Ега ти

Има дни, в които съм сигурна, че сценаристите се ебават с мен от скука. И тъй като до вчера явно им беше жал, защото страдах от адски зъбобол (за който късно снощи най-накрая реших да направя нещо и с подвита опашка изтичах до най-близкия спешен кабинет), то днес нещата вече стоят по друг начин. Скуката им надделя и извадиха всеки каръшки трик, който успяха да намерят в торбата. То не бяха счупвания, падания, неработеща пералня и какво ли още не. Но кулминацията дойде, когато изпуснах/падна (така и не разбрах кое от двете) огромната ми тенджера върху левия ми крак. Не, че има голямо значение кой точно ще е пострадалият крайник. Убедена съм, че и другият щеше да е също толкова услужлив и да боли не по-малко. Ама някак си обидно ми стана, защото тая тенджера ми е скъпа. От години си я имам и освен да се ползва по предназначение, се е оказвала полезна в много и различни ситуации. Та затова ми стана криво. Разбираемо е. 

Ако можех да им се обадя, най-вероятно щях да ги напсувам. Обаче като ги познавам, тогава щяха да изсипят още нещо. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да го играя непукист. 

Те вадят от торбата, аз се смея. Да видим докога ще продължи. 

Естествен барометър

Напоследък усещам някакво пулсиране в лявото ухо. И след като чинно отидох на лекар и той ми каза, че не е нещо притеснително и най-вероятно ще отшуми, постепенно започнах да се вслушвам.

Установих, че се появява в моменти, когато кръвното ми скача поне до тавана. И логично. А такива моменти, както всеки знае, има доста в този живот. Стрес, ядосване, недоспиване и всички останали подобни "красоти". И тогава чувам онова туп-туп-туп, напомнящо за себе си. Но и за още нещо.

Вслушвайки се, осъзнах, че съм започнала да го възприемам като някакъв естествен барометър, който напомня за всеки удар на сърцето ми. И щом го чуя, си припомням, че съм прекарала предхождащите минути, часове, та дори и ден, робувайки на емоции, които не харесвам. Емоции, в които губя.

Туп-туп-туп. 

Губя ценни секунди живот.

Туп-туп-туп.

Губя с всеки удар на сърцето ми. Този естествен барометър на душата.

Туп-туп-туп.

Губя, потопена в забравата на ежедневието.

Губя и си мисля. Замислям се за всяка секунда, за всеки кратък миг. 

Губя и се осъзнавам. Няма смисъл. 

Губя, а мога да спечеля. 

Всяка секунда. Всеки кратък миг.

Туп-туп-туп.

Мога да съм весела, спокойна. Мога да обичам. Защото знам. Знам, че ежедневието няма да изчезне, но няма и да победи. Не бих го позволила. Не и след всеки удар, който чувам. Не и когато имам какво да ми напомня за изгубеното. 

За безспирния вървеж напред. 

За постоянно приближаващия край.

Туп-туп-туп.

Градът е тих

Градът е тих и тихо се опитва да говори...

Видях го

Той вървеше бавно по улицата с глава, наведена напред. Носеше стар черен панталон, сив пуловер и тъмен елек върху него. Шлиферът му беше похабен, поне с два размера по-голям, а ръкавите му покриваха ръцете до върха на пръстите. Покриваха и дръжката на черния очукан куфар, който държеше. Лицето му беше почти скрито от периферията на шапката  и когато вървеше срещу него, човек можеше да види един призрак с провиснали дрехи и черна като въглен брада.

Видях го. Наближаваше към мен, а аз реших, че съм преминала портала на пространството, времето и действителността. Разминахме се и после всичко беше пак постарому.

Обърнах се да го погледна.

Бавно и сигурно изчезваше в тълпата.

Там е

Там е. Тихо в ъгъла на улицата. Стои и гледа. 

Наслаждава се на бързината им, а той самият спира в самота. 

Гледа дивотата на деня и слуша тишината на нощта. 

Тихо, кротко, безмълвно.  

Иска ми се

Последното нещо, което съм очаквала да извади от джоба си човек, който живее на улицата, е цифров фотоапарат. И да започне да снима дърветата наоколо. Небето. И облаците в него.

Иска ми се да вярвам, че го направи, защото красотата явно е навсякъде. 

У всекиго. 

Срещнах го.

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?

— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.

— Все едно накъде… — каза Алиса.

— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.

— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.

— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…

Марк Твен

Този човек въобще няма какво да го обсъждаме. Той си е той. Винаги знае какво да каже. Или съответно да не каже.

А за това дали да се обвърже с рая или ада, много ясно, че няма да го направи. Той твърди, че има приятели и на двете места.

И да, така е: няма да съдя, защото и аз имам такива приятели. Пък и аз съм също нечий приятел :) 

За къпането и тенджерите

Човек като си живее хубаво и спокойно в 21-ия век някак си очаква да му е... хубаво и спокойно. И изведнъж отнякъде се прокрадва духът на просвещението. Добре де, шегувам се. Та, изведнъж отнякъде се прокрадва духът на Средновековието. Имам предвид нещо "нецивилизовано".

Но, нека не се отплесвам и да се върна на темата. Тези дни в блока, в който живеем, имахме проблем с водата. То, всъщност, е една история за съседи, спукани тръби и още нещо. С две думи, доста е дълга и широка и няма смисъл да ви занимавам с това. Ефектът от нея обаче беше, че ни се наложи да живеем цифром и словом два дни без топла вода. Повтарям - два дни. Това за тихо-и-спокойно-живеещи-хомосапиенси от двадесет-и-първия-век е едно доста сериозно предизвикателство. Затова, изпадайки в тази трудна и травмираща ситуация, реших да споделя личен опит и да помогна на други подобни сапиенси, изпаднали в нашата беда.

От това ми желание се роди следният наръчник за къпане с тенджера:

Първо: Напийте се подобаващо. Това действие се прави с цел да не ви пука, че в банята е общо взето студено и трябва да се поливате с канче. Пак повтарям: канче.

Второ: Затопляте вода в кана (бързозагряваща). В случай че нямате такава кана, много е възможно и да кипнете вода на котлона в друга тенджерка.

Трето: Приготвяте смес от горещата вода и леденото чудо, което тече посред зима от тръбите в иначе така уютната ви къща. Препоръчително е сместа да бъде приготвена в чиста голяма тенджера или леген/кофа. Тук е много важно да се наблегне на факта, че тези прибори трябва да са чисти. Знам, че знаете, ама аз да си кажа.

Четвърто: Взимате едно малко канче. Ако няма канче, чаша също би могла да свърши работа. Пренасяте целия инструментариум с така приготвената смес в банята. Заключвате вратата, за да не би някой да види нещастието ви и започвате процеса по къпане-сапунисване-канчеполиване. Повтаряте описаните действия, докато не се почувствате относително чисти и удовлетворени.

Пето: Забърсвате се с хавлия и процедирате по нормалния начин, като за след баня.

След извършване на гореописаните действия би трябвало да се почувствате общо взето добре. Все пак сте се поизкъпали (заплакнали) и няма да се налага да се превръщате в един див, асоциален сапиенс.

Друго нещо, което забравих: много е важно докато извършвате цялата операция, а и през дните, в които се налага да извършвате действията описани в настоящия наръчник, да стискате здраво зъби и да впрегнете в действие целия си философски потенциал.

Защото тая работа все някога ще свърши.

Все някога техниците ще дойдат да оправят спуканата тръба и все някога съседката, която не иска да й се разбива банята ще открехне вратата, за да могат вашите спасители в ръждата да си свършат работата и вие да пуснете топлото кранче.

Инджой, дет се вика.

Мениджмънт, бате

Мислейки си за неконвенционално  действие, осъзнах, че Александър Велики на практика е първият проектен мениджър - решил проблема си с Гордиевия възел по възможно най-ефикасния, бърз и не много трудоемък начин, прилагайки метода на мисленето извън определените рамки :)

С две думи

„С две думи мога да кажа всичко, което съм научил за живота – той продължава” (Робърт Фрост).

И аз така...

Кой?

Е, да, де...

Искам

Искам тишина. Искам да се забия на някой самотен остров, бил той буквален или преносен, реален или измислен и да пиша. Да пиша и пиша, чак докато ме заболят пръстите на ръцете. Може и на краката. Изпитвам нуждата да пиша. Да се пренеса в дебрите на съзнанието ми и да открехна вратите на неговото тихо, скрито и странно друго аз, изживяващо същността си съвсем по фройдистки.
Искам да си говоря с другото ми аз, да преоткрия неговите страхове и желания. Да си припомня прищявките и проникновенията му. Да открехна вратите на покоите му. Да му покажа, че не съм го забравила и все още съм тук. Въпреки света. Въпреки себе си. Въпреки всичко.

Какофония в главата ми

- Бау – казал заекът.
- Грух – отговорила кокошката.
- Мяу – изгрухтял конят.
- Въх – прекъснал ги тигърът.
- И? – попитал бухалът.
- И – отговорили всички.
- И, какво? – почудил се вълкът. 

- И... нищо – рекъл човекът.

Весели празници!

Готови са и чакат да бъдат изядени :)

Весели празници!

 

Снежен симпатяга

Навън започна да се усеща приятният дух на пролетта във въздуха. От време на време дори чувам птици, а слънцето красиво ми се усмихва. Много добре, много добре.

Като за последно тази зима ще се усмихна на един приятен снежен младеж, когото видях преди няколко седмици. Стана ми много мило. От дете не бях срещала такъв симпатяга :) 

За Вселената и други работи

По принцип се имам за човек, който разбира от намеци. Това по принцип. В частност се оказва, че Вселената се счупи да ми прави намеци, обаче кой да види. Мира се е втурнала в разни планове за пътувания и не обръща внимание на нищо.
Решаваме ние в един прекрасен ден да отидем на море и почваме с усмивка да стягаме багажите. Междувременно, обаче Вселената има други планове за нас и почва любезно да ни обяснява и да ни намеква, че тая с наш`те намерения общо взето няма да я бъде.
Ние: „Не – ще се пътува”.
Вселената: „Абе аз що не ви…”
И общо взето в последните дни се нареждат едни „прекрасни” и също така „случайни” случки вкъщи, които по принцип биха извадили очите и на слепец, но ние явно сме друга работа.
Първо се развали пералнята. „Няма нищо – казваме си. – Ще извикаме майстор, когато се върнем.”
Второ се развали колата. Ние отново обнадеждени, че имаме изход решаваме да пътуваме с другата кола.
Вселената, обаче решава, че ние сме общо взето… ми… тъпанари и от своя страна предприема крути мерки, които се изразяват в открадване на портфейла на милото, където за наше голямо съжаление се намират всичките му документи, включително и тези за резервната кола.
Споглеждаме се ние така влюбено по съпружески и задружно решаваме, че МАЙ не трябва да пътуваме.
„Добро утро, тъпчовци!”, общо взето се провикна Вселената и след това взе нещата в свои ръце, вследствие на което:
 

А: Викам аз майстор за пералнята и момчето си идва съвестно да си свърши работата. Ху`у, ама то какво да свърши – съоръжението си работеше идеално, а аз се червях пред майстора като за световно.
Б: Палим колата на другия ден и тя съвсем любезно ни съобщава чрез компютъра си, че всичко й е наред.
В: Обаждат се на милото, че са му намерили портфейла с ВСИЧКИ документи.

Изводът от цялата работа общо взето е следния:

Вглеждайте се в знаците преди Вселената да ви тресне по главата и да ви напомни, че вашите планове всъщност не важат. 

И, също така, вече не се смятам за човек, който разбира от намеци :)

За пералните и хората

Напълно съм съгласна с факта, че в този живот трябва да си има човек за всичко и всеки да си знае занаята. Иначе се случват неща от сорта:

-         Добър ден, пералнята ми не работи.

-         Добър ден. А почистихте ли филтъра?

-         Кое?

Гореописаното си е съвсем истински разговор от съвсем истинското ежедневие на една съвсем неразбираща от перални жена. Общо взето знанията ми по „пералниката” (разбирай наука за пералните, която ако не съществува, със сигурност трябва да почне да го прави) се изчерпва с това да пусна прането вътре и после да го извадя съвсем чистичко. Което, като се замисля си е постижение :)

Късчета живот...

... се преплитат в прекрасна лятна нощ. Гонят се в мен и разпиляват се в усмивка.

Рецината със своя дъх обвила е прегръдката на минало и настояще. А те, прегръщат се в здрача...

Късчета живот, мъничко тъга, любов на килограм и щипчица усмивка. 

Прекрасен рожден ден... 

По-хубав не можех дори да си измисля.

А така!

Стана тя каквато стана или, ако трябва да цитирам моя любим Митко Павлов: 

„Воала мадам ажур дьо Спас” :)