош на Анди Уорхол и да нарече тези фотографии портрети. И те да са напълно достатъчни, за нас да разберем същността на човека, стоящ пред обектива.

Да, само един човек може да направи това и той е Ричард Ейвидън.

Ейвидън е роден през далечната 1923 година в Ню Йорк.

За кратко време се записва да учи в Колумбийския университет. Но не след дълго време решава да се отдаде на фотографията. Започва да снима с подарения от баща му Rolleiflex и останалото е легенда, както се казва.

Светът на фотографията щеше да е загубил изключително много, ако Ейвидън беше решил да завърши образованието си или да поеме по стъпките на баща си – да притежава универсален магазин. За негово и наше щастие нито едно от тези неща не се е случило.

И до ден днешен не мога да сравня портретите му с тези на когото и да било друг, просто защото няма подобни изображения. Стилът му е уникален. Гениалността на неговите фотографии се крие в тяхната простота. Черно-бели образи на бял фон. Единственото нещо, в което окото на зрителя може да се изгуби са образите на моделите му. Това е и единственото, от което имаме нужда. Честни, откровени и искрени портрети. Образи, в които няма място за нищо друго, освен щурата физиономия на Дали, втренчения поглед на Пикасо и закачливата усмивка на Чаплин.

„И един ден да мине, през който да не съм направил нещо, свързано с фотографията усещам, че сякаш съм занемарил съществена част от съществуването ми. Сякаш съм забравил да се събудя. Знам, че случайността, която ме превърна във фотограф направи живота ми възможен.”

Фотографиите са от официалната страница на Фондация Ричард Ейвидън.

Късчета живот...

2011-07-21T22:36:00.000+03:00

... се преплитат в прекрасна лятна нощ. Гонят се в мен и разпиляват се в усмивка.

Рецината със своя дъх обвила е прегръдката на минало и настояще. А те, прегръщат се в здрача...

Късчета живот, мъничко тъга, любов на килограм и щипчица усмивка.

Прекрасен рожден ден...

По-хубав не можех дори да си измисля.

Копчето вълшебно

2011-06-29T11:55:00.000+03:00

Навремето, "`га бехме млади", имаше вълшебни хапчета, бобени зърна и прочие. Навярно един ден днешните млади ще разказват за вълшебни клавиатури и други подобни джунджурии.
Нагледен пимер - ЩРАК.
После да не кажете, че нещата не могат да се оправят :)

DEAR BLANK, PLEASE BLANK

2011-06-10T18:44:00.002+03:00

Винаги съм вярвала в тезата, че гениалните неща са прости.

И днес видях нещо, което абсолютно потвърждава тази теза. Нещото се оказва проект на двама явно гениални младежи от Щатите, които като си нямали друга работа решили да създадат сайт, в който да се обменят идеи за разни писъмца. После пък решили да принтират тези писъмца на хартия и хоп ето ти уникална стока за продаване :)

И за да не бъда празнословна, прилежно си прилагам и снимка от едно подобно писъмце, което ми стана любимо:

Ако пък искате да видите още можете да го направите тук.

А, ако пък, от друга страна, искате да видите сайта на проекта им в целия му блясък, можете да цъкнете тук.

Капките потропват

2011-06-09T10:14:00.000+03:00

Снощи седях на терасата и слушах как тихо ми припяват дъждовните капки. Една по една танцуваха и потропваха. Изпълваха всичко с приятния звук на допира им с желязото. Троп, троп, троп.

А във въздуха витаеше усещане за нещо свършено. За нещо минало. Отишло си безвъзвратно. Все още не мога да разбера какво беше то. Дали трябваше да се радвам или да плача. Замислих се колко странна е тази наша човешка природа. Независимо с какво се разделя човек, прави го трудно. Много трудно.

Дали ще се раздели с нещо лошо и ще го е страх да се обърне на другата страна, защото не знае какво го очаква там. Или пък ще тъгува за хубавите мигове, от които трябва да се откъсне. Ще се обръща и ще моли всичко да се върне. Ала то не го прави. Никога.

И ние не искаме да осъзнаем точно тази част от уговорката. Миналото си остава там, скътано в нашите спомени, но то не определя бъдещето ни. То само ни показва пътя, който сме изминали. Пътеката, която ни е довела до тук. До сега-то в нашия живот.

Тогава защо ни е толкова трудно? Защо не искаме да се откъснем?

Има една песен на Coldplay, в която се казва: „Най-трудната част е да се откъснеш, да не взимаш участие”.

И явно е така. Понякога в желанието си да върнем миналото, забравяме да изживеем сегашното.

В такъв случай каквото и да витаеше снощи във въздуха, сигурна съм, че ще трябва да продължа напред без да се обръщам. Ще трябва да приема този край и с усмивка да прегърна днешния ден.

Животът ми като пирон

2011-06-07T10:14:00.001+03:00

Беше прекрасен юнски ден. От онези, в които слънцето припича силно още от сутринта. Обичам да живея в такива слънчеви дни. Повечето хора не понасят жегата, но аз я обичам. Харесвам как горещите лъчи на слънцето галят тънкото ми тяло и затоплят метала в мен. Събирам топлината с моята шапка, която се подава над дървото и после я предавам надолу по тялото си чак до острия ми връх. Обичам да усещам как дървото около мен се затопля и почва леко да пука. Толкова леко, че никой друг, освен мен не го чува.

Така си живея закован на една дъска от старата ограда на къщата на село. Пазя двора, в който тихо съжителстват цветя и буболечки. От време на време се появяват и разни деца. Те, обаче не са толкова тихи. Обичат да вдигат шум до небесата и после да изчезват внезапно, точно както са се и появили. Впоследствие се връщат все така светкавично и понякога ме стряскат. Събуждат ме от следобедната ми дрямка. Но не мога да ги виня. И аз щях да викам цял ден от уплаха, ако трябваше да съществувам така безцелно и да не стоя на едно място. Горките. Сигурно са толкова изплашени, че не са заковани на място, че не знаят какво друго да правят, освен да викат.

От време на време се опитват да се прикрепят за мен и да заседнат, като връзват някакви въжета около мен и една прекрасна млада бургия върху капака на прозореца на къщата. После започват неистово да скачат върху и около въжетата, сякаш се опитват да се превърнат в едно с тях и да се закачат, за да водят прекрасен уседнал живот като моя. За нещастие това не се получава и те бързо се отказват. Бягат в някоя друга посока и зарязват въжетата да свързват моя живот с този на бургията отсреща. Не че имам нещо против. Тя е прекрасна млада дама. Но ми е мъчно за децата.

Не щеш ли следобеда отнякъде изникнаха огромни черни облаци. Приближиха се бързо до къщата с двора и затряскаха светкавици във всички посоки. Отвориха циповете на чувалите си с вода и изсипаха цялото си съдържание върху ни. Моят другар от другата страна на дъската падна и се изгуби в течащата покрай оградата дъждовна вода. Аз успях да се удържа с цената на много усилия. Знаех, че мисията в живота ми бе да запазя оградата цяла, да задържа дъската изправена. Така можех да запазя и всичко, което се намираше в двора.

Облаците ставаха все повече и все по-тъмни. Всичко наоколо притъмня, а дъждовният здрач бе прекъсван само за части от секундата от проблясъка на светкавиците. Имах чувството, че удряха навсякъде около нас. През цялото ми тяло минаваха тръпки от насъбралото се във въздуха електричество. Водата се сипеше все повече и накрая не можех да виждам дори къщата от водната пелена, покрила всичко наоколо. Реших, че нищо друго не ми остава освен да притихна, да се захвана по-силно за дървото и да изчакам всичко да отмине.

Чаках така, докато облаците решиха, че не искат повече да се сипят. Разотидоха се, а иззад тях се появиха топлите лъчи на лятното слънце. Огряха всичко наоколо и бързо стоплиха въздуха. Огледах се около мен. Всичко и всички бяха притихнали в очакване бурята да приключи. Погледнах към земята, за да намеря моя другар, но никъде не се виждаше. Беше се изгубил, а долният край на дъската – провиснал накриво. Важното бе, че бях удържал позицията си и бях запазил двора.

На другия ден бащата на децата от къщата дойде и ме огледа. Реших, че ще ме поздрави за добре свършената работа, но вместо това той се намуси. Предположих, че се притеснява за моя изчезнал другар и ей сега ще го намери, за да го постави отново на мястото му. Вместо това той започна да дърпа дъската с всички сили. В моето недоумение не успях да се задържа повече и се откачих от оградата заедно с дървото. В следващия миг полетяхме към земята и се приземихме в една купчина с други дъски. Всички бяха от оградата.

Стояхме така цял следобед на топлите лъчи на слънцето. Предполагах, че щяха да ни пригодят отново да заемем старите си постове и да пазим двора. Реших да се насладя на слънцето и да изчакам да дойде моя ред да застана на стража.

Вечерта дойде и видях мъжът да се задава към нашата купчина. От вълнение затраках по дървото на дъската. Отново никой не ме чу. Нищо – нали щях да заема полагаемото ми място.

Мъжът вдигна дъската, на която бях закован. Сложи я върху една малка купчинка и накрая хвана целия наръч. Тръгна обратно към къщата и влезе вътре с дъските в ръце. Там бяха всички деца, насъбрали се около масата, която в слънчевите дни изкарваха на двора. Седяха и говореха оживено. Разправяха си за всички неща, които са вършили през целия ден.

В ъгъла до някакъв огромен правоъгълен предмет стоеше жената. Бъркаше с дървена лъжица в тенджерата, от която обикновено сипваше храна на семейството. Тенджерата от своя страна стоеше върху правоъгълния предмет, от който излизаше нещо като дебела желязна змия и се забиваше в стената.

Мъжът се приближи, посегна към предмета и отвори малка вратичка. Стаята се озари в оранжева светлина. Големи огнени езици се преплитаха вътре.

За секунда разбрах каква ще бъде участта ми. Не можех да повярвам защо след толкова години вярна служба върху оградата в замяна получавах това. Щяха да хвърлят дъските в огъня, а заедно с тях и мен.

Явно това бе всичко. Дотук бях. Притаих се в мига, в който мъжът грабна моята дъска и я хвърли в огъня. Паднахме вътре и тя се запали. Усетих горещите ласки на огъня. Вече бях сигурен, че се намирам в печка.

След време огънят изгасна, а всички дъски се бяха превърнали в пепел. Лежах в пепелта и осъзнах, че съм непокътнат. Пламъците не бяха променили нищо в мен. Тъкмо когато бях обзет от неописуема радост, вратата на печката се отвори и мъжът загреба всичко вътре с малка лопата. Попаднах в пепелта на третото загребване. Когато свърши с цялата пепел, мъжът я изнесе на двора и я изсипа в далечния му край, където отиваха само децата.

Така започна моя нов живот.

Лежах в пепелта без цел и без дърво, за което да се захвана. Постепенно осъзнах, че съм започнал да усещам слънчевите лъчи с цялото си тяло.

Един ден едно от децата реши да се порови в пепелта и ме намери. Вдигна ме в малките си ръце и се усмихна с най-щастливата усмивка, която някога съм виждал. После ме стисна здраво и ме пъхна в джоба на панталоните си. Там имаше малка дупка, през която можех да гледам какво се случва. Детето тичаше и играеше по цял ден и аз наблюдавах всяко негово движение. Виждах всяко място, покрай което минаваше. Всяко дърво, на което се катереше. Всяка локва, в която скачаше и всяко куче, което галеше.

Видях как отново закачиха въжетата от едната страна на оградата, а от другата – на къщата. Започнаха да скачат около и върху тях. Тогава погледнах към оградата и закованите върху нея пирони. Нито един от тях не помръдваше от мястото си. Не виждаха нищо друго, освен гледката пред тях. Усещаха слънцето само с частта си, която се подаваше от дървото. Не скачаха на ластик в джоба на детето.

А аз скачах, тичах и играех наравно с него. От време на време бръкваше в малкия си джоб и ме стискаше здраво в детската си ръка, защото бях неговото намерено съкровище.

И беше прекрасно.

А така!

2011-06-02T10:31:00.001+03:00

Стана тя каквато стана или, ако трябва да цитирам моя любим Митко Павлов:

„Воала мадам ажур дьо Спас” :)

Случаен низ

2011-05-26T16:33:00.000+03:00

Не знам за кой път в живота се убедих, че такова нещо като случайност не съществува в нашия живот. Дори да има нещо привидно случайно, то явно не е така. А когато ни се струпва нещо лошо, то тогава трябва да се замислим дали то не е при нас поради някаква определена причина. Дали заради това сегашно лошо няма да избегнем по-голямото?

В последните няколко седмици съм наблюдател на низ от привидни случайности, които в началото ме натъжиха, ала впоследствие ме удивиха.

За пореден път разбрах, че дори когато ти се случи нещо, което да те разплаче, то най-вероятно се случва, за да предотврати нещо друго, което може да те разбие.

В такъв случай дори лошите неща в нашия живот са тук поради определена причина, която само Вселената си знае. Вероятно клишетата са такива неслучайно и може би наистина лошите неща в живота идват, за да ни научат на нещо. Идват, за да ни помогнат да станем по-силни и да предприемем онази следваща крачка, която ни е спънала в началото и заради която стоим на едно място.

Лошото е, че не винаги разбираме урока на Вселената. Не винаги искаме да се променим. Да продължим напред. Но откъде можем да сме сигурни, че промяната е по-лоша от това, с което сме свикнали? Откъде знаем, че това, което е минало и което така настървено защитаваме, всъщност не е по-лошият вариант?

Излиза, че няма откъде да знаем, освен ако не направим едно единствено нещо – не затворим очи и не скочим в дълбокото.

Книжна епопея

2011-05-25T14:51:00.001+03:00

Напоследък вкъщи назрява един доста сериозен семеен проблем - липсват ни лавици за книгите. А ние, нещастни, сме изправени пред гледката на нашите безпризорни книги на пода в спалнята ни.

По принцип нямаме проблем с начина на живот на другите. Така де, всеки избира как да живее. Обаче това безпризорно съществуване на книгите в нашата спалня вече започва да става опасно.

Първо, защото постоянно се спъваме в някоя купчинка и след порой от неприлични думи от наша страна, чинно си подреждаме наново друга купчинка.

Второ, оказва се, че нашето бебе много обича книги. Ама в буквалния смисъл – яде ги на поразия и въобще не обръща внимание на нещастните ни родителски молби.

Трето, абе кофти си е това съществуване на пода. Някак си не е акуратно.

Ето защо напоследък сме на тема етажерки. Хуу, ама какво да си изберем? Крайно време е да се спрем на нещо, защото скоро ще останем я без крака от спъване, я без някоя книга, паднала жертва в неравната битка с малката буквоядка.

Много съм щастлива от чичо Гугълчо, защото попаднах на прекрасни неща, от които ни дойдоха много идеи. И докато се решим какво да направим най-накрая, поне можем да си помечтаем и да се наслаждаваме на разни прекрасни етажерки в интернет.

Всички задружно стискаме палци скоро да завърши нашата книжна епопея (ама на краката, че ръцете ни трябват, за да подреждаме все нови купчинки :)

Кофти ден

2011-05-16T10:47:00.000+03:00

Какво правиш, когато си имал много, ама много кофти ден? Обръщаш се назад, за да го анализираш или гледаш напред с надеждата да го забравиш?

Какво правиш, когато много, ама много имаш нужда от спокойствие? Опитваш се да го намериш или гледаш да го задържиш за по-дълго време?

Какво правиш, когато много, ама много чакаш някакъв душевен мир? Спираш за миг, за да го постигнеш или продължаваш, за да го догониш?

Какво правиш, когато много, ама много ти е тъжно? Усмихваш се, за да забравиш или се стягаш, за да превъзмогнеш?

Както казах – много, ама много кофти ден. И нямам отговор на нито един въпрос, защото незнайно как мозъкът ми е дал на късо и гледам тъпо в една точка.

Къде са решенията? Къде са изборите? Та нали животът ни е пътешествие с неизвестна крайна точка и единственото сигурно нещо са изборите, които правим по време на целия път? Те ще са тези, които накрая ще определят кои, всъщност, сме ние.

В такъв случай къде са? Защо не ги виждам?

Далече-далече

2011-05-16T10:46:00.000+03:00

Днес реших да разгледам статистиката на този блог и какво да видя? Оказва се, че си имам читател чак в Камерун. Леле, колко ми се развинти въображението вследствие на този факт. Представям си го седнал насред някой китен африкански пейзаж и си цъка нещо на лаптопа. Страхотно!

Кой ли е този българин чак в Камерун, който се е присетил за мен? Бързо да си каже :)

Не така!

2011-05-13T19:38:00.000+03:00

Ей, хората от Blogger, само не така! Не стига, че цял ден не мога да вляза в блога, а се оказа, че са ми изтрити и публикации!

Голяма простотия и съм много ядосана :(

Досадни ежедневни

2011-05-11T10:30:00.001+03:00

Напоследък започвам да усещам някакъв напълно необясним мързел, който се отразява доста зле на мотивацията ми да върша разни ежедневни неща. Вероятно се дължи на пролетна умора. Но съществува и някаква малка (много малка) вероятност да си е просто мързел. „Не може така”, викам си аз и се опитвам да се настроя и да отметна задачките си за деня.

Обаче нещо не ми се получава само с едното опитване и вместо това реших да предприема крути мерки по въпроса. Една от тях е да засека точно колко време ми е нужно, за да свърша разни досадни вкъщни задължения. Резултатът направо ме втрещи:

Така омразното миене на кафеварката: 1 минута.

Не по-малко омразното миене на банята: около 15 минути.

Прахосмукачка: 15 минути.

Направих и една друга равносметка за времето, което прекарвам в неща, които са ми интересни и, които обичам. И какво излезе накрая? Оказа се, че по-голямата част от живота ми е посветена на прекрасни неща, а за онези „задължителните” и неприятни неща изгубвам повече време, за да се настроя, отколкото да ги свърша.

Пробвайте този метод. Оказа се, че върши страхотна работа с мотивацията ми :)

Сладки ежедневни

2011-05-10T12:23:00.000+03:00

Много ми е сладко, когато нещо малко ме развесели и ми подобри деня. Напомня ми, че не са ни нужни грандиозни случки, за да живеем уютно. Понякога са достатъчни и само една две думи, за да ни накарат да се усмихнем и да разхубавят деня ни. Думи като:

[11:59:52] Mira: грух

[12:00:25] ****: грууууууууууууууууух

[12:00:47] Mira: ко си правиш

[12:01:07] ****: остря молив

Каквото и да си говорим, това си е полезно занимание, защото иначе "няма как да се пише" :)
Хубав и слънчев ден!

Синдромът Ya’aburnee

2011-05-03T10:05:00.001+03:00

Съществува едно състояние на духа, с което може да се опише само един вид любов. Любов, толкова силна, толкова изпепеляваща и вечна. Любов, неподвластна на законите на физиката или на общоприетия ред на Вселената. Любов, сама по себе си вселена.

И попаднеш ли в обсега на тази вселена, се загубваш. Забравяш цялата си история, защото миналото вече не съществува. Твоето сегашно и бъдещето на другия се сливат в едно. Прегръщат се и от тази прегръдка се ражда най-чистото чувство. Емоция, тъй незабравима и съкровена. Толкова красива и крехка. Чувство от кристал, сътворено в безкрайните мигове на Вселената.

И човек не е живял, ако не е усещал тази болест, наречена любов. Онази любов, заради която не можеш да живееш без другия, без да усещаш тялото му близо до твоето. Без да се будиш нощем само, за да чуеш как спи спокойно до теб. Да ти липсва в мига, в който се обърне и да те изпълва отново, когато те погледне. Да ти вярва безрезервно и обратното. Да те обича, защото си ти и въпреки това. Да те прегръща, за да те стопли и да те гали, за да те приспи. Да се усмихва на твоята усмивка и да плаче за твоите сълзи.

Да, не е живот, ако не си усетил всичко това, макар и да е било за миг поне.

А цялата тази вселена от чувства аз наричам синдром. Синдромът Ya’aburnee. Единствено арабският език е приютил това чувство, което се изразява само в една дума и което, преведено означава: „Погреби ме ти, защото не мога да живея без теб.”

С дъх на ориент

2011-04-27T15:44:00.002+03:00

Ориент. Има нещо магическо дори в самото произнасяне на думата. В описанието на тази така далечна ни и в същото време толкова близка до нас култура.

Било типично за раците да са привлечени от ориента и аз явно като горд представител на тази зодия не правя изключение. Любовта ми към него е като дълга приказка, която се изразява най-вече в любовта ми към Истанбул. Романс, започнал преди много години и надявам се да завърши след още много. Игра на двама влюбени, слепи за минало, настояще и най-вече бъдеще. Влюбени, за които е важен сегашния момент. За които любовта се изразява и в най-дребния детайл. Всяка част, всяко нещо е така съкровено. Разделени, винаги са заедно. Заедно, сякаш никога не са били разделени. Винаги се връщат един към друг и никога не се отдалечават толкова далеч, че да не усещат аромата, носещ се от този опиат наречен любов.

Това за мен е този град. Обичам го. Липсва ми и в същото време винаги е с мен и аз съм там. Последно бях преди почти две години, но сякаш бе вчера. Още усещам мириса на пазара за подправките. Вкуса на всички локуми и цветовете на дъгата, обрисувани от безброй стъклени лампи и още толкова на брой пъстри шалове. Обичам и рибарите на пристанището, които правят най-хубавия рибен сандвич на света с много лук.

Бродя из стария град и усещам стъпките на хилядите преди мен по тези плочи. Усещам сълзите на тъжните и смеха на щастливите. Там няма минало, защото няма и бъдеще. Всеки и всичко живее в настоящия момент. Сюлейман е още жив и прегръща своята Хурем…

Днес във вятъра усещам дъх на ориент. И се разходих в мислите си.

Заваля и аз се скрих в баничарницата с най-вкусните неща:

После слънцето изгря и беше време да гмурна в море от цветове:

Огладнях отново и се запътих към пристанището, за да хапна риба. Но преди това бърза обиколка на пазара за подправки:

И най-накрая – ароматът на пържена риба:

Вече слънцето залязва и е време да се връщам с трамвая през Таксим:

Последна спирка преди да се прибера - вечер с едно наргиле на светлината на шарените лампи:

Това е. Малка разходка из спомените ми. А някой път ще ви разкажа и за антикварния магазин в Галата, където прекарах половин ден.

Ииии отново яйчицааа

2011-04-21T12:04:00.000+03:00

Е, няма да се състезавам за наградата „най-хубавите яйца на света”, но все пак имам напредък от миналата година.

За сметка на това пък са правени с много любоФ, а това си е най-важната съставка, нали :)

Около света

2011-04-19T10:41:00.001+03:00

Нашите мечти са като сапунени мехурчета. Колкото красиви, толкова и крехки. Върху тяхната повърхност танцуват хиляди цветове, прегръщайки се в една цветна красота. Но колкото и високо да стигат мехурчетата, понякога е нужно нещо много малко, за да ги спре. Нещо толкова нежно, като повея на вятъра дори. Така е и с нашите мечти. Затова е нужно човек да преследва мечтите си. Да ги обгрижва. Да ги пази в шепите си, за да не ги докосне вятъра, защото на всички ни е ясно – човек има нужда от мечтите си. Има нужда от това да се крепи на нещо осезаемо и в същото време все още нереално.

Красиво е, когато хората следват мечтите си. Харесвам и изключително много уважавам тези, които го правят. Да следваш мечтата си, да вървиш напред по пътеката на желанието и да не се отклоняваш от решението си, е нещо наистина красиво.

Пътешественици, преследващи мечтите си. Това са Лора и Евгени. Около света за безброй дни. Това правят те. Но каквото и да говоря за тях вярвам, че думите им ще разкажат най-добре за тях и техните стъпки в пясъка.

Можете да проследите дирята им тук - мястото, където те споделят всичко. Приятно потапяне в пътешествието им.

Отвъд огледалото

2011-04-15T12:29:00.001+03:00

Има нещо магично в огледалата. Ала мен ме е страх от тях. Не знам откъде се е проявил този страх. Сякаш всеки миг очаквам от огледалото да изскочи някое митично същество. Я фея, я някой елф или нещо друго, което може да не се окаже много дружелюбно. А нощем пък е изключено да се погледна в огледало. Все едно погледна ли го и ще видя някоя част от душата си, която няма да харесам и ще ме накара да не се поглеждам и през деня. Чисто и просто страх ме е от огледала. От тези вълшебни вещи, в които потъваш. Пред които забравям реалността и се прехвърлям отвъд стъклената повърхност. Там, където всичко е черно и бяло.

Огледалото е сякаш вход към друг свят. Свят на мечти и желания. Свят на страхове и колебания. Свят, който е различен от нашия и в който можеш да се загубиш в секундата, в която преминеш.

Вглеждали ли сте се задълго в огледало? Виждали ли сте как след известно време образът, който ни гледа от там се изменя? Пречупва се и постепенно се превръща в друг. В някой, който не сме. В някой, който не искаме да бъдем или обратното – в някой, който копнеем да станем. В другия свят, онзи в огледалото, сякаш нещата се случват без последици. Там няма последствия, ала няма и прошка. Нещата са такива, каквито са и нищо повече. Няма лъжа. Но няма и грим, който да прикрие промените. Няма гума, която да изтрие погрешно нарисуваната черта в нашия живот. Всички карти са на масата. Или, в случая, на стъклото.

А дали отвъд студената повърхност няма някой, който да гледа към нас и да си мечтае веднъж поне да не знае истината? Веднъж поне някой да го излъже, за да го запази? За да не го нарани. Дали не си мечтае за четка с шарени бои, за да може да оцвети всичко, което е в черно и бяло?

Тогава кой ще хвърли пръв покривалото върху огледалото? Кой ще прикрие отвора към другата страна, за да не поглежда през него и да не мечтае за този друг, по-различен свят?

Там, където улиците нямат име

2011-04-09T21:39:00.004+03:00

Без име и без посока. Защото духът е свободен. Защото устремът и мечтите нямат граници и най-вече, защото свободата се изразява в една глътка въздух. Вдишваш и после бавно издишваш. А след това затваряш очи и го правиш отново.

За да се почувстваш жив и свободен ти е нужна точно тази глътка въздух и нищо повече.

Човешкият дух няма граници. Те не съществуват за него и той не ги познава. Единственото, което му пречи са нашите очи, които виждат несъществуващи граници. И нашето сърце, което усеща липсващи пространства. Ала те са илюзорни. Не водят до никъде и никой не отива до тях. Защо тогава съществуват? Дали, за да ни ограничат или тъкмо обратното – да ни покажат какво е да ги няма? Защото как ще знаеш, че въздухът съществува, ако не усетиш неговата липса? Как ще познаеш любовта, ако не усетиш болката и как ще живееш, ако не си докоснал самотата? Как ще видиш изгрева, ако не си изпратил тъмнината преди това?

Как ще вървиш напред към непознатото, ако улицата, по която си тръгнал има име? То не трябва да съществува. Забрави го. Затвори очи и изтрий спомена за него. Без име ще усетиш липсата на посока и тогава ще разбереш, че тя винаги е била пред теб. Затова усещаш липсата й, за да я намериш веднага след това.

Затова и съществува онова място, където улиците нямат име…

Предупреждение

2011-04-07T12:04:00.001+03:00

Около мен има много безразсъдни хора. Как така се осмеляват те да ми дават шоколад, не мога да разбера? Кой смее да ми подарява шоколад или пък да ме оставя да си купя такъв. Това си е безразсъдно нехайство. Никой ли не знае в какво се превръщам след като ям шоколад? Никой ли не знае за какви количества става въпрос? За непросветените се превръщам в ето това:

Започвам нощем да бродя из улиците на София и да търся още и още шоколад, докато не изям всичкото шоколад де що има. Да знаете, че ако чувате нощем странни звуци от кухнята ви, това съм аз и ви ям шоколада.

А скоро Елени ми се обяснява, на всичкото отгоре, че имала била цяла кошница. Не я е срам! Безразсъдство, казвам ви!

После да не кажете, че не съм ви предупредила :)

Факти-макти. Тинтири-минтири

2011-04-06T20:27:00.001+03:00

Никога не е късно човек да научи нещо ново или съответно да стане за смях. Днес ми е ред за първото. Оказва се, че ако човек си удря главата в стената за един час ще изразходи 150 калории, което само по себе си обяснява много неща.

Също така разбрах, че в едно кило захар има 5 милиона зрънца. Чудя се кой ли се е заел да ги брои и колко пъти се е случило това, ако е имало недоброжелатели около него да му съобщават случайни цифри от време на време. Би било доста тъпо да е стигнал до 4 милиона и половина, например, и някой да го обърка :)

Wireless Network Connection HOME

2011-04-05T11:11:00.001+03:00

Паулу Коелю казва, че „Пътешествието означава да престанеш да си този, който се стараеш да бъдеш, за да се превърнеш в този, който ти си.” И е така.

Обичам да пътувам, защото пътувайки намирам себе си. Намирам и хората около мен. Пътят е нещото, чиято липса би направила живота ми непознаваем. Той е и нещото, което винаги успокоява душата. А човек има нужда от успокоение. Има нужда и от своята самота на пътя, от приключението и от хилядите километри спомени. Без тях не можем. Без тях сме някак празни, недовършени, прозрачни.

Едно от нещата, които най-много ме крепят на път е, че не винаги знам накъде отивам. Важното е да вървя напред и да търся посоката. Другото са само прекрасни мигове. Части от секундата, запечатани с фотоапарат, за да ти напомнят къде си бил и накъде отиваш. Моменти, които запазваш в сърцето си. Мигове, в които търсиш и намираш себе си, защото си мисля, че всичко, което човек прави в този живот може да се сведе само до едно единствено нещо – себепознанието. А това става най-вече на път, защото там си сам, независимо дали пътуваш сам. Там няма действителността, в която живееш. Няма го и ежедневието. Там е само сега. Това „сега”, за което трябва да се живее, защото „преди” е вече доста километри назад, а „след това” не се знае къде се намира. И в това се състои неповторимия чар на пътуването.

Ала всяко пътешествие си има и своя край. И тогава трябва да се върнеш някъде, където искаш. Някъде, където се чувстваш сигурен и знаеш, че никой не може да престъпи границата на твоята крепост. Някъде, където като включиш лаптопа и се изписва: „Wireless Network Connection HOME”.

Детство мое

2011-03-31T13:48:00.001+03:00

Вчера едва ли не ритуално връчих на малката моето детско Барби. Открих го случайно в куп със стари неща и веднага й го дадох. Тя, разбира се, още не осъзнава огромното значение на тази кукла, защото е само на 10 месеца, но пък ужасно й хареса да дъвче краката на нещастната Барби, преживяла някъде около двадесетина години.

Цели 20 години имам тази кукла. Направо не е за вярване. И като се сетя какво означаваше тя навремето. Колко ли са ме гонили момичетата от квартала, за да им дам да си играят с „туй нящо”, както казва един приятел. Че това си е направо една епоха. Ерата на Барбитата. Истинските. Не тези, които сега се разхождат по улиците.

Прекарвала съм цели часове, за да й шия дрехи, да пригодявам разни пособия за нейния уютен дом и още колко ли безброй дни в мечти за един Кен, който така и не получих по стечение на обстоятелствата. За тези, които не помнят онези легендарни времена: Кен е официалният мъж на Барби. Или поне беше така навремето, сега не знам как е.

Гледах малката как й дъвче краката и й разпердушинва косата само както тя може и ми стана едно такова носталгично. Ама много. Понякога ми се иска да имам машина на времето, за да мога да се върна назад. Не да остана, но мъничко да погледам. Да си припомня какво беше. Да усетя отново мириса на бухтичките на баба или палачинките на дядо. Да мога отново да потичам по полето на село или да се метна от водопада в реката. Само мъничко да погледна в онова прекрасно детство, за да се заредя отново с детско чувство и енергия. Да си припомня, че светът не е толкова сериозен, колкото ние си мислим и че „спасение дебне отвсякъде”.

Може и да не е цяла машина, ако това би затруднило сценаристите. Може и да е едно прозорче, през което да надничам от време на време.

И така мечтаейки си за моето прозорче, получавам почукване с молив по главата от въпросните сценаристи. Поглеждам ги аз учудено и те задружно ми посочват нещо с моливите си в ръка, подкашляйки се тактично. Решавам да проследя посоката и очите ми попадат на нещото, което ми сочат. Усмихвам се на видяното и разбирам какво имат предвид. Всъщност, те така благосклонно вече са ми пратили моето прозорче, през което да поглеждам от време на време към детството си и което да ме зарежда с чиста детска енергия. Това прозорче си има име и се казва Анна :)

Неделно размотаване

2011-03-28T10:11:00.001+03:00

Най-накрая имахме един свободен ден, през който решихме малко да се размотаем с колата, колкото да видим табелката за край на София. Тази гледка много ни липсваше и вече доста ни беше хванал секлетът да си стоим в града. И такааа, взехме бебето и колата и стрък-врък до Пловдив. Беше много хубав ден с още по-хубаво и дългоочаквано пролетно време.

За пръв път стигам толкова бързо до Пловдив. Сигурно, защото се бяхме настроили за пътуване до морето, едва ли не. Зарязахме набързо Бети (колата) и хайде към стария град.

Обаче, трябва да кажа, че навремето въобще не са мислили за бебешки колички като са го правили този стар Пловдив :) Много е трудно с въпросното нещо по огромните павета на града, обаче ние сме си идиоти, та и това не ни попречи особено много. Виж аз бях доста интересна гледка с бебе в едната ръка и голям фотоапарат в другата, което си беше направо за снимка. Добре че не се намери никой да отрази това чудо на природата, чиято сянка изглежда ето така:

По принцип носим Бохо на път с нас, обаче сега го забравихме и добре че в антуража на малката присъстваше и Либа. Та, ето – Либа в Пловдив :)

Срещнахме един застинал във времето художник. Не ни разказа особено много неща. А и тези, които ни каза, ще ги запазя в тайна :)

Малко шарено късче българска култура:

И така. Хубав следобед и лека разходка извън София. Най-накрая. Времето се затопля, вече нямаме работа и уикендите ще са си за нас, пък!

На тъмно

2011-03-26T12:34:00.004+02:00

На тъмно си е доста приятно и не е толкова страшно.

Има много неща, които биха могли да се свършат. Може да седнеш на терасата и да пийнеш едно или пък да си помечтаеш като гледаш нощното небе. Да направиш вечерна разходка или да се съберете с приятели. Бихте могли да почетете книга на свещ или просто да си отпочинете от изминалия ден. Може да играете на някоя настолна игра с децата или да се излежавате с любимия човек, а може и не само да се излежавате :)

Абе въобще има толкова много неща, които могат да се правят на тъмно и всичките са приятни, затова да не забравите да изключите лампите довечера точно в 20:30 часа :)

Приятно изкарване!

С дъх на канела

2011-03-24T14:08:00.000+02:00

Чудя се защо хората не определят живота си с някакъв аромат? На билки, например. Или подправки.

Всички се определяме с цвят или вкус. А защо не с аромат?

Мисля си, че ако трябва да определя моя живот с някакъв аромат, то той ще бъде с дъх на канела.

А твоят какъв ще бъде?

Let go

2011-03-23T21:19:00.001+02:00

Във Вселената съществува едно основно житейско правило, което следва да бъде спазвано и което аз съответно не го правя. Както обикновено. Знам за него, съветвам приятелите си да го правят, но опре ли ножът до моя кокал и положението си става: „Е, да де, ама…”. Сигурна съм, че повечето от вас разбират за какво става въпрос. Това да даваш съвети на другите, а ти самият да не ги спазваш май си е друго житейско правило или по-точно антиправило. Но това е друга тема.

Та, говорех за въпросното правило, чиято транскрипция от английски гласи следното: Просто „лет гоу”! Демек „отпусни се”. Смисълът е следния: когато някоя част от живота ти не върви и адски много си зациклил на едно място, единственото нещо, което можеш да направиш, за да потръгне всичко, е да се отпуснеш. Да забравиш. Да не обръщаш внимание и да оставиш нещата да вървят по собствения си път, на собствен ход и т.н. С други думи да оставиш Вселената да си свърши работата. Тя си знае най-добре. И, когато това стане, обикновено нещата почват да се нареждат от само себе си и се чудиш как не си видял отговора по-рано. Врътката тук е, че ако не се беше оставил в ръцете на Вселената, никога нямаше да видиш отговора, защото от голямото зацикляне виждаш треската, а не гората.

Абе, колкото и трудно да звучи понякога, просто остави ума си на спокойствие за известно време и не го затормозявай с въпросната ситуация. И някой хубав слънчев ден ще чуеш един тих шепот на твоето подсъзнание, което предава думите на Вселената. А чуеш ли го, ще знаеш вече и какво да правиш. Ето това е. Проста, но ефективна работа!

Е да де, ама Мира е инат и то какъв. Чак до мозъка на костите си. Ужасна работа. Добре, че инатът си има и добри черти, че иначе щях да го закъсам отвсякъде.

И такааа, сега сядам на дивана, отпивам глътка чай и почвам да се летгоувам. Не бе, честно. Ей сега, само да свърша още едно-две неща и почвам.

Слънчогледно

2011-03-22T12:36:00.000+02:00

Мечтая си за слънчогледи.

За Питагор, покривките, катетите и хипотенузите

2011-03-20T23:11:00.002+02:00

Е, това е – само аз и милото можем да сме толкова шантави, че да употребим висша (за мен) геометрия при… покупка на покривка. Дам, точно така – покривка. Цялата история се крие в това, че на мен ми беше важно диагоналът на съответната покривка да ми съвпада с масата (а това защо не ме питайте, не знам - женска му работа) и тъй като покривката си беше (и още е) чист квадрат, трябваше някак си да изчислим колко е дълга по диагонал. И това само, защото в магазина не ни дадоха да отворим опаковката.

Та, разделихме покривката (да не се приема буквално) на два равнобедрени триъгълника и от там се сетихме за прочутата Питагорова теорема, а именно - сборът от квадратите на дължините на катетите е равен на квадрата на дължината на хипотенузата. От там става ясно, че след като всеки катет е по 1м, то квадратът на хипотенузата е 2. После само трябваше да открием корен квадратен от 2 и разбрахме колко е дълга хипотенузата, съответно диагоналът на покривката. В случай, че и вие се чудите – той е 1,41 м, което си ме устройваше идеално и пасва още по-идеално на масата вкъщи.

Това ви го пускам за информация, в случай че решите да си купите покривка и в магазина не ви дадат да отворите опаковката, пък на вас изключително много ви трябва да знаете колко е дълга по диагонал (но само, ако е квадратна). Защото, нека да си го кажа, ако не ме устройваше диагоналът, въобще нямаше да я взема тая покривка, да знаете. И още нещо да знаете - милото явно е най-търпеливият човек на света :)

Та такива ми ти работи, шматкава работа :)

After the rain has fallen

2011-03-18T17:57:00.001+02:00

After the rain has fallen
After the tears have washed your eyes
You'll find that I've take nothing, that
Love can't replace in the blink of an eye
After the thunder's spoken, and
After the lightning bolt's been hurled
After the dream is broken, there'll
Still be love in the world

Дъжд

2011-03-18T16:33:00.001+02:00

Колко е хубаво човек да си стои вкъщи, когато навън вали. Да слуша капките по прозорците. Сякаш се чуват хиляди малки падащи звезди.

И всяка капка може да бъде сбъднато желание.

Какво да си пожелая тогава? Бързо, бързо – да не изчезнат от прозореца! Ето, сега… готово – пожелах си. А ти?

Eдин живот

2011-03-15T17:34:00.001+02:00

В момента чета биографията на Маркес. Да – Габриел Гарсия Маркес. Същият. Напоследък се оказва отново много модерно да четеш книги на големи имена, но пък не чак толкова да видиш какво стои зад историята им. Ето защо аз се захванах с тази биография. До скоро или по-точно до тази книга биографиите не са били в задължителния ми списък от непременно-трябва-да-прочетеш-тези-книги, но въпросната книга е много приятна.

Малко по-дълга е от необходимото, особено за майка, която се опитва да балансира с книга в една ръка и бебе в другата. Сега разбирате защо напоследък се спирам на тънки, съответно леки (в буквалния смисъл) книги. Но реших да я прочета, защото Маркес е един от любимите ми автори и не, защото е модерен и най-вероятно винаги ще бъде такъв, а заради онази магия, която съществува в неговите писания. Официалното наименование е „магически реализъм”, аз пък казвам реален магизъм (ако въобще съществува такава дума).

Маркес е автор, който може да те изкара със силен шут от реалността и да те вкара в магическия си свят само с едно движение. В света, където всичко е възможно и въпреки това изглежда съвсем обикновено реално. Има изключително тънък хумор, който може би само жител на Южна Америка би разбрал, а за нас, непросветените европейци, остава само да се надяваме да влезем в час.

След прочита на книгата мога да кажа само едно: още повече харесвам Маркес. Не, защото разбрах къде е роден, как е израснал или къде и как е живял, а защото се оказва, че след 17-годишен упорит труд да се напише настоящата книга, авторът все още не може да разбере напълно цялата истина за живота на Габриел Гарсия Маркес, този непознат колумбиец с магическо въображение. И, защото, най-голямата движеща сила в живота му е неговият инат. Чудесно. Искам и аз така.

В крайна сметка, дали препоръчвам тази книга или не, зависи най-вече дали имате сили да я носите, защото е доста тежка (буквално) :)

Приятно четене!

Там...

2011-03-14T15:53:00.000+02:00

Искам да ходя по улици без име и без посока. По улици, по които не можеш да се загубиш повече от сега. Не можеш да отидеш там, където вече си. Не можеш и да се върнеш там, където някога си бил.

Искам да ходя по улици без име и без посока. Да стъпвам в снега и веднага след това върху пролетната трева. Да дишам утринния въздух на летния ден и ледения дъх на зимната вечер. Да скачам нависоко и да се мятам в дълбокото. Да отида там, където никога не съм била и да тръгна от там, където някога стоях. Да ходя и да тичам едновременно.

Искам да ходя по улици без име и без посока. Да се върна там, откъдето тръгнах и да отида там, накъдето бягам. Да се загубя, за да се намеря отново и да се намеря, за да се изгубя веднага след това.

Бззз...

2011-03-09T13:36:00.000+02:00

Да пускат вече топлото, че разни ей такива мисли ми се мъдрят из главата:

Коледно по никое време

2011-03-08T10:04:00.002+02:00

Зимата си отива, но аз пък съм в коледно настроение по никое време, защото тези дни майка ми откри едно мое писмо до дядо Коледа от преди сто години. Добре де, може би не са чак сто :)

Искрено се зарадвах и за секунди се пренесох отново на пода вкъщи, когато писах въпросното писмо, а навсякъде около мен бяха насипани листчета и химикалки, за да послужат в тежката задача. Спомням си и колко трудно ми беше да определя кои точно да са въпросните САМО три желания :)

Вечерята

2011-03-06T12:23:00.001+02:00

Той беше неуязвим. За него неуязвим означаваше да бъде над всичко и всички. И той беше. Беше на върха и обичаше да е там, независимо, че на най-високото място бе сам.

Много време му отне, за да стигне дотук. Общо взето целия му съзнателен живот. А най-вероятно и преди това е поемал несъзнателно по пътя, играейки си с другите деца. Всяка негова стъпка, всяко дело и всяка дума бяха с определена цел – за да стигне дотук. И той стигна. Беше постигнал всичко, което искаше, но въпреки това от известно време сядайки вечер да пие от 20-годишното си уиски пред камината, една мисъл бавно се надигаше в главата му и му поставяше все един и същи въпрос. За какво беше всичко това? Или по-точно: за кого?

Не беше изживял някакво религиозно откровение или нещо подобно. Не. Ала наблюдаваше всички около него. Всички приятели, а дори и враговете си. Всички те създаваха семейства, приятелства или най-общо казано имаха някого, с когото да споделят постигнатото си. Или просто споделяха постигнатото си в живота с друго човешко същество.

Но, от друга страна, защо му беше да го споделя? Нима не се бе борил целия си живот, за да оцелява? Нима не бе искал всичко за себе си? Тогава защо сега нещо му липсваше? Тази мисъл не го напускаше в последно време и той реши да я изгони по някакъв начин. Да, той нямаше нужда от никого. Защото той имаше всичко. Животът му бе идеален и нямаше нужда от допълнителни усложнения, породени от това да спазва правилата на обществото.

Една вечер, докато седеше пред камината в хола си, чу някакъв странен шум. Идваше откъм кухнята. Първоначално си помисли, че му се е причуло, но след няколко минути шумът се повтори. Необяснимо защо го обзе страх. После се ядоса на себе си – та той не се страхуваше от нищо, камо ли от някакъв шум в кухнята му. Няма как да е крадец, защото имаше охранителна система, която имаха само най-добрите банки. И все пак…

Стана и бавно тръгна към кухнята, за да провери откъде идва шумът. Когато се приближи, ледени тръпки побиха тялото му – лампата там светеше. Той не помни да я е палил, а и кухнята е помещението в къщата, където най-малко влизаше. Имаше си прислуга за тази работа. С всяка крачка към непознатото страхът го обземаше все повече и гневът от това напускаше тялото му.

„Добре, мисли рационално. Няма как да има някой в къщата. Щях да видя на екрана на алармата.” – ала сякаш и сам не си вярваше. Страхът го караше да се съмнява сам в собствените си думи. И когато стигна осветеното помещение, дъхът му спря. На масата в кухнята с гръб към него седеше мъж облечен в черно и вечеряше.

- Какво, по дяволите, става? Кой си ти?

- Аз ли? Никой.- отговори непознатият.

- Моля? – той побесня от получения отговор.

- Точно така. Никой. Или пък може би не. Ти ще кажеш.

- Абе, ти нормален ли си?

- Не знам. Нормален ли съм?

- Виж какво, сега или се омиташ от тук, или се обаждам на полицията!

- На твое място не бих го направил.

- И защо, ако мога да попитам?

- Защото ще пропуснеш възможността да промениш съдбата си.

- Моля?!?

- Чу ме.

- И как ще стане това?

- Като разговаряш с мен.

- О, така ли, не знаех! Ами заповядай в хола пред камината. Искаш ли чаша уиски?

- Не, благодаря. Не пия, когато съм на работа.

- Не пиел, когато е на работа! Виж какво, писна ми! Омитай се от тук!

- А на мен ми писна да не ми обръщат внимание. Вие хората сте изключително странни или глупави. Така и не мога да се реша кое от двете неща е. Все се стремите към някакво съвършенство и когато го постигнете, пак ви липсва нещо. А никога не обръщате внимание на смисъла да сте тук. Виж какво, нека да се разберем така: дай ми 15 минути време да поговорим, пък после ще решиш какво да правиш. Съгласен?

- И защо бих се съгласил на такова нещо? Та ти ми изглеждаш напълно луд. Защо бих пуснал непознат луд мъж в къщата си?

- Ти не си ме пуснал. Сам влязох.

- Още по-зле.

- Дали?

- Моля?

- Както и да е. Промених решението си. Нека да отидем в хола и да опитаме от онова твое 20-годишно уиски.

Той замълча за миг или по-скоро онемя. Откъде непознатият знаеше, че в момента пие подобно уиски? Какво да прави? Започна да го обзема чувство на безпомощност. Дори да се обадеше на полицията, на тях им трябваше някакво време да стигнат до тук, което оставяше на непознатия достатъчно време, за да го убие. Постепенно усети как страхът се просмуква във всяка фибра на тялото му. И реши да го покани в хола и да види накъде ще отидат нещата. После се замисли върху нещо, което мъжът в черно бе казал. „Вие хората”. Какво имаше предвид с това? За секунда една мисъл премина през съзнанието му, но той я прогони като невъзможна още преди да успее да я осмисли.

Седнаха пред камината и за известно време мълчаха и гледаха пламъците. Пръв заговори мъжът в черно:

- Е, няма ли да ме попиташ дали е истина?

- Кое?

- Много добре знаеш кое. Питаш се дали е възможно наистина да съм аз.

За миг изстина. Дали бе възможно непознатият да чете мислите му или по-скоро беше отгатнал какво си мисли. Бавно същата онази мисъл започна да се надига в съзнанието му и да го обгръща целия със студените си пипала. Сякаш започна да стяга хватката си и го остави без дъх.

- Ти? Не разбирам за какво говориш. – опита се да звучи възможно най-спокойно, ала усещаше, че с всяка дума издава страха, надигнал се в него до неузнаваемо ниво.

- Нека да направя нещата по-лесни за теб. На вас явно трябва да ви се обяснява като на деца. Да – наистина съм аз. И да – дошъл съм за душата ти. Но, както всеки път обяснявам, има начин да си тръгна с празни ръце. Не съм толкова лош, колкото ме изкарвате от векове насам. Ето как стоят нещата: живееш по един определен начин, който ти си определил за добър. Само че проблемът стои в това, по чий аршин мерим. Тоест твоя, моя или на Другия. Напоследък целият ви род го е позакъсал малко и съответно се озовавате на среща с мен. Но, за да бъда напълно честен с вас, обикновено ви давам по един последен шанс. И сега е твой ред. Така че какво избираш – да си поговорим или да си тръгна? Но имай предвид, че тръгна ли си, ще се видим отново и то много по-скоро, отколкото ти се иска.

Непознатият се усмихна само както той можеше и с тази усмивка смрази и последната капка кръв в тялото му. Значи така стояха нещата. Значи имаше шанс да се спазари. Да се спаси, може би? Винаги е бил добър в сделките. Дали и сега нямаше да стигне до успешен за него край? Опита се да каже нещо, но усети устните си пресъхнали. Отпи глътка от чашата си и опита отново:

- Добре. Какво трябва да направя?

- Да избираш. Най-хубавото нещо, което са ви дали, е свободната воля. Не мога да разбера защо постоянно го забравяте.

- Какво трябва да избера?

- По-скоро „между какво и какво”. Истината е, че имаш само две опции и ти много добре знаеш какви са те. Въпросът е как ще стигнеш до някоя от двете. Доволен ли си от това, което си постигнал?

- Мисля, че да.

- Мислиш или да?

- Да. Всичко, което съм постигнал дотук е изцяло с честен труд. Никога не съм лъгал, не съм крал, не съм унижавал друг. Винаги съм се трудил от тъмно до тъмно.

- И не съжаляваш за нищо?

- Не. Харесвам това, което съм постигнал. Обичам да седя пред камината и да си мисля за всичко, което имам. Понякога ми става тъжно за тези, които нямат, но истината е, че аз много се трудих, за да постигна всичко. Обичам нещата си, обичам начина си на живот, защото съм си го заслужил.

- И нищо не ти липсва?

- Не. Напълно съм доволен от това, което съм постигнал. Казах ти вече.

- Ако можеше да върнеш времето назад, щеше ли да го направиш? Щеше ли да промениш нещо?

- Не.

- Щеше ли да поемеш по друг път?

- Не.

- Нямаше ли да гледаш с други очи на живота и пак да постигнеш всичко това?

- Постигнах го именно, защото гледах по този начин на живота.

- Тук си прав. Едно нещо ви признавам на хората и това е, че когато откриете някаква цел, я следвате докрай. Проблемът е, че рядко откривате вярната цел.

След тези думи непознатият замълча и отпи глътка от уискито. Известно време гледаше пламъците в камината. Продължавайки да ги гледа попита:

- Имаш ли някакви съмнения? Нещо, което да те притеснява за настоящия ти живот?

- Мисля, че не. Но и да имах някакви по-сериозни съмнения, най-вероятно щях да ги разсея.

- Защо?

- Защото съм доволен от всичко. Не искам нищо друго.

Непознатият погледна чашата си и бавно отпи от златистата течност.

- Знаеш ли, иска ми се да можех да усетя вкуса му.

- Не можеш ли?

- Не. Би трябвало да знаеш, че всеки има своето проклятие, дори и да е най-могъщият. Дори и да стои на най-високото стъпало в живота.

- Да, предполагам, че си прав.

- Приятелю, за твое съжаление аз винаги съм прав.

При тези думи непознатият се усмихна и отново отпи от чашата в ръката си. Погледна златистата течност и играта на огъня през нея. За момент замълча. Изглеждаше сякаш се намира някъде надалеч, не тук в стаята. После се усмихна отново, остави чашата на масата и стана. Погледна отново към огъня и каза:

- До скоро, приятелю!

Другото ми Аз

2011-03-05T16:28:00.000+02:00

Усещали ли сте понякога как по-лошата страна на вашата същност се изправя и надвесва застрашително над цялото ви Аз? Как се увива със студените си пипала около вас и в някой много неподходящ момент изплюва цялата си простотия и лошотия през устата ви? А чак след като всичко това е свършено, вие се обръщате към някое огледало с въпроса: „Как, по дяволите, се случи всичко това?”. Не? То тогава вие сигурно сте от много малкото човешки същества на този свят, които нямат лоша страна и на които завиждам може би не чак дотам благородно.
Понякога се случва дотолкова да изгубя контрол над нещата, които приказвам, че дори и погледът в огледалото не ми стига, за да се осъзная. Какво става? Или по-скоро: Какво, по дяволите става?
Сядам и се опитвам да разчленя характера си и в рамките на цялата аутопсия да установя причината за това мое държание. Тогава неизбежно идват и въпросите. Кое ме кара да се обръщам към тъмната си страна? Колко голяма е тя и дали взема превес над същността ми? Къде е границата между едното Аз и другото Аз? Онова доброто и другото – не дотам добро? Кой я определя и защо? Как мога да спра да я прекрачвам и дали съм единствената, която го прави? Въпрос след въпрос, един след друг се нареждат на опашката за отговори.
И тогава в един даден момент, за мое най-голямо съжаление, осъзнавам, че наистина имам и едно друго Аз. Едно Аз, което стои в ъгъла на моята душа и тайно тайно се надява да му позволя да излезе на светло и да се наиграе на воля. Да руши и да говори. Да руши говорейки. После се отпуска изморено на пода и поглежда цялата бъркотия около себе си и знае, че е време да се прибере отново в ъгъла на душата ми. И го прави. Но оставя на мен да събирам остатъците от играта му. А аз не знам как.
Хора сме и всеки има една такава част от себе си, която опитва да прикрие в определена степен. Питам се, обаче, дали всеки успява? Дали само аз съм тази, която не умее да затваря вратичката към тъмния ъгъл или просто забравям да го направя?

Хармония

2011-01-07T15:22:00.002+02:00

And so it is...

2011-01-04T16:15:00.001+02:00

Стоя сама и гледам през прозореца. Отчаяно се опитвам да напиша нещо, защото отдавна не съм писала и просто искам да излея душата си на белия лист. Ала нещо не ми се получава. Защо ли? Нямам отговор.

Искам, но не ми се получава. И започвам да усещам някаква празнина в сърцето си. Не заради живота ми. Не и заради мястото в него, което заемам или хората, които са до мен. Заради празнотата в мен. Искам да творя. Искам да напиша нещо, защото обичам да пиша. Обичам да изпълня един празен бял лист с няколкото реда, които да осмислят деня ми. Искам…

И тогава се замислих – понякога просто не става. Понякога човек трябва да се научи да оставя нещата да вървят собствения си ход и да не се опитва насила да промени нещо или някого. В момента, в който го осъзнае, ще разбере и, че всяко нещо си има свой миг на случване в този живот. Ще знае и, че този миг винаги идва, когато му дойде времето…

Като низ от мигове...

2010-12-17T16:04:00.001+02:00

Винаги съм казвала, че животът е низ от мигове и всеки е независим от другия. Всеки един е малък живот сам по себе си. А ние? Ние представляваме цялата тази съвкупност. Миг след миг. Живот след живот. Изживяваме всеки поотделно и чак накрая на пътя можем да се обърнем назад и да погледнем цялата тази съвкупност, която неусетно се е превърнала в приказка от мигове. И тази приказка е нашият живот...

В момента чета една книга. Книга, наречена "Любов". А в нея пише следното нещо:

"Струва ми се, че независимо какво сме решили, дали да пътешестваме като Марко Поло, или да останем от люлката до гроба на едно място, животът е низ от раждания и смърти. Миговете се раждат, после умират. За да дойдат новите изживявания, старите трябва да си отидат."

Красиво. Нали?

Олеле

2010-12-10T15:03:00.001+02:00

Сега виждам колко много време е минало от последния ми пост. Понякога човек просто попада в спиралата на живота и не се усеща как времето си минава. После се обръща и хоп! - минала половин година.

Понякога си мисля, че наистина няма по-голямо проклятие от това да живееш в интересни времена. В живот и време, което тече без да се усетиш. Не казвам, че нещата, които са ми се случили са лоши или само лоши. В никакъв случай. Но понякога и хубавите емоции са доста изморителни.

Както и да е. Това, което реших днес да споделя, е една мисъл, на която попаднах. Ще я напиша на английски, защото някак си така ми се струва по-правилно в случая :)

You love someone, you open yourself up to suffering, that’s the sad truth. Maybe they’ll break your heart, maybe you’ll break their heart and never be able to look at yourself in the same way. Those are the risks. That’s the burden.

Like wings, they have weight, we feel that weight on our backs, but they are a burden that lifts us. Burdens which allow us to fly…

Забърках някаква странна манджа от този пост, но това може би се дължи на манджоподобното състояние на акъла ми в последно време, което от своя страна пък се дължи на краткото обяснение в началото на настоящия пост. Обещавам, че ще се поправя :)))

Лятна равносметка

2010-06-17T11:15:00.000+03:00

Такааа… след известен период дойде време за равносметка на моя списък, който направих преди време, защото когато човек се зарича да направи нещо, в действителност трябва да запретне ръкави и да го направи. Не се шегувам. Не бе, сериозно.
Понякога това се случва веднага, понякога с известно отлагане от страна на въпросния човек, ноооо – да се свърши. Това е. Точка.
Е, добре – докъде го добутах с въпросния ми списък от преди година:
Точка 1 – Спрях да търся оправдания за нещата, които правя и закрачих с бавна, спокойна и сигурна походка по пътеката, която стои пред мен.
Точка 2 – Поуспокоих се със себе си и със своя живот. Е, признавам си, не се дължеше на моите свръхестествени способности, а по-скоро сценаристите се намесиха след като им направих подобаваща забележка и тропнах с крак. Сега се справят по-добре. Пу пу пу.
Точка 3 – Е, тук малко отложих нещата. Сега няма да последва оправдание :)
Точка 4 – Не се научих да спя повече, но пък за сметка на това се научих да извличам повече идеи от сънищата си, което на практика си е по-добрия вариант май.
Точка 5 – Хм… ми… без коментар :)
Точка 6 – Е те тая точка ми разказа играта през изминалата година. Оказа се, че не само ги имам тия усещания, ами се оказват и много верни. Послушах ги няколко пъти и направих добре. БЕЛЕЖКА – Да продължавам да го правя и занапред.
Точка 7 – Една от най-важните. Евстати все още витае около мен и се надявам да продължава така през целия ми живот.

Ако някой случайно го интересува кой е Евстати, ето (плод на прекрасното въображение на един от най-важните хора в живота ми):

"Яздех по пътехата, привел гръб над кривокраката си кобила, когато внезапно иззад един от огромните дъбове наоколо изскочи един жираф и ми извика:

- Ей, брато, да си ми виждал някъде по пътеката gsm-а, щото май съм го затрил някъде, докато тичах към къщата на баба ми - старата костенурка Брумхилда. Пък трябва да й звънна, понеже й обещах да съм при нея до 2 часа, а вече минава 3 - погледна той лъскавия си часовник с героично извъртане на шията и изсумтя раздразнено.

Примигнах няколко пъти в недоумение. Първо - по тия географски ширини жирафи нямаше, още по-малко в дъбови гори. Второ - тоя отгоре на всичко говореше, баба му беше костенурка и при мисълта как влиза да си плати сметката за gsm-а в някой благоприличен офис на "Витошка", ми се зави свят и се строполих на земята в несвяст.

Събудих се с писъци - всичко беше наред, просто съм сънувал.

Обърнах се, мляснах по бузата спящата до мен жаба надигнах се и извиках на джуджетата да се размърдат и да направят кафе и закуска, преди да е дошъл еднорогът Евстати за поредната партия табла. Предстоеше един спокоен и обикновен ден."

Размисли в дъжда

2010-06-04T11:20:00.000+03:00

В това дъждовно време напоследък няма как да не те връхлетят множество и най-различни мисли. Едни са прекрасни, други не чак толкова. А трети понасят съзнанието ти и го разхождат из живота и нещата в него. Някои от тях ме карат да погледна света друга гледна точка и да се опитам да видя живота през нечии чужди очи. Не винаги успявам, разбира се, но не спирам да се опитвам.
Има една жена, за която съм писала много отдавна ето тук и която всеки път, когато я видя да седи на улицата ме посреща с радостна усмивка. Усмивка, която е устояла на живота, на трудностите и на човешката лошотия. Усмивка, през която все още се чуват песните от един отминал живот. А очите й продължават все така да се усмихват и насълзяват от спомена на една отминала, но не и отишла си любов. Любов, устояла на времето, живота и смъртта…
Наскоро се срещнахме отново и тя ми показа късче от тази любов. Минало, запазено на къс хартия, запазил чистотата на любовта и младостта им толкова години. Много се чудех дали да го публикувам тук, но нека служи за това да не забравяме, че всеки от нас си има история, достойна за уважение, независимо от това в какво положение ни е поставил живота.

Тя ми показа и как нищо не може да отнеме спомените на човека. И гледайки я в очите осъзнах, че единственото нещо, което човек взима със себе си в отвъдното са именно тези спомени. Те са тези, за които си заслужава да живее човек и те са тези, които ще ни помогнат да вървим напред, за да може накрая да се обърнем назад с усмивка.

И ето защо вървя напред. За да създавам спомените си ден подир ден и така докато не дойде денят, в който да се обърна назад и да се усмихна.

Брей

2010-06-03T10:32:00.000+03:00

Хм... интересно.

Аз съм нещо по средата, въпреки че няма такава категория - нормално за мен :)))

А ти?

Благодаря.

2010-06-02T17:03:00.000+03:00

В живота на човек рано или късно настъпва някой повратен момент, който променя всичко. Винаги. Няма случай, в който да не е настъпил такъв момент. За добро или лошо.
Това са моментите, в които Животът ни шамаросва по лицето и ни напомня, че сме смъртни, а пребиваването ни тук е само една малка, много малка част от битието на тази земя – прашинка в световната и човешка история. И тогава е нормално човек да се сепне за миг и да се замисли дали пък нещата, които прави всъщност имат смисъл. Дали случайно няма нужда да се осъзнае наистина и да погледне света наоколо през призмата на здравия разум и спокойното сърце? И да – отново говоря с клишета. За пореден път. Но от друга гледна точка те не случайно съществуват. А от всички най-любимо ми е клишето за прашинката и малките значими неща в този живот. Защото е факт, че малките неща правят живота хубав и те са реално значимите.

А моето напомняне за живота? Да, и аз го получих и то в най-прекрасната малка форма :)

И не би могло да бъде по-хубаво, дори и да исках. Ала аз не искам. Това ми е достатъчно. Благодаря.

ул. "Георги Бенковски" 42

2010-05-04T12:06:00.000+03:00

Продължавам серията си от безцелни размотавания из софийските улици, което се оказва добра идея, защото не спирам да попадам на разни прекрасни късчета шарени усмивки в иначе сивия град. Прекрасно, нали :)

Подобни попадения са като къщата на Хундертвасер във Виена - една ужким нормална къща, която под кората си обаче носи шарена душа :)))

Като за първи път...

2010-05-03T10:50:00.000+03:00

Всяка година по същото време...

Yahweh

2010-05-01T19:18:00.000+03:00

Колкото повече го боли, толкова повече човек променя своя праг. Онази граница, след която си мисли, че не може да издържи. Но хората са прави, когато казват, че човек може да свикне с всичко. А "всичко"-то включва и болката. Тогава как разбираш докъде стигат възможностите ти? Как осъзнаваш докъде можеш ти самият да продължиш и къде трябва да спреш? Може би няма друг начин, освен ако не си я преживял и не си преминал своята граница. Няколко пъти поне.

И си мисля: дали оптимизмът не е другата страна на болката? Тази страна, която ни казва, че може би всяко хубаво и истинско нещо бива предшествано от нея? Надеждата бива предшествана от нещастие. Наградата често пъти идва след загубата, а истинската любов - след раздялата. "Винаги има болка преди да се роди дете" казва моя любимец Боно. И е така - винаги страдаш преди да получиш наградата си от тази игра, наречена наш живот. Но там е и смисълът - така оценяваш нещата, които получаваш. Или поне би трябвало да е така... Тогава оптимизмът наистина е другото име на болката. Не мислиш ли, приятелю?

Едно нещо запомних от своите граници: докато няма как да не усещаш болката, има как да не я възприемаш...

И цоп в боята :)

2010-04-12T12:55:00.003+03:00

Учудващо е как можем да се самозабравим на моменти и да се понесем в онзи вихър на ежедневието, в който забравяме за разни малки и приятни нещица от живота. С цел да се опитам да се измъкна поне за малко от всекидневната вихрушка, напоследък се разхождам из улиците на София с фотоапарат в ръка. И начинанието ми се оказва полезно от време на време, защото попадам на разни изключително весели неща, на които иначе не бихме обърнали внимание :)

Ето как, например, преди няколко дена попаднах на нещо много усмихващо - някоя палава котка е цопнала в купчината изхвърлен тонер за ксерокс машина и резултатът е този:

Нощем

2010-04-07T10:08:00.001+03:00

Колко души можеш да срещнеш, докато вървиш нощем по една улица? С колко ли човешки съдби можеш да се сблъскаш по това време? И дали всички те са погубени, за да са на улицата в този час? И има ли значение по коя улица ще минеш?
Ето я, например, проститутката. Изгубената душа по всички параграфи на съвременното „примерно” общество. Тази, която продава себе си и душата си. За пари. Ала не правим ли всички същото нещо в един или друг момент от живота си. Продаваме и себе си, и душата си. Тогава защо тя да е изгубена душа? Защо, след като нашето лицемерие е по-голямо? Без да я идеализирам, разбира се. Тя е проститутка. И все пак…
Продължавам нататък по улицата. Вървя и се опитвам да притихна стъпките си, за да не отекват в тишината…
А ето я и влюбената двойка. И си мисля: дали, ако бяха наистина влюбени, нямаше да са сгушени на някое тихо място и да си шепнат най-прекрасните слова? Тогава чие лицемерие е по-голямо: това на проститутката или тяхното? На „примерните граждани в обществото”, на „влюбените”, на тези, които прикриват всеки един свой недостатък пред другия? Да, може би, ако наистина бяха влюбени, щяха да са на тихо място, сгушени в истината на нощта, където няма лъжа и всяка дума е пламенна и искрена.
Отминават ме и би трябвало да не ме забележат, но го правят. Защо ли?
А аз продължавам нататък. Ето го и просякът. Изгубеният човек. Човек без нищо на този свят и все пак може би с по-чиста душа и от най-богатия. Човек, вкусил силата на свободата и придобил я на висока цена. Цена, платена с желание. И, въобще, колко от нас са готови да я платят? Да платиш цената на свободата, независимо под каква форма се явява тя в твоя живот?
А ето ме и мен. Там, в отражението на витрината. Поглеждам се и седя дълго пред себе си и моето отражение. Дали това съм аз? Да, разбира се, но този аз, който е достоен за една среднощна разходка по същата тази улица. Задавам си хиляди въпроси, чиито отговори може и никога да не узная. Ала понякога въпросът е по-важен от отговора. Търсенето е повече от намирането. Клише? Разбира се. Ала къде иначе ще е смисълът на живота, ако не в пътя, който извървяваме до целта, а не в самата цел?

Яйчицааааа

2010-04-01T12:25:00.000+03:00

Рано, рано от зарана

нагласих се аз да стана,

яйчицата да боядисвам

без да се улисвам.

:))))))

"Мемоарите на една гейша", Артър Голдън

2010-03-24T13:22:00.000+02:00

Любопитството е така присъщо на човека, както зеления цвят на тревата. Никой от нас не прави изключение от това правило. Чувството да надникнеш зад завесата и да видиш скрити неща е толкова вълнуващо за нас хората, че някои от нас дори забравят за всичко останало и съумяват да отдадат живота си на това вълнение. Скритите неща винаги са ни вълнували и ще продължават да го правят докато ни има и нас самите. Може би и затова разказът на една гейша е толкова вълнуващ. Жена, обвита в тайнството на общество, съществуващо от стотици години, разказва за живота отвъд бялата маска.

Много се написа и каза за тази книга, но тя наистина е нещо, което си заслужава да се прочете. И може би не толкова, за да разберем как живеят тези жени, а заради фактът, че книги като тази могат да ни приземят и от време на време да се погледнем в огледалото с различни очи, да осъзнаем, че животът е като водата на течащ поток и единственото, което можем да направим е се отпуснем по течението. Така или иначе понякога мъката, както и красивите неща в живота ни идват сами. И ние не трябва да забравяме това. Както и точно обратното - не винаги ни се дават даром.

"Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе-долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока."

"Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно."

"Често в живота се сблъскваме с неща, които не можем да разберем, защото не сме виждали подобно нещо."

"Тъгата е много странно нещо - ние сме толкова безпомощни пред нея. Тя е като прозорец, отварящ се, когато му скимне. Стаята изстива, но не можем да направим нищо - само треперим. С всеки изминал път обаче прозорецът се отваря все по-малко и по-малко и някой ден се питаме изумени какво е станало с него."

"Нито ти, нито аз знаем каква е съдбата ти. Може никога да не узнаеш! Съдбата не винаги е като увеселение в края на вечерта. Понякога тя не е нищо повече от ежедневна борба за оцеляване."

"Изобщо животът бе, както го наричаме ние, като лук - белиш люспа след люспа и през цялото време плачеш."

"Нещастието е като силен вятър. То не само ни задържа далеч от места, където иначе бихме отишли, а и отнася всичко освен нещата, които не могат да бъдат изтръгнати от нас, тъй че в крайна сметка се виждаме такива, каквито сме, а не каквито бихме искали да бъдем."

"Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха."

"Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия."

Неделна разходка

2010-03-22T10:17:00.000+02:00

Ееееех, най-накрая да дойде и тази пролет! За първи път ми се случва да чакам зимата да свърши, защото много я обичам. Ала този път ми дойде малко в повече. Сега се радвам на усмихващото се слънце и даже вчера с милото извършихме ритуална разходка из учудващо тихите и спокойни софийски улици. Всеки разходи по нещо – аз моите червени гуменки и него, той неговите си летни обувчици и мен :)

Има нещо магическо в подобен тип ритуали и аз много уважавам всеки, който си ги спазва. А и си е доста хубаво нещо да си обуеш за първи път в годината ярко червените гуменки и да се пошляеш с тях просто ей така, без цел и посока. Мда… :)

И както казва Рей Бредбъри гуменките олицетворяват „онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана – ледени като снежни тухли. Гуменките – това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата”.

Компания на червените ми гуменки в разходката прави и неизменният другар в пътешествия и пакости – Бохо. Бохо е един необикновен офлюф – много обича да пътува и да се снима навсякъде. От време на време се чудя дали това не се дължи на известна доза суета, но той ме успокоява с думите: „Не, разбира се, как можа дори да си го помислиш? То е само, за да ти правя компания в снимките”. Усмихвам му се леко недоверчиво, но пък в крайна сметка той е неизменен приятел, така че всичко му е простено :)

Хубаво е понякога да погледнеш собствения си град през очите на един турист. Тогава вдигаш нагоре погледа си и срещаш красиви гледки. Като тази:

Много приятна неделна разходка. Крайно време беше.

Пролетно БУМ!

2010-03-18T10:01:00.005+02:00

Има периоди, в които зацикляш и нищо не може да ти се появи в главата. По време на някой подобен период дори бръмбарите в главата ти тихо бръмчат и не се блъскат помежду си. Само си стоят тихичко, тихичко там и нашепват от време на време разни слова. Опитваш се да ги чуеш, но тъкмо успяваш и си казваш: "Ей, това трябва да го запомня!" и... се събуждаш. Край с чутото от бръмбарите. Някой се опитваше да ми обяснява, че това си е нормална творческа криза, ала за мен си е чисто затишие пред буря :) Направо не ми се мисли какво ще последва. И дано. Но иначе пък нямаше да бъде интересно.

В такива моменти единственото, което правя е да се моткам из софийските улици и да се наслаждавам на нещата около мен. Пък току виж някоя керемида ми паднала на главата и хоп!... прозрение. А този път лекото потупване по главата не дойде отгоре, а отдолу - буквално. Както си вървя и изведнъж виждам в краката си нещо прекрасно. Виждам късче детство. Късче детска усмивка и още едно от детска мечта. Веднага го предавам тук, за да се разпространи това малко вълшебство и току виж усмихне и някой от вас и превърне днешния ден от поредния работен в прекрасен пролетен с дъх на сладолед, задаващо се с пълна сила лято и усещането, че просто си жив :)

Небесно... или тюркит

2010-03-05T16:02:00.001+02:00

Пак ме е ударило джуджето с творческия чук, вследствие на което се появи нещо мъничко и синичко за настроение :)

Черно стъкло

2010-02-23T13:57:00.000+02:00

Много обичам да давам нов живот на разните позабравени малки вкъщни нещица. Ето например тези черни стъклени камъчета :)

Моите 100

2010-02-19T10:05:00.000+02:00

Все казвам, че човек има нужда от своите мигове, дори и те да са мигове на самота. И аз така. Аз си имам моите сто. Сто мига, в които оставам сама и сто мига, в които затварям очи, усещам себе си и успокоявам душата си. И действат... моите сто...

Сутринта открих миговете на Тим Милър. Неговите 100 всъщност са 365 и са залезите на една година. 365 залеза. 365 мига. 365 пъти, в които слънцето залязва и с отминаващия ден проправя път на надеждата за утрешния.

Аметист

2010-02-15T15:29:00.000+02:00

Напоследък съм се отдала изцяло на бижутата ми (както си личи и по публикациите тук :). Едни от последните изработени бижута са с полускъпоценни камъни. Камъните са естествен начин да синхронизираме енергиите в нашето тяло и да уравновесим духовното си състояние.

Като представител на зодия Рак на мен ми се пада камъкът Аметист, което е страхотно, защото лилавото е и любимият ми цвят :)

Аметистът е камък на мира и равновесието, а освен това е известен и като помощник в духовното усъвършенстване.

Ето какво сътворих с този прекрасен камък:

Още няколко нещица от камъни има тук.

Синьо стъкло

2010-02-12T11:13:00.000+02:00

Явно тези дни мъничките стъклени нещица ме вдъхновяват - от тях стават много приятни бижута :)

Стъкленото топче

2010-02-11T14:05:00.001+02:00

От разните му нови попълнения към изработените тези дни бижута ей това стъклено топче ми е най-миличко :)

Останалите тук.

И аз

2010-02-05T09:11:00.000+02:00

Ех, че е хубаво да се събудиш така:

Ще си го оставя докато той е на път :)

Спирали

2010-02-04T10:15:00.002+02:00

Още мъничко нещица от мен :)

Спиралата е един от най-древните символи, който изобразява слънцето и вечния жизнен цикъл. Също така бива свързвана и с духовното пътуване и израстване.

Чаша кафе

2010-02-03T09:25:00.002+02:00

Животът е като чаша горещо кафе. Горчиво е, но не можеш без него. Тежко е за стомаха и повишава кръвното, ала всяка сутрин копнееш за поредната глътка. Приготвяш го сякаш изпълняваш свещен ритуал, съществувал от хиляди години и нямаш търпение да го опиташ, въпреки че все още е горещо и много добре знаеш, че ще се опариш. На моменти се опитваш да го откажеш, ала само при аромата на някоя случайна чаша кафе около теб отново желаеш да се впуснеш в поредното приключение, съпътстващо всяка нова глътка. И колкото и да си склонен да опитваш различни видове, знаеш, че има само един, който ти пасва като добре ушита ръкавица и това си е твоето кафе. Онова, което обичаш. Така-както-ти-го-пиеш.
Аз обичам капучино.
Той – кафе с мъничко мляко.
А ти?

Студено и синьо

2010-02-01T15:19:00.008+02:00

Обичам снежни дни, защото си спомням за детството ми на село. В дни като днешния навсякъде около мен се носи миризмата на препечени филийки и черен чай.

Стоя си вкъщи под одеялото и продължавам моята синя вълна от малки нещица. Ето и последните от тях: