Сам

Слабост ли е, ако се предам, когато силите ми са привършили? Когато спра, а от пътя има още? Когато падна, а върхът остава горе? Там, далеч от мен. 

Но не мога. Нямам сили. Нямам и душа. Оставих я на пътя, за да не тежи. Обещах й да се върна, а тя е още там и чака. Да я взема и да я прегърна. Отново да се слеем в едно. Аз в нея. Тя в мен. 

Но силите ми се привършиха. Спрях, не стигнах. Малко ми остана, а назад е цяла вечност. 

Спрях. Не стигнах. Там останах.

Без сили, без душа. 

Сам с нищото до мен. И бездната отпред да ме прегърне. 

Сам, с копнежа за една милувка и спомена за другото ми аз. 

Сам. 

Нови грешки

Чувствам миналото ми да се надига и да ме преследва. Ти нямаш минало, което да те гони, казвам. 

Но не. Уви.

Имам миналите грешки, семената на бъдещия ми живот. Имам и несбъднати мечти, и неизживени сънища. И малките победи, недорасли до една голяма. А в калта, когато падах, все чаках някой да ме вдигне. Не запомних, че "някой" няма и сама съм там, в житейската си яма. 

Но вече знам: миналото ме преследва. Идва, за да ме научи. Да посее нови дни и нови грешки. Тези, за които сега ще съм готова. 

Естествен барометър

Напоследък усещам някакво пулсиране в лявото ухо. И след като чинно отидох на лекар и той ми каза, че не е нещо притеснително и най-вероятно ще отшуми, постепенно започнах да се вслушвам.

Установих, че се появява в моменти, когато кръвното ми скача поне до тавана. И логично. А такива моменти, както всеки знае, има доста в този живот. Стрес, ядосване, недоспиване и всички останали подобни "красоти". И тогава чувам онова туп-туп-туп, напомнящо за себе си. Но и за още нещо.

Вслушвайки се, осъзнах, че съм започнала да го възприемам като някакъв естествен барометър, който напомня за всеки удар на сърцето ми. И щом го чуя, си припомням, че съм прекарала предхождащите минути, часове, та дори и ден, робувайки на емоции, които не харесвам. Емоции, в които губя.

Туп-туп-туп. 

Губя ценни секунди живот.

Туп-туп-туп.

Губя с всеки удар на сърцето ми. Този естествен барометър на душата.

Туп-туп-туп.

Губя, потопена в забравата на ежедневието.

Губя и си мисля. Замислям се за всяка секунда, за всеки кратък миг. 

Губя и се осъзнавам. Няма смисъл. 

Губя, а мога да спечеля. 

Всяка секунда. Всеки кратък миг.

Туп-туп-туп.

Мога да съм весела, спокойна. Мога да обичам. Защото знам. Знам, че ежедневието няма да изчезне, но няма и да победи. Не бих го позволила. Не и след всеки удар, който чувам. Не и когато имам какво да ми напомня за изгубеното. 

За безспирния вървеж напред. 

За постоянно приближаващия край.

Туп-туп-туп.

Есенно

Есенно е. Навън е още слънчево, но започвам да усещам промяната наблизо. Мисля си за нея. Неизбежно е. Тя стои тихо в ъгъла и чака. Може би мен. Не знам. Някого със сигурност. Кого? Какво? Пак не знам. Някого. Нещо. Но ще дойде. Винаги идва. Защото тя е движение, мисля си. Освен, когато не е. Освен в случаите, когато променяме всичко, за да останем същите накрая. Но това е друга тема. Друг един живот.

Сега си мисля за нея. Онази истинска промяна. За новото. За счупеното старо. За другото. За смисъла да продължиш напред.

И какво тогава?

Пак не знам. И в това е смисълът. Това е интересното. Знаеш, че е там, но не знаеш какво, къде или кога. И чакаш. Или тичаш. Все едно е. Тя ще те намери, а ти ще си готов. Поне така си мислиш. Докато не дойде. Докато не връхлети с пълна сила в върху теб и не го направи. Онова, в което винаги успява - да те промени.

А ти дори не си разбрал кога. Въпреки че беше тъй готов.

Защото...

Защото бяхме там, а вече - не.

Изхвърлени от спомена за вчерашния ден,

оставени на вятъра от миналата есен, 

на припева на изгубената песен.

Кому сме нужни?

Май на никого.

Кой ни вижда?

Никой днес.

Кой ни помни?

Никой утре.

Спомени

Лежаха там захвърлени. Забравени. Спомените от един живот. 

Полумъртви. Полуизчезнали, но никому ненужни вече. Бяха в калта на сутрешния студ. Там, та да ги видя, да ги отмина, а после да се върна. 

Чии ли са? Защо са там? Защо не са на топло в нечие сърце? Защо студуват в сутрешна забрава?

Но спомените са само на един. Веднъж родени в нечия душа, не могат да са чужди. Могат само да създават свое отражение, да докосват и да бягат след това. 

Заснех ги, за да ги запазя, не да ги осиновя...

Тя

Ей сега ще я открехна. И ще я видя вътре. Нея, Надеждата. По-малката сестра на Съдбата.

Седи на дървен стол. Нашепва си слова и шие. С гоблен рисува поредната творба на сестра си.

А там в ъгъла, до огъня, седи тя. Съдбата. Гледа Надеждата и й се чуди. Как не й писва да шие? И тези прекрасни цветове. Защо са й?

Пита я. И тя й отговаря: 
- Как защо? Защото трябва да ги има.

Скреж

Паметта ни е къса. Изчезва.

Стапя се като скреж в дълбините на утринното слънце. 

Там, където си

Ако си там, те няма.

Думите се губят в мъгла. А после пак са тук.

Точно преди зора.

Няма нужда от слова. Няма нужда от мълва. 

Нужен е само поглед.

И докосването в здрача на деня.

Някъде, където съм...

Тук съм и после пак ме няма. Връщам се само, за да изчезна след това.

- Къде съм? - попитах.

- Някъде - отвърна ми.

- Защо?

- Защото - отново отговори.

- И?

- И какво? Това е. Няма повече.

Огледах се наоколо. Опитах се да разбера къде съм. Не успях. Не, защото не познавах мястото или предметите, които се намираха там. А, защото просто такова нямаше. 

Отвъд беше бездна. 

Затворих очи и отново не виждах нищо. Сякаш душата ми не беше там. 

А къде беше? И защо си спомням този миг?

На ръба

Има дни, в които знам, че съм на ръба да се пречупя. Още малко и ще падна в пропастта.

И да, съзнавам го и впрягам в тези мигове известна доза философия. Знам на теория, че не ни се дава нещо, което да не можем да понесем. Ни повече, ни по-малко. Само че, кой определя границата и къде е краят? Докога? Докъде?

Къщата не прави дом, но и стоманата не винаги се калява с много жега. Има един тънък момент, в който вместо да се превърне в една от най-силните  сплави, душата ще се пречупи. Ще се пренасити и това ще е.

Изгубена красота. Обрулени очи. Настъргана душа.

И една птица във висините.

Със стръкче надежда в себе си. 

С чадърите да се внимава

С чадърите да се внимава,

че не знаеш откъде ще ти се вземе

да скачаш по тревата и

в локвите да плискаш.

С чадърите да се внимава,

че топлото се хвърля,

пороят не снижава,

а кучето ръмжи.

С чадърите да се внимава,

че не знаеш някъде гърми,

котката се киска,

а никъде не спира да ръми.

Живот на половинки

Живот на половинки.

Наполовина готови.

Наполовина достигнали.

Почти щастливи, и също толкова нещастни.

Не съвсем самотни, ала и не точно с други.

Наполовина предадени и

наполовина изядени.

А толкова малко ни трябва. И дори не е половинка.

По-малко е от четвъртинка.

За миг

За миг се загубвам в ежедневие, но после затварям очи и отново се връщам във вечността...

Изгубвам се в неизречени слова и в казаните думи на един отминал ден. 

Как така я няма?

Как така я няма съвестта ни?

Къде ли е изчезнала? Изгуби ли се?

Оглеждам се. Търся я тук и там. В ъгъла на стаята. Залягам под дивана. Викам я по име, ала нея все я няма. Отпивам от чашата с кафе и се почесвам по главата.

Къде ли може да е тази малка калпазанка? Съвестта ни.

Забравили сме я някъде. Това е ясно като бял ден. Като кристал и като планински ручей. Все едни такива девствени сравнения. Питам се за нея ли са?

Продължавам да се чудя. Опитвам да се сетя къде ли би могла да бъде.

Кога и, всъщност, дали сме я забравили? Имали ли сме я някога? Дали ли сме я на някого?

Опитвам се и все не мога да се сетя как се случи - къде е съвестта ни и как така я няма...

Тук и там

Drove my Chevy to the levee, but the levee was dry...

Когато не мога да съм там, отивам въпреки това.

Но къде е то? И защо желая да отида?

Заради пътя? Заради онова там, което не е тук?

За себе си? За да съм там, а не тук?

Или да съм там, защото искам да съм тук...

Хм...

От време на време имам някакви странни решения (хората, които ме познават, ако обичат, да се смеят по-тихо). Сега, например, незнайно защо реших да чета Стивън Хокинг и Айнщайн. Не ме разбирайте погрешно, просто за човек с очевиден афинитет към литературата резултатът е, че снощи съм бълнувала за "твърдите частици, които ги сглобили". Това, което ми хрумва е онази приказка за жабата и гьола, ама няма да я кажа...

Това ли?

"От монети, от марки, от корици на книги, от знамена, от плакати, от опаковки на цигарени кутии - отвсякъде. Очите неизменно те следят, а гласът те обгръща. Заспал или буден, на работа или на масата, у дома или навън, в банята или в леглото - не можеш да се измъкнеш. 

Нищо не ти принадлежи освен няколко кубически сантиметра в черепа".

1984.

Това ли е целта ни?

Защото това е цената на бездействието...

Последен дъх

 

Почуках на вратата. ТЯ отвори, погледна ме учудено и попита:
- Кой си?
- Не знам.
Опитах се да я погледна в очите, но това се оказа невъзможно. ТЯ няма очи. Няма лице. Няма душа. За НЕЯ времето не съществува. ТЯ си има вечността.
- Защо си дошъл?
- Не знам.
- Какво искаш?
- Не знам.
Усетих как ме изучава. Посегна към мен и свали маската от лицето ми.
- Така е по-добре. Сега вече си готов.
Помълча за миг, след което отново ме попита:
- Кой си?
- Аз съм – отвърнах Й.

Pax Syriana, v. 2013

Един прекрасен неделен следобед. Времето навън е чудесно – дава всички признаци, че и тази година циганското лято няма да ни подмине. Ще имаме още един шанс да се порадваме на спокойствие и на слънце преди природата да се сгуши и ние заедно с нея за поредния ни зимен сън.

Точно това си мислех, когато седнах да разгледам какво се случва из интернет. На около петата минута попаднах на материал от CNN, съдържащ различни видеа, изобразяващи последствията от химическото нападение в Дамаск. Първата ми реакция бе да го подмина, защото не исках да си развалям настроението и неделното спокойствие. И точно преди да натисна хиксчето в горния десен ъгъл осъзнах, че това е последното нещо, което трябва да направя. Би било равносилно на това да заровя главата си в пясъка и да се надявам бурята да ме отмине без да развали прическата ми. И без да осъзная, че последствията от това ще бъдат освен всичко останало да изровя главата си цялата в пясък.

Седнах и изгледах откъсите от всички тринадесет видеа. Бяха ужасни. Разтърсващи. Горчиви. Но нито за секунда не съжалявам, че догледах материала. Истината трябва да бъде осъзната. Няма как. Живеем във време, в което случващото се на определена държавна територия отдавна не е част от вътрешнополитическия облик на държавата. А още по-малко случващото се срещу същината на човечеството. Не е редно, не би следвало и категорично не трябва да затваряме очите си за това. 

Факт е, че материалът по никакъв начин не доказва и не дава категоричен отговор на това кой стои зад нападението. Такъв отговор все още няма сложен на масата. Ала също така е и факт, че която и от двете страни да е нападателят, тя следва да носи последствията от действията си. Най-малкото, светът трябва да разбере за извършеното. 

Не знам по какъв начин ще се докаже кой стои зад нападенията. Надявам се, че тези, чиято работа е това, ще я свършат и то добре. Това, което знам, обаче, е следното: 

 - Не искам да затварям очите си, защото по този начин ставам част от нещо, което не ми харесва;

 - Не искам да мълча, защото по този начин ставам част от нещо, против което стоя;

 - Не искам да вземам страна преди да има категорични доказателства, защото се превръщам в нещо, против което вярвам. 

Ала в същото време искам да заема позиция, защото знам, че не искам масовото насилие върху човешки същества да се превръща в нормално явление, което е само част от новините. В нещо, което не ме засяга, не засяга семейството, приятелите или живота ми. 

Не искам и няма да заровя главата си в пясъка. 

Това е материалът.