Копче по копче

Кой е казал, че работата в офис е много скучно нещо? 

Факт е, че една част от времето би могла да бъде организирана и по друг начин, но пък човек все ще намери с какво да си запълни деня. И докато някой би решил да изследва дебрите на своите лицеви кухини, то друг може пък да измисли нещо креативно от сорта да тресне компютъра и да го раздроби на парчета. Ако някой от вас, все пак, реши да предприеме подобна драстична мярка срещу скуката, би могъл да събере разпръснатите клавиши от пода и да ги организира в някой и друг... портрет. 

Не звучи реалистично? Ей този готин тип го е направил. Значи може :) 

В колекцията му има някои супер попадения, а моят любим портрет е на Боно, разбира се :)

Рей също изглежда страшно готин:

И, разбира се, къде бихме били без доза сарказъм като този на ексцентричния чичо доктор Хаус:

Останалите портрети са на сайта на WBK.

Сто години по-късно

Февруари, 1912 година. Група офицерски кандидати и войници от школата за запасни поручици в Княжево, начело с капитан Загорски предприема малка екскурзия. Целта на тази екскурзия е участниците в нея да изпитат трудностите на една зимна военна разходка, да се запознаят отблизо с военната погранична служба, да разгледат театъра на военните дейтсвия около Цариброд и Пирот и най-вече, покрай приятното пътуване из хубавия планински кът, да отнесат със себе си спомена от най-изящните и добре запазени старини в България.

Сто години по-късно. Времето е студено и вали дъжд. Усещам нещо вълшебно във въздуха. Пристъпвам бавно по калната пътека.

Тихо. Красиво. Величествено. Недосегаемо. 
Това е той, Погановският манастир. Виждам го сгушил се в прегръдката на студената мъгла.

Историята на манастира, достигнала до нас, е само низ от късчета мозайка. Знам, че строежът му продължава общо взето един век – от края на 14-ти до края на 15-ти век, а църквата е завършена и изографисана през 1499 година.

Наскоро попаднах на статия, описваща разходката на споменатите офицери. Тя е публикувана в сп. „Съвременна илюстрация” през април 1912 година. Докоснах се до църквата такава, каквато е изглеждала тогава:

 „Освен хубавата природа, славата на Погановския манастир е и неговата стара черква. Гиздава и спретната постройка, тя е изградена само от камъни, между които тухлите са употребени като декоративен елемент. Една четириъгълна кула над предверието служи за звънарница; освен нея черквата има и малък купол. В ново време, преди 20-30 години пред нея е било построено широко предверие, което малко зле хармонизира със старата сграда…

Под предната четириъгълна кула на черквата, тъкмо над входа й, в зида са вградени четири кръгли плочи. На двете от тях е издълбано името на светеца, комуто е посветен и храмът: Св. Ив. Богослов. Другите две плочи съдържат надписите: „Господин Костадин и госпожа Елена”…

Същата е и днес през моите очи сто години по-късно:

Усещането, което ти дава присъствието в манастира, е трудно сравнимо. Там цари абсолютно спокойствие. Времето не съществува. Минало и настояще се сливат в някаква идея за бъдещето. 

В църквата те очакват прекрасните и запазени от векове стенописи:

 

На тръгване от манастира се обърнах да го погледна за последен път. Кой знае кога ще дойда отново. И го запомних прекрасен. Запомних всичко. И скалите, които се издигат около него, за да го закрилят. И мъглата, обвила манастира, която сякаш иска да ти подскаже, че на това място не съществува нищо друго освен теб и връзката ти с Бога и природата...

 

Я, снимка!

Чудели ли сте се как са се развили ежедневните неща, които днес приемаме за даденост? Как са достигнали до нас? Колко време е трябвало, за да бъдат усъвършенствани и най-вече: кой е дръзнал да ги измисли?
Едно от тези неща е фотографията, например.
Това замъглено изображение отгоре, всъщност, е първата снимка в света. 

И докато в днешното дигитално време за създаването на една снимка ни трябват някакви си хилядни от секундата, то експонацията на „Гледка от работния кабинет” са били нужни някъде около осем часа. Изображението е създадено вследствие упорития труд на един общо взето френски буржоа със свободно време - Нисефор Ниепс.
Преди да се захване с тежката задача да фиксира изображенията върху повърхност, Ниепс го е удрял на нещо като изобретател. Въпреки че не много от предишните му занимания са останали в историята, това не му е попречило да изобрети вид колело, както и двигател за локомотив.
Та освен с останалите изобретения Нисефор се занимава активно и с camera obscura, като се опитва да запечата върху някакъв вид повърхност образите, получавани от нея. Цели десет години са му били необходими, за да открие правилния път. Плаката, която използвал е била на асфалтова основа.
И така. Годината е 1827. Лято е и господин Ниепс влиза в историята с първата в света експонирана и фиксирана фотография. А какво, всъщност, представлява тя?
Много трудно ни е да различим реалните очертания на предметите в снимката, но общо взето тя изобразява гледката от работния кабинет на Ниепс. Само че огледално.
И както първоначално се случва с всяко изобретение май, общо взето никой не обръща внимание на "литографията". Докладът на Ниепс пред Кралското Общество е отхвърлен и разочарованият французин подарява фотографията на Франсис Бауер, английски ботанист.
Бауер е бил напълно наясно, обаче, за значимостта на Ниепсовата творба и я запазва, като написва на гърба й: „Първият успешен експеримент на мосю Ниепс да фиксира за постоянно Образът на Природата”.
Бауер умира през 1841 година и снимките на Ниепс заедно с други документи попадат в ръцете на д-р Робърт Браун. По-късно се озовават при негов колега в Кралското Общество – Дж. Дж. Бенет.
През 1898 година „хелиографиите” на Ниепс са изложени в лондонския Кристал палас. След това, обаче, те изчезват за около петдесет години, когато синът на Хенри Баден Притчард ги намира на тавана в стара ракла на баба си. Изображението на „гледката” е било твърде  разрушено от времето и са били нужни доста години, докато най-накрая в изследователския департамент на американската фирма за фотографски продукти Кодак успяват да „експонират” за втори път прочутата снимка на Ниепс.
Днес снимката е притежание на университета в Остин, Тексас.

Съдържанието на един сейф

Оказва се, че всеки един от нас може да крие някакви скрити заложби. И като казвам скрити, имам предвид наистина скрити. Заключени в сейф, за чието съществуване никой не знае. 

Наскоро четох статия за една съвсем обикновена детегледачка, която в свободните си дни е обикаляла по улиците и е снимала със своя фотоапарат. И никой нямаше да знае за съществуването на огромния й архив от кадри, ако случайно един друг човек не искаше да напише книга. В търсене на кадри за нея този човек попада в заложна къща и вижда няколко кашона, пълни с непроявени черно-бели филми. 

И какво се случва? Въпросният 29-годишен Джон решава да купи кашоните с надеждата да намери кадри за своята книга. 

А какво не се случва? Джон не намира кадри за своята книга. 

Вместо това попада на творчеството на една никому неизвестна жена. На една бъдеща легенда, както се очертава, защото вече галерии и музеи от цял свят се избиват, за да излагат нейните творби. 

Вивиан Майер. Така се казва тя. 

До скоро никой не беше чувал името й. В това число и аз. И като един огромен почитател на уличната фотография бих наредила мис Майер сред редиците на Картие-Бресон и Брасай. Че и на още доста. Със своя непретенциозен стил покойната мис Майер би издухала доста гръмки имена във фотографията. 

А коя е тя? 

Родена е през 1926 година в Ню Йорк. Израстнала във Франция. След години се връща отново в Голямата ябълка и накрая попада в Чикаго, където 40 години работи като детегледачка. Общо взето една съвсем обикновена житейска история, която крие зад себе си един съвсем необикновен талант. И като капак на всичко талант, който дори самата Вивиан не признава. Затова прилежно прибира всеки един изщракан филм в сейф. И така до деня, в който вече не може да плаща таксата за него и цялото й скрито съкровище попада в онази заложна къща. Останалото е история. 

Както казва любимият ми герой Форест Гъмп: „Животът е като кутия с бонбони. Никога не знаеш какво ще ти се падне.” 

Затова дерзайте. Вадете скелетите от килера и давайте смело напред преди да е станало твърде късно. 

Кадрите са от официалния сайт на Вивиан Майер:

www.vivianmaier.com

Черно-бяло и нищо друго

През последните дни съм в особено настроение. Опитвам се да си изясня някои неща за живота, за хората около мен. Опитвам се да виждам нещата в черно и бяло. Този път не искам сиви тонове. Не искам разфокусирани изображения.

И колкото повече се опитвам да видя хората около себе си в два цвята, толкова повече в съзнанието ми изникват образите, създадени от един от любимите ми фотографи. Образи толкова искрени, толкова реални, че сякаш можеш да проникнеш отвъд екрана, отвъд хартията и да се докоснеш до тях. Лица, които разказват живота си в един миг. Очи, които проникват в твоя живот и остават трайни следи. Очите на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Чарли Чаплин, Кисинджър, Айзенхауер и много, много други.

Понякога имам чувството, че е отснел целия значим народ за 20 век. 

За мен само един човек може да снима ръката на скулптор или огромния белег върху гръдния кош на Анди Уорхол и да нарече тези фотографии портрети. И те да са напълно достатъчни, за нас да разберем същността на човека, стоящ пред обектива.

Да, само един човек може да направи това и той е Ричард Ейвидън.

Ейвидън е роден през далечната 1923 година в Ню Йорк.

За кратко време се записва да учи в Колумбийския университет. Но не след дълго време решава да се отдаде на фотографията. Започва да снима с подарения от баща му Rolleiflex и останалото е легенда, както се казва.

Светът на фотографията щеше да е загубил изключително много, ако Ейвидън беше решил да завърши образованието си или да поеме по стъпките на баща си – да притежава универсален магазин. За негово и наше щастие нито едно от тези неща не се е случило.

И до ден днешен не мога да сравня портретите му с тези на когото и да било друг, просто защото няма подобни изображения. Стилът му е уникален. Гениалността на неговите фотографии се крие в тяхната простота. Черно-бели образи на бял фон. Единственото нещо, в което окото на зрителя може да се изгуби са образите на моделите му. Това е и единственото, от което имаме нужда. Честни, откровени и искрени портрети. Образи, в които няма място за нищо друго, освен щурата физиономия на Дали, втренчения поглед на Пикасо и закачливата усмивка на Чаплин.

„И един ден да мине, през който да не съм направил нещо, свързано с фотографията усещам, че сякаш съм занемарил съществена част от съществуването ми. Сякаш съм забравил да се събудя. Знам, че случайността, която ме превърна във фотограф направи живота ми възможен.”

Фотографиите са от официалната страница на Фондация Ричард Ейвидън.