Понякога човек просто има нужда да не прави нищо. Мдам – нищо. Н-И-Щ-О.
Та така и аз. Почти ми се получава, но това си е проблем на моята глава. Не мога да стоя на едно място. Ама поне се опитвам.
Та сега съм си взела вещите и къщичката и официално съм пуснала молба за мъничък отпуск от мислите си. Но то си и личи по честите публикации тук :)
Прибирам се късно вкъщи и събувам яркочервените си гуменки. Поглеждам ги и в спомените си се заравям, за да открия тези от Солун преди години. Слънчеви спомени за разходки в Солун. „И къде още?”, питам ги аз, а те ми отвръщат: „Е как къде? Не помниш ли? В Лондон!”. „А да, и там”, казвам си тихо.
Прибирам ги в шкафчето и се усмихвам. Мисля си колко е хубаво да ги има предметите понякога, че да си спомняме разни приятни случки.
И се питам: Дали спомените ни са не в нашата памет, а се крият във всички мили нам предмети?
А те ни ги казват само, когато съумеем да ги чуем…
