Малки мигове

Моменти, в които затваряш очи и се чувстваш свободен. Истински.

Не бързаш. Няма къде да отидеш.

Могат да траят само миг, но са там и те чакат.

Да слушаш музика на улицата.

Да ходиш бос.

Да пееш с щурците.

Да посрещнеш изгрева.

Да се впуснеш в нощта…

Малки мигове от вечността. 

Отново тук

След лек рестарт на системата от има-няма 4 години, отново съм на линия. Софтуерът е що-годе в нормално състояние за времената, в които живеем. 

Stay tuned :) 

Едни и същи

Историята е осъдена да се повтаря. Едни и същи грешки се въртят на колелото. 

Обречени сме от собствените си дела. 

Вихрушката вилнее и помита всеки, дръзнал да постави крак върху таз земя. Всеки, понечил да говори. Или да мълчи. Всеки, заграбил жадно първата си глътка въздух и помислил, че може да лети. 

Ударът е тъй жесток в мига, в който осъзнаеш: неусетно си престъпил всичките си принципи и доброволно си качил и теб на колелото. 

Ега ти

Има дни, в които съм сигурна, че сценаристите се ебават с мен от скука. И тъй като до вчера явно им беше жал, защото страдах от адски зъбобол (за който късно снощи най-накрая реших да направя нещо и с подвита опашка изтичах до най-близкия спешен кабинет), то днес нещата вече стоят по друг начин. Скуката им надделя и извадиха всеки каръшки трик, който успяха да намерят в торбата. То не бяха счупвания, падания, неработеща пералня и какво ли още не. Но кулминацията дойде, когато изпуснах/падна (така и не разбрах кое от двете) огромната ми тенджера върху левия ми крак. Не, че има голямо значение кой точно ще е пострадалият крайник. Убедена съм, че и другият щеше да е също толкова услужлив и да боли не по-малко. Ама някак си обидно ми стана, защото тая тенджера ми е скъпа. От години си я имам и освен да се ползва по предназначение, се е оказвала полезна в много и различни ситуации. Та затова ми стана криво. Разбираемо е. 

Ако можех да им се обадя, най-вероятно щях да ги напсувам. Обаче като ги познавам, тогава щяха да изсипят още нещо. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да го играя непукист. 

Те вадят от торбата, аз се смея. Да видим докога ще продължи. 

Сам

Слабост ли е, ако се предам, когато силите ми са привършили? Когато спра, а от пътя има още? Когато падна, а върхът остава горе? Там, далеч от мен. 

Но не мога. Нямам сили. Нямам и душа. Оставих я на пътя, за да не тежи. Обещах й да се върна, а тя е още там и чака. Да я взема и да я прегърна. Отново да се слеем в едно. Аз в нея. Тя в мен. 

Но силите ми се привършиха. Спрях, не стигнах. Малко ми остана, а назад е цяла вечност. 

Спрях. Не стигнах. Там останах.

Без сили, без душа. 

Сам с нищото до мен. И бездната отпред да ме прегърне. 

Сам, с копнежа за една милувка и спомена за другото ми аз. 

Сам. 

Нови грешки

Чувствам миналото ми да се надига и да ме преследва. Ти нямаш минало, което да те гони, казвам. 

Но не. Уви.

Имам миналите грешки, семената на бъдещия ми живот. Имам и несбъднати мечти, и неизживени сънища. И малките победи, недорасли до една голяма. А в калта, когато падах, все чаках някой да ме вдигне. Не запомних, че "някой" няма и сама съм там, в житейската си яма. 

Но вече знам: миналото ме преследва. Идва, за да ме научи. Да посее нови дни и нови грешки. Тези, за които сега ще съм готова. 

Естествен барометър

Напоследък усещам някакво пулсиране в лявото ухо. И след като чинно отидох на лекар и той ми каза, че не е нещо притеснително и най-вероятно ще отшуми, постепенно започнах да се вслушвам.

Установих, че се появява в моменти, когато кръвното ми скача поне до тавана. И логично. А такива моменти, както всеки знае, има доста в този живот. Стрес, ядосване, недоспиване и всички останали подобни "красоти". И тогава чувам онова туп-туп-туп, напомнящо за себе си. Но и за още нещо.

Вслушвайки се, осъзнах, че съм започнала да го възприемам като някакъв естествен барометър, който напомня за всеки удар на сърцето ми. И щом го чуя, си припомням, че съм прекарала предхождащите минути, часове, та дори и ден, робувайки на емоции, които не харесвам. Емоции, в които губя.

Туп-туп-туп. 

Губя ценни секунди живот.

Туп-туп-туп.

Губя с всеки удар на сърцето ми. Този естествен барометър на душата.

Туп-туп-туп.

Губя, потопена в забравата на ежедневието.

Губя и си мисля. Замислям се за всяка секунда, за всеки кратък миг. 

Губя и се осъзнавам. Няма смисъл. 

Губя, а мога да спечеля. 

Всяка секунда. Всеки кратък миг.

Туп-туп-туп.

Мога да съм весела, спокойна. Мога да обичам. Защото знам. Знам, че ежедневието няма да изчезне, но няма и да победи. Не бих го позволила. Не и след всеки удар, който чувам. Не и когато имам какво да ми напомня за изгубеното. 

За безспирния вървеж напред. 

За постоянно приближаващия край.

Туп-туп-туп.