"Българинът Джордж. Одисея в два свята", Йордан Баев и Костадин Грозев

„Моето голямо съжаление е, че той никога не написа историята на своя изключителен живот. Това би било документ с важно значение”. Това са думи на Уилям Аверил Хариман за Георги Андрейчин. Или както всички го наричат – Джордж. Българин с невероятна съдба и живот, изпълнен с обрати. Бил е на върха, но и дъното му е непомалко познато. Убеден социалист и резервиран комунист. Интелектуалец, дипломат, журналист и аристократ по душа. Притежавал е характер, изпълнен с противоположности. На единия край се намира неговата вяра в комунизма като идеология, а на другия – любовта му към Америка и нейните хора. Само там съумява да направи истински приятелства, които да устоят на времето и политическото разделение на света след двете световни войни. Защото, „приятелството, любовта и всички човешки отношения в най-общ план се нуждаят от определени условия sine qua non,  за да могат да се развиват, иначе се превръщат в празни думи”, както самият Андрейчин пише в едно свое писмо до американския посланик Булит. Джордж е приятел на Чарли Чаплин, Чарлс Боулън, Макс Истман, Уилям Булит и още много имена от ранната история на ХХ век. 
Живял в Царска България, Америка, СССР и отново в България след промяната. Преследван и обичан от властите на всяка една от тези държави, той съумява да остане себе си и да преследва принципите си докрай. Дори, когато те го водят по пътя към затвора, заточението, лагерите на Сталин и дори смъртта. Остава убеден идеалист до края на живота си. От онези, които се опитват да подобрят света към по-добро. А дали това е възможно, остава само историята да покаже.
Моите лични убеждения стоят много далеч от идеята за комунизма, ала някак си не е редно да пропусна да споделя името на Джордж Андрейчин, чиято съдба е описана в тази книга. Не, защото е важна част от историята на България, а защото е съществена брънка от историята на Човека.
Животът му е по-вълнуващ и от роман. Роман, чийто край, за съжаление, се оказва трагичен. И той, както всички герои в живота, е осъден на смърт. А дали всички те щяха да бъдат такива в паметта ни, ако бяха се разминали с неизбежното? 

Накрая остана да ви напиша думите на Уилям Чембърлин: „Джордж Андрейчин използва своите девет котешки живота. Ако беше направил своя избор в полза на свободата, докато все още беше в Париж, би могъл да напише една от най-превъзходните и информирани книги за Съветския съюз. Но неговото семейство бе останало в България, а затворническата присъда продължаваше да го чака в Съединените щати. Той избра своята съдба, върна се обратно и загуби”.

„Българинът Джордж. Одисея в два свята”, ИК Труд.

STOP ACTA! или защо не искам да ограничават достъпа ми до информация

Преди няколко дни светът гръмна с новината за проектозаконите SOPA и PIPA в САЩ, а някак си тихомълком се оказва, че е подписан АСТА. Как така стана, че американците спряха техните, но подкрепят другото, по-строго споразумение? Защо за него се разбра едва, когато вече е подписано от 22 държави, барабар с нашата? И въобще някой от нашите управници дали е разбрал какво и защо го подписва или просто са пратили посланика „да тури парафа” в Япония?
Ако това нещо се ратифицира, това означава, че достъпът ни до информация ще бъде сериозно ограничен. И не само това. Под благовидния предлог, че видиш ли по този начин ще се предотвратява пиратството, държавите ще имат правото да следят личната кореспонденция на интернет ползвателите. Доставчиците ще бъдат задължени да следят и предоставят лични данни на съответните органи. „Нещо, което и сега са задължени да го правят” ще кажете. Да, така е. Само че малката и съществена разлика се състои в това, че сега те са задължени да го правят само по искане от страна на съдебната власт с цел разкриване или предотвратяване на криминални престъпления. А не ей така – превантивно. Митническите власти, от друга страна, пък ще имат възможността да ни пребъркват телефоните и компютрите за нелегално съдържание. И как по-точно ще разберат кое е легално и кое – не? Ще отварят всяка папка в устройствата ли?
Дами и господа управници и величайши, бих искала да ви съобщя, че съществува едно понятие на този свят, което се нарича „лична неприкосновеност”. А намесата срещу нея се изразява в нарушения срещу дома, частната собственост и кореспонденцията. И всичкото това е записано в няколко много полезни акта – разни конвенции за защита на правата на човека и основните свободи, държавни конституции и т.н.
А основният проблем не се състои в това, че ние всички потребители в интернет задружно искаме да крадем и пиратстваме. Проблемът се състои в това, че е крайно време всички да разберем, че авторското право по своята същност вече не съществува такова, каквото е било досега. Наличието на съвременното информационно общество предполага достъпът до информация да бъде основно благо и право на всеки индивид. Крайно време е да го разберем – it’s the end of the world as we know it. Буквално.
Нека погледнем нещата реално. Много по-удобно на всички ни е да си теглим музика от интернет, както филми, сериали и дори книги. Въпросният публичен домейн, който се изразява в това огромно, пълно с информация пространство, отдавна е надделял пред конвенционалния метод. Затова е редно и авторското право да се нагласи според изискванията на аудиторията, защото ако тя не съществува, то откъде ще идват приходите, господа?
И не, не подтиквам към пиратство. Аз съм съгласна да си плащам определена сума месечно, за да мога да ползвам тези услуги и някак си не съм съгласна „превантивно” да орежат интернет и правото ми на достъп до информация само, защото на някого му е хрумнало, че така е по-лесно. И по-удобно. Защото, в крайна сметка, така се държат масите под контрола на Големия брат.
Отдолу има линк към петиция срещу АСТА, която ще бъде връчена в Брюксел. Честно казано, съмнявам се да бъде ратифицирано, защото не ми се вярва всички доброволно да се поставим под подобен контрол. Но, колкото повече шум около него, толкова повече. И най-накрая управляващите да разберат, че са там заради нас.

Avaaz - ACTA: The new thread to the net

"Будистки плаж", Васил Георгиев

Някъде там, в далечината, отвъд мъглата, има един плаж. Място, на което се намира Буда и съзерцава морето. Съзерцава и целия свят. Разхожда се и с всяка стъпка отпечатва словото си върху пясъка. Ако някой мине в този миг, точно преди вълната да отмие стъпките, ще види една пясъчна книга от всичките слова на Буда. Ще долепи ръка до мокрия пясък и ще се докосне до самия будизъм. До един будистки плаж.

А тук в ръцете ми стои един друг, по-различен и все пак будистки плаж. Плаж, в който късчета от нечие съзнание се преплитат и образуват неспирна поредица от думи и усещания. Малки хапки от (не)реалността. Низ от трисекундни кадри*, след които оставаш с едно парещо усещане като от шамар. Някой е привлякъл вниманието ти, събудил е любопитството в душата ти, уловил е съзнанието ти, измъкнал ги е от реалността и ги пренесъл в нереалното. А след това с един замах те е запратил отново в света, където, може би за съжаление, всичко е възможно. И след това отново. И така 25 пъти. Точно толкова са необходими, за да затвориш последната страница. 

А този някой е Васил Георгиев.

Горещо препоръчвам „Будистки плаж”, защото след прочита й със сигурност ще се появи едно „Ами ако?” в съзнанието ви. И то може да бъде реално или нереално. Може да ви издигне или да ви съкруши. Да ви въвлече в един различен свят отвъд мъглата или да ви остави там, където сте били. Решението е само ваше. 

* "В днешните американски екшъни или филмите, които минават за такива, нито един кадър не трябва да трае повече от три секунди." 

  Това не е краят на книгите / Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, взел интервютата Жан-Филип дьо Тонак

Между кориците

Така и така сме на темата за скритите неща, реших да ви покажа какво може да намери човек между страниците на книгите. Буквално.

Навън е студено. Духа вятър. Вали дъжд. Ледените капки мокрят падналите на улицата листа. Есен е. Но не онази топла, златна есен. Навън е студена, неприятна, мрачна и умираща есен.

Вътре е топло. Приятно. Ти седиш на дивана до прозореца. До теб има чаша чай. Поглеждаш през стъклото навън и с радост отпиваш глътка топлота. Поставяш чашата на масата и обръщаш следващата страница на книгата в ръката ти.

След известно време затваряш книгата и без да се усетиш прибираш хартиената опаковка от чая между страниците. Тя остава там и заживява нов живот. Превръща се в част от книгата. Слива се с нея и придобива формата й.

И така до деня, в който някой друг не я намери и не се зачуди кой е поставил опаковка от чай в книга. И най-вече – защо? Дали този някой ще усети вашата емоция? Ще почувства ли топлината, която и вие сте чувствали в този момент? Дали?

Замисляли ли сте се колко много неща биха могли да бъдат скрити и намерени по този начин?

Един търговец на книги със сигурност е. И е започнал да ги събира. Всякакви неща във всякакви книги. Безброй емоции между страниците.

Майкъл работи в семейната книжарница. Търгува със стари книги. Още от седемгодишен прекарва времето си между книгите. Вече е пораснал. Собственик е на семейния „бизнес” и продължава да прекарва дните си сред книгите. И сред техните скрити съкровища.

Един ден решава да покаже нещата, които е намерил и прави този сайт. Впоследствие идва идеята и за книгата.

Сърдечно ви препоръчвам да се отбиете на сайта и да разгледате неговата съкровищница.

Кой знае, следващия път, когато попаднете на подобно съкровище, може да го запазите и вие. 

Снимките са от страницата на Майкъл: http://www.forgottenbookmarks.com

"Дванайсет странстващи разказа", Габриел Гарсия Маркес

Каквото и да си говорим Маркес си е Маркес. Ей тук съм споделила мнението ми за него. Повече няма да ви досаждам да обяснявам колко е готин и велик. Щото е такъв, де.

След  доста години на очакване най-накрая си имаме негово ново българско издание. Аз, разбира се, веднага се втурнах в първата възможна книжарница и гордо си го закупих.

„Дванайсет странстващи разказа” на издателство Лъчезар Минчев.

Още от заглавието всичко си ми дойде на мястото.  А след прочита на разказите (всичките дванадесет), вече със сигурност всичкото и мястото се бетонираха в мен. 

А самите разкази са като приказка. Всеки един от тях е изключително въздействащ сам по себе си. Затова се и чудя какво да препоръчам на следващия читател-пациент.  Дали да ги приеме еднократно и в голяма доза или бавно по един на ден. Аз направих второто, защото всеки един от тях те заковава в оная магнетична реалност, в която може да те запрати само този странен колумбиец и след това ти трябва известно време да се завърнеш на този свят. Да се съвземеш и да осъзнаеш, че простотата, която се крие в разказите на Маркес, всъщност е ядрото на нашата вселена.

Останалото го оставям на вас.

А защо дванадесет, защо странстващи и защо разкази ще разберете от самия Маркес, който започва обяснението си така:

„Дванайсетте разказа в тази книга написах през последните осемнайсет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяха журналистически бележки и сценарии за филми, единият от които за телевизионен сериал. Друг разказах преди петнайсет години в едно интервю, приятелят ми го записа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това бе изключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори само за децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разберат отсега колко неутолим и изгарящ е писателският порок.”

За странните занимания на писателите

Не знам за вас, но аз определено съм изпадала в ситуация, в която съм си била главата в стената и съм се чудила какво правя с този мой живот. За къде съм се запътила и какво ще правя през това време. Ей такива работи.

И с оглед здравословното ми състояние и запазване целостта на черепната ми кутия, бързо бързо се обръщам към биографии на разни известни хора, които са намерили пътя си и са постигнали разни невероятни неща. Така се вдъхновявам, защото доста голяма част от тези хора, да не кажа всичките, преди да стигнат до повратната точка в живота им, след която вече могат да служат за вдъхновение на такива като мен, са се занимавали с някакви други не чак толкова велики неща :)

Ето, например, с какво са се занимавали някои известни писатели преди да станат такива. Добре, че им е дошъл акъла в главата, защото без техните творби щяхме да сме за никъде.  

Стивън Кинг, например, е бил чистач в гимназия. Той е типичен пример за това как трябва да извличаме положителното от всяка ситуация, защото съм сигурна, че този му опит е помогнал за написването на „Кери”.

Джон Стайнбек е работил в рибарник на езерото Тахо. Положителното тук е, че по време на организираните от него обиколки на езерото, срещнал първата си съпруга Карол Хенинг.

Уилям Фокнър е бил началник на пощенска служба. Виж, за тази позиция не мога да разбера кое му е положителното :)

Откъдето и да го погледнеш Джек Лондон си е бил направо крадец или по-романтично казано „стриден пират”. Крадял е стриди от големи производители и ги е продавал на пазарите в Оукланд. Доста вдъхновяваща „професия”.

Странното решение на Кен Киси да печели пари ме заби в тъча. Излиза, че „Полет над кукувиче гнездо” си има реална причина да се появи на този свят, защото господин Киси се е подлагал на психо експерименти в ЦРУ в началото на 50-те години на ХХ век. При това доброволно. Край на коментара.

Уилям Бъроуз пък е бил унищожител на хлебарки и други гадинки в Чикаго. Дано да му е помогнало, защото на гадинките със сигурност не е.

А Джоузеф Хелър е чиракувал на ковач. Добре че не си е треснал главата с някой чук.

Кърт Вонегът, от своя страна, е бил един доста негативен герой. Продавал е коли на Кейп Код. Добре, че поне не са мили само коли, ами SAAB иначе нямаше да го харесвам.

Със сигурност има и други истории, но и тези са достатъчни да вдъхновят деня.

Мисля си колко е хубаво, че ги има тези и още много хора да ни дават добър пример, защото иначе щяхме да си останем само с едното биене на главата в стената, което откъдето и да го погледнеш си е доста болезнено занимание.

Нелсън Мандела, "Разговори със себе си"

Нелсън Мандела. Човек, вдъхновяващ сам по себе си. Човек, чиито думи могат да накарат кожата ти да настръхне. Въплътил в себе си безброй качества, достойни за уважение и възхищение.

В момента чета една негова книга – „Разговори със себе си” (Nelson Mandela, Conversations with Myself). За съжаление книгата все още няма българско издание. Факт който надявам се скоро ще се промени.

Предговорът на книгата е написан от президент Барак Обама. Въпреки грандиозното име, не бих могла да кажа, че тази част от изданието представлява някакъв литературен шедьовър. Но може би това е и целта. А и президентът си има и друга работа, все пак :)

Самата книга, обаче, е друго нещо. Четиво, което абсолютно задължително би трябвало да присъства в библиотеката ви. Защо? Защото чрез него можеш да проникнеш в съзнанието на Нелсън Мандела. Да станеш съпричастен на всичките му усещания по време на затворническия му престой, на политическата му кариера и на живота му въобще. Можеш да видиш не само образа, но и човека Нелсън Мандела. Да разбереш чувствата и мислите му, силните и слабите му страни. Защото дори в своята слабост, той отново е един истински вдъхновяващ човек.

"Затворническата килия е идеалното място да се научиш да познаваш себе си, да изследваш често и реалистично процесите на собствените ти разум и чувства. Оценявайки прогреса ни като индивиди, ние се концентрираме повече върху външни фактори като социално положение, влияние и популярност, богатство и ниво на образованието. Те, разбира се, са важни за оценката на нечий успех в материално отношение и е напълно разбираемо, когато много хора се стараят да постигнат всички тях. Но вътрешните фактори биха могли да са много по-решаващи в преценката за развитието ни като човешки същества. Честност, искреност, откровеност, смирение, щедрост, липса на суета, готовността да служиш на другите – качества, които лесно се достигат във всяка душа – са основата на нашия духовен живот. Развитието на качества от този род би било немислимо без сериозна интроспекция, без да познаваш себе си, твоите слабости и грешки. Поне, ако не друго, килията ти дава възможността всекидневно да се вглеждаш в цялото ти съществуване, да преодолееш лошото и да развиеш всичко това, което е добро в теб. Редовна медитация, например около 15 минути на ден преди лягане, би могла да бъде много плодотворна в това отношение. Първоначално може да ти се стори много трудно да посочиш негативните черти в твоя живот, но на десетия опит би могъл да получиш богато възнаграждение. Никога не забравяй, че светецът е грешник, който не спира да се старае."  

Из писмо до Уини Мандела в затвора Кронщадт, 1 февруари 1975г.

Eдин живот

В момента чета биографията на Маркес. Да – Габриел Гарсия Маркес. Същият. Напоследък се оказва отново много модерно да четеш книги на големи имена, но пък не чак толкова да видиш какво стои зад историята им. Ето защо аз се захванах с тази биография. До скоро или по-точно до тази книга биографиите не са били в задължителния ми списък от непременно-трябва-да-прочетеш-тези-книги, но въпросната книга е много приятна.

Малко по-дълга е от необходимото, особено за майка, която се опитва да балансира с книга в една ръка и бебе в другата. Сега разбирате защо напоследък се спирам на тънки, съответно леки (в буквалния смисъл) книги. Но реших да я прочета, защото Маркес е един от любимите ми автори и не, защото е модерен и най-вероятно винаги ще бъде такъв, а заради онази магия, която съществува в неговите писания. Официалното наименование е „магически реализъм”, аз пък казвам реален магизъм (ако въобще съществува такава дума). 

Маркес е автор, който може да те изкара със силен шут от реалността и да те вкара в магическия си свят само с едно движение. В света, където всичко е възможно и въпреки това изглежда съвсем обикновено реално. Има изключително тънък хумор, който може би само жител на Южна Америка би разбрал, а за нас, непросветените европейци, остава само да се надяваме да влезем в час.

След прочита на книгата мога да кажа само едно: още повече харесвам Маркес. Не, защото разбрах къде е роден, как е израснал или къде и как е живял, а защото се оказва, че след 17-годишен упорит труд да се напише настоящата книга, авторът все още не може да разбере напълно цялата истина за живота на Габриел Гарсия Маркес, този непознат колумбиец с магическо въображение. И, защото, най-голямата движеща сила в живота му е неговият инат. Чудесно. Искам и аз така.

В крайна сметка, дали препоръчвам тази книга или не, зависи най-вече дали имате сили да я носите, защото е доста тежка (буквално) :)

Приятно четене!

"Мемоарите на една гейша", Артър Голдън

Любопитството е така присъщо на човека, както зеления цвят на тревата. Никой от нас не прави изключение от това правило. Чувството да надникнеш зад завесата и да видиш скрити неща е толкова вълнуващо за нас хората, че някои от нас дори забравят за всичко останало и съумяват да отдадат живота си на това вълнение. Скритите неща винаги са ни вълнували и ще продължават да го правят докато ни има и нас самите. Може би и затова разказът на една гейша е толкова вълнуващ. Жена, обвита в тайнството на общество, съществуващо от стотици години, разказва за живота отвъд бялата маска. 

Много се написа и каза за тази книга, но тя наистина е нещо, което си заслужава да се прочете. И може би не толкова, за да разберем как живеят тези жени, а заради фактът, че книги като тази могат да ни приземят и от време на време да се погледнем в огледалото с различни очи, да осъзнаем, че животът е като водата на течащ поток и единственото, което можем да направим е се отпуснем по течението. Така или иначе понякога мъката, както и красивите неща в живота ни идват сами. И ние не трябва да забравяме това. Както и точно обратното - не винаги ни се дават даром.

"Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе-долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока."

"Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно."

"Често в живота се сблъскваме с неща, които не можем да разберем, защото не сме виждали подобно нещо."

"Тъгата е много странно нещо - ние сме толкова безпомощни пред нея. Тя е като прозорец, отварящ се, когато му скимне. Стаята изстива, но не можем да направим нищо - само треперим. С всеки изминал път обаче прозорецът се отваря все по-малко и по-малко и някой ден се питаме изумени какво е станало с него."

"Нито ти, нито аз знаем каква е съдбата ти. Може никога да не узнаеш! Съдбата не винаги е като увеселение в края на вечерта. Понякога тя не е нищо повече от ежедневна борба за оцеляване."

"Изобщо животът бе, както го наричаме ние, като лук - белиш люспа след люспа и през цялото време плачеш."

"Нещастието е като силен вятър. То не само ни задържа далеч от места, където иначе бихме отишли, а и отнася всичко освен нещата, които не могат да бъдат изтръгнати от нас, тъй че в крайна сметка се виждаме такива, каквито сме, а не каквито бихме искали да бъдем."

"Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха."

"Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия."

Да осиновим книга!

Много е лошо, когато от безхаберие, безпаричие или каквото и да е доброволно изтриваме историята си. В случая става въпрос за ценни свидетелства на книжовното ни минало и една инициатива на Националната библиотека и в-к "Култура", които молят за помощта ни да спасим изключително ценни екземпляри. С две думи идеята е да подпомогнем финансово за реставрирането им. Мисля, че инициативата си заслужава наистина.
А тук може да намерите повече информация относно как да стане това.

Ех, този Тери Пратчет!

- ... А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.
- Толкова скоро ли?
- АМИ ДА. НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО! - Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт. - ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ-ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!
Албърт се отдръпна уплашен.
- И щом вече го имате, какво ще го правите?
Смърт яхна коня.
- ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ!

...

Без паника!

Опитвам се да се съвзема от "мъничкия" отпуск, който си пуснах преди известно количество време, което сега няма нужда да споменаваме, защото всеки би могъл да се убеди в даденото количество само, ако погледне малко по-надолу. Както и да е, съвземането се състои в това отново да пусна Алфа, Бета или прочие вълните на мозъка си и да се опитам да мисля/пиша смислени неща (с изключение на настоящия пост :)

Сега, направо към темата - научих две много важни неща по време на интергалактическата ми стопаджийска отпуска, а именно:

Номер 1 - Човек винаги трябва да знае къде му е хавлията и

Номер 2 - Пангалактическият гаргаробластер е едно изключително сериозно питие, което оставя у теб усещане като след грабеж - взели са ти парите и те боли главата. Затова препоръчвам да се пие изключително внимателно :)

Иначе не съм изперкала съвсем, просто прочетох отново това и за пореден път съм във възторг и се хиля неистово на кълбенце на пода :)

Сърдечно препоръчвам тази книга на всеки, който поради една или друга причина не е съумял да я прочете (неясно защо :) .

"Сияние на жена", Ромен Гари

Има книги, които не можеш да осмислиш на първо прочитане, а и дълго след това. От тях остава само усещане. Прекрасно усещане, което те кара да се замислиш, да задаваш въпроси и да търсиш отговорите им. Да осмислиш "нещата от живота" и да се рееш из дебрите на човешката душа. И най-важното - да оставиш всички въпроси да узреят в съзнанието ти, докато някой ден, някъде, "случайно", намериш отговорите, които търсиш. И знаеш "Защо?", чието "Защото." те е човъркало от много време. А тогава удоволствието е несравнимо. Тогава сядаш някъде спокойно, поглеждаш Живота в свирепите му очи и... просто му се усмихваш. 

Много бих могла да напиша за "Сияние на жена" и Ромен Гари, но не искам да наслагвам моите чувства, защото този тип книги съществуват в съзнанието на всеки и всеки ги усеща по свой собствен начин. Ще кажа само едно - такива книги могат да напишат само малцина.

"Не вярвам в предчувствията, но отдавна вече съм изгубил вяра в неверието си. Разните му там "не вярвам вече" са пак вид увереност, а няма нищо по-измамно."

"Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща."

"Две безнадеждности, които се срещат, това маже и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко..."

"Онова, което разпада двойката, в крайна сметка я споява още повече. Трудностите, които ни отдалечават в крайна сметка ни сближават, ако ли не, значи това не е било двойка. Двама нещастници, които са сбъркали посоката и които са се озовали заедно..."

"Онова, което се нарича егоизъм, значи и да живееш за някого другиго, което дава на човек основание за живот."

"... когато си дал всичко на една жена, то става неизчерпаемо. Да си мисли човек, че всичко е свършило, защото е загубил единствената жена, която е обичал, е пълна липса на любов."

"Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика... няма по-спешно нещо на земята."

"И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов - може - и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормалното физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Можем да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да минете някъде встрани поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа доколко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас."

"Всеки от нас знае, че е роден, за да бъде победен, но също и че никога нищо не е успяло и няма никога да успее да ни победи."

"- Нищо не разбирам от любов.

- То е защото самата любов разбира всичко и просто трябва да я оставиш да действа. Достатъчно е да си вземеш абонаментна карта, за да смениш транспортното средство. 

- Наистина го обичах десет години. И когато престанах да го обичам, се опитах да го обичам още повече. Върви, че разбери.

- Вина. Човек изпитва срам. Не иска да го приеме. Бори се с това. Колкото по-малко обича, толкова повече се опитва. Понякога прави такива усилия, че се задушава. Всъщност, онова, което се харесва на онези горе, не са нашите победи или провали, а красотата на усилията ни."

"Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава."

"Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите."

"Да обичаш е приключение без карта и компас, където можеш да се изгубиш единствено от предпазливост."

"В тези времена всеки крещи от самота и никой не знае, че крещи от любов. Когато крещим от самота, винаги крещим от обич." 

Писма от Земята

На тази дата преди 99 години е починал Марк Твен - мой любимец и със сигурност и на много други. И, за да отдам почит на този невероятен човек, публикувам част от едно произведение, което наскоро ме накара да се смея наистина, ама наистина от сърце :)

"Ироничен поглед към един циничен свят на една романтична душа", както казва един мой много любим човек :) 

Из "Откъси от дневника на Адам":

"Това ново същество с дълги коси много ми досажда. Непрекъснато се мотае около мен и все ходи по петите ми. Не ми харесва тази работа; не съм свикнал да имам компания. По-добре да си стои при другите животни... Днес е облачно, духа източен вятър; май ще ни навали пак... "Ни?" Откъде пък измислих тази думичка? А, сетих се - новото същество я употребява."

"Новото същество наименува всяко нещо, преди да успея да си отворя устата. И все ми привежда един и същ довод - това ми прилича на еди-какво си. Да вземем например додото. Новото същество казва, че щом погледнеш тази птица, веднага виждаш, че прилича на додо. И това име несъмнено ще й остане. Просто се пукам от яд, но нищо не мога да направя. Додо! Прилича на додо, колкото приличам и аз!"

"Изкарах някак и тази неделя. Неделните дни ще стават все по-мъчителни за мен. През ноември неделята беше избрана и определена като единствен ден за почивка. А преди това си имах шест такива дни в седмицата."

"Новото същество твърди, че се казва Ева. Много добре, аз нямам нищо против. И държи да се обръщам към него с това име, когато искам да го повикам при себе си. Аз казах, че това е вече излишество. Тази дума несъмнено ме издигна в неговите очи; наистина това е доста сложна и хубава дума, ще трябва по-често да я употребявам. Новото същество казва, че то не е То, а Тя. Това ми се вижда малко съмнително; впрочем все ми е едно; нека си бъде тя, само да ме остави на мира и да не бърбори непрекъснато."

"Във вторник през ноща избягах. Вървях цели два дни, после си направих нова колиба на едно затънтено място и заличих колкото бе възможно по-добре следите си, но тя ме откри с помощта на един опитомен за нея звяр, който наричаше вълк, и дойде при мен, издавайки пак онези жални звуци и проливайки вода от отворите, които й служат, за да гледа. Бях принуден да се върна с нея. Но щом ми се удаде възможност, пак ще забягна."

"Тя каза, че била създадена от едно мое ребро. Доста е съмнително, за да не кажа нещо по-силно. Нито едно от ребрата ми не липсва..."

"Сега пък завърза приятелство с една змия. Останалите животни са доволни от това, защото тя все си прави някакви експерименти с тях и им досажда; а аз съм доволен, понеже змията може да говори и това ми дава възможност да си поотдъхна."

Из "Дневник на Ев":

"Вече навърших почти цял ден. Появих се на бял святвчера. Или поне така ми се струва. Но сигурно е вчера, защото, ако е било завчера, тогава аз още не съм съществувала, иначе щях да запомня това събитие. Впрочем възможно е то да е станало завчера и аз да не съм забелязала. Нищо чудно; но занапред ще внимавам добре и ако пак настъпи завчера, непременно ще го отбележа. Най-добре е да започна, както му е редът, за да не се обърка нещо в хронологията, защото някакъв вътрешен глас ми подсказва, че един ден тези подробности може да се окажат важни за историците."

"Снощи върнаха луната на мястото й и аз толкова се радвах! Според мен това е много почтено от тяхна страна. Ала луната пак се сурна надолу и падна, обаче това не ме разтревожи; няма защо да се безпокоиш, когато имаш такива съседи - пак ще я върнат. Ще ми се да изразя по някакъв начин своята признателност. Добре би било да им изпратя няколко звезди - и без това имаме в излишък от тях. По-право имам, не имаме, защото, доколкото забелязвам, онова влечуго абсолютно не се интересува от такива неща."

"Цяла седмица ходих по петите му и се мъчех да се запозная. Понеже е стеснителен, все аз трябваше да говоря, но това няма значение. Изглежда, му е приятно да съм около него, пък и аз често употребявам интимното "ни" и той май се чувства поласкан, че го приобщавам към себе си."

"Той говори много малко. Може би защото не е особено умен и чувствувайки това, иска да го скрие... Въпреки че говори толкоз малко, той има доста богат речник. Тази сутрин употреби една поразително хубава дума. Изглежда, и самият той си даде сметка за това, защото после я употреби още два пъти, уж случайно. Е, не беше изиграно много добре..."

Из “Като гореща вода за шоколад”, Лаура Ескивел

Тита изпитваше удоволствие да го наблюдава как работи. С него винаги научаваше или откриваше нещо, както в този момент, докато той приготвяше кибрит и й изнасяше цяла лекция върху фосфора и неговите свойства.
- През 1669г. фосфорът бил открит от Брандт, химик от Хамбург, който искал да изнамери философския камък. Той вярвал, че ако съедини който и да е метал с екстракт от урина, ще превърне метала в злато. Но получил светещо от само себе си вещество, което излъчвало такава ярка светлина, каквато не била наблюдавана преди. И дълго време фосфорът бил добиван по подобен начин. Днес той се извлича от животински кости, които съдържат фосфорна киселина и калций.
Говоренето не пречеше на доктора да приготвя кибрита. Той с много лекота отделяше умствените от физическите дейности. Можеше да философства върху най-задълбочени теми от живота , без ръцете му да допускат пауза или грешка. Приказваше и продължаваше да се занимава с кибрита:
- Сега вече, когато разполагаме с фосфорната смес, следва да се приготви картонът за клечките. Разтваряме една либра калиев нитрат в една либра вода, разбъркваме и малко шафран за цвят и в този разтвор потапяме картона. Като изсъхне, се нарязва на тънки ивички и в края на всяка от тях се поставя по малко от фосфорната смес. Така приготвени, кибритените клечки се оставят да изсъхнат, заровени в пясък.
Докато ивичките съхнеха, докторът демонстрира на Тита един опит.
- При нормална температура фосфорът не влиза във взаимодействие с кислорода и не образува горивна смес, но при повишена температура веднага се възпламенява. Вижте...
Докторът вкара парченце фосфор в живачен тръбопровод, затворен в единия си край. После разтопи фосфора, като доближи тръбопровода до пламъка на свещ. След това с помощта на малък лабораторен кислороден звънец той започна бавно, много бавно да подава кислород в камерата. Когато кислородът достигна горната част на звънеца и срещна разтопения фосфор, той го възпламени и мигновената ярка светлина заслепи като светкавица Джон и Тита.
- Както можете да се досетите, в човешкия организъм се съдържат всички елементи, необходими за направата на кибрит. Нека ви кажа нещо, което не съм доверявал никому. Баба ми имаше много интересна теория. Тя казваше, че всеки от нас е роден с кутийка кибрит в себе си, но ние не можем да запалваме клечките сами; точно както при този опит, ние се нуждаем от кислород и от помощта на свещ. Кислородът например ще дойде от дъха на любимия човек, а за свещ може да послужи някакъв вид храна, музика, милувка, дума или звук, които да предизвикат възпламеняването на една от кибритените ни клечки. За миг сме огрени от силно чувство. Приятна топлина се разлива в нас, но тя бавно изчезва с времето, докато не се появи ново възпламеняване и не я съживи. Всеки човек, за да може да живее, трябва да открие кои са неговите възпламенители, тъй като горенето, което се получава при запалаването на някоя от кибритените клечки, подхранва се енергия душата. И ако някой не открие навреме своите възпламенители, кутийката кибрит овлажнява и може никога вече да не успее да запали нито една от клечките... А случи ли се това, душата отлита от тялото и отива да се скита сред най-тъмните сенки, като напразно дири храна за себе си, без да съзнава, че самото тяло, което е изоставила студено и беззащитно, единствено е способно да й достави храна.
Колко верни бяха тези думи. Тя го знаеше най-добре.
За беда трябваше да си признае, че собствените й клечки кибрит бяха влажни и негодни. Никой нямаше да успее да запали някоя от тях.
Най-тъжното беше, че знаеше кои са нейните възпламенители, но всеки път, всеки път, когато успяваше да запали кибритена клечка в себе си, тя неумолимо биваше угасявана.
Джон сякаш четеше мислите й, понеже продължи:
- Ето защо е важно да стоим далеч от хората със смразяващ дъх. Дори самото им присъствие може да угаси и най-силния огън, с последствия, които са ни известни. Ако ние стоим настрана от тези хора, за нас е по-лесно да се защитим от техния леден повей. – И като взе ръката на Тита в своите ръце, той добави простичко: - Има много начини да се подсуши една влажна кибритена кутийка, ала е необходима вяра, че съществува лек.
Тита позволи на сълзите да се стекат по лицето й. Джон нежно ги попи с носната си кърпа.
- Разбира се, трябва и много да се внимава кибритените клечки да се палят едва по една. Ако някакво могъщо чувство ги запали всичките наведнъж, те избухват с такъв ярък пламък, че хвърлят отблясъци и озаряват много по-надалеч, отколкото нормално можем да достигнем с поглед, и тогава пред очите ни се появява сияен тунел, който ни сочи пътя, забравен в момента на раждане, и ни зове да си възвърнем отново божествения произход, който сме изгубили. Душата жадува да се завърне там, откъдето е дошла, и оставя тялото безжизнено... Откакто баба умря, аз се опитвам да обоснова научно тази теория. Може би някой ден ще успея. Вие как мислите?