Тик-так...

И отново за промяната.

Защото тя е неизбежна.

Защото е неотменима и нужна ни.

Тя е тази, която ни срива на земята,

но и тази, която ни дава криле, за да се изправим след това. 

Тик-так…

Нашепва ни и отмерва всяка стъпка,

защото с всяка следваща се доближаваме до същината.

Тик-так… 

Продължава песента си и никого не чака.

Тик-так…

Защото никога не си готов, но тя винаги е част от теб.

Тик-так…

Защото нищо никога не е същото.

И в това е смисълът. 

Тик-так. 

Допустими рамки

Преди известно време бях писала за това как доброволно се вкарваме в някаква рамка в този живот. Ограничаваме се от едно изградено около нас стъкло, което на теория не ни пречи да виждаме света наоколо, но на практика ограничава свободата ни.
Но кому е нужно да бъдем в тези рамки? Още повече – защо трябва доброволно да го правим? Кой определя коя рамка за кого да бъде?
Човекът е социално животно. Факт. Но, в същото време обществото се гради на индивиди. В такъв случай всеки трябва просто да бъде себе си. Разбира се, много лесно е да се каже и по-трудно да се извърши.
Или иначе казано – кой определя „критерия за допустимост”? По чия скала трябва да се мерим? И, както вече споменах – защо?
Нека да оставим всеки просто да бъде. Как беше казано в Библията – „не съди, за да не бъдеш съден”. Очаквай за себе си това, което даваш на другите.
И пак: по-трудно е да се извърши, отколкото да се каже.
Но все си мисля, че е нужно да опитаме, защото иначе се губи смисълът. Защо сме тук, ако не да се борим, да бъдем и да се открием?
Какво ще си спомним накрая? Дните, прекарани в безметежно носене по течението или тези, изпълнени с постоянни усилия и доза болка?
Защото те са тези, които ни променят. За добро или лошо. А в природата всичко се променя. Всичко подлежи на постоянна промяна. В такъв случай, тя е жизнено необходимата ни константа. А щом е така, как би настъпила в заградения ни стъклен свят?